Следвайте "Буднаера" в Телеграм

Форум с китайския дисидент Янг Джиянли

По време на форум по случай 19 годишнината от кръвопролитията на 4 юни на пл. Тянанмън , проведен в Северно-централния колеж в Нейпервил, Илинойс, известният китайски дисидент Янг Джиянгли държа реч и отговори на въпроси от публиката. Янг е един от активистите в събитията на пл. Тянанмън от 1989 г., като по-късно е хвърлен в затвора за своята политическа дейност. Той притежава докторска титла по политикономия от Харвардския университет, както и докторска титла по математика от Университета на Бъркли.

В момента Янг Джиянли (Yang Jianli)е президент на ‘Фондация за Китай в 21 век’, мозъчен тръст с некомерсиална цел, работещ за конституционна демокрация в Китай. Той е давал експертни показания пред Конгреса на Съединените щати и сега е постоянно пребиваващ в САЩ. Следва откъс от неговата сесия ‘Въпроси и отговори’ на форума от 4 юни 2008.

Д-р Янг Джиянли (Yang Jianli), известен китайски активист за граждански права.

Д-р Янг Джиянли (Yang Jianli), известен китайски активист за граждански права. (Epoch Times)

Въпрос от публиката: В чужбина изглежда да има много фракции или групи от активисти за демокрация. Струва ми се, че те неутрализират взаимно усилията си. Д-р Янг, какви са Вашите наблюдения в това отношение? Вторият ми въпрос е: Как биха могли хората от различни части на света да подкрепят Вашите усилия относно Гражданския поход (Gongmin Walk)?

Янг Джиянли: Да, разделението между про-демократичните групи в чужбина е наистина една реалност. Тези от нас, които са в групите, трябва да обърнат внимание на този проблем и да помислят за разрешаването му. Но аз съм в него (движението) двадесет години и не съм могъл да намеря добро решение.
 
Причините за разделението са много и от различно естество. Едната е, че реакционните активисти по природа се обединяват трудно – техният характер е доста уникален. Тези хора са достатъчно смели, за да се противопоставят на един брутален режим, какъвто е китайското правителство, така че често те не биха се вслушали в хора с различни становища. Този феномен не се наблюдава единствено сред китайските про-демократично настроени активисти.
 
Втората причина е, че хората, живели в китайското общество, както знаете, са били обект на комунистическия стил на образование. От малки ние сме обучавани да казвами лъжи и да се въвличаме в класова борба. Вчера бях (интервюиран) в Радио Свободна Азия. Един от обадилите се в радиото слушатели отбеляза, че 1 юни е Ден на детето в Китай. Много от децата ще вържат червени връзки на вратлетата си и ще дадат клетва за вярност към Комунистическата младежка организация (Димитровска пионерска

организация ‘Септемврийче’ в България преди 1989 г., бел. ред.). Те ще се закълнат във вярност към лидерите на партията и ще се превърнат в бъдещи слуги на комунизма.

Но тези деца не знаят какво е комунизъм, какво е донесъл той на човечеството, или дали това е нещо добро или лошо. Но те знаят нещо друго: че има полза да се даде тази клетва; най-малкото знаят, че ако не го направят, ще бъдат дискриминирани. Така израствайки в Китай, ние бивахме учени за ползата от казването на лъжи.    

Pro-демократично настроените активисти трябва да се борят не само срещу контрола на Китайската комунистическа партия (ККП), но и срещу културата, която комунистическото образование е вляла в нашите вени, което е много по-трудно. То е като да се изградиш наново – това е изключително трудно нещо. Или както често казваме, ние сме закърмени с вълче мляко.  

Друга причина е, че понякога активисти имат съмнения дали движението има бъдеще. Мисля, че трябва да погледнем по-широко на движението. Не е неетично активистите да имат по-високи нравствени стандарти от комунистическата партия. Най-важното е, че нашата цел – демокрацията – е  в съгласие с човешката природа и с тенденциите на развитие в света. В това се сътои неговата жизнена сила.    
 
Няма значение колко разногласия могат да имат активистите, движението върви напред. Когато излязох от затвора, аз открих много про-демократично настроени активисти, за които никога не бях дори и чувал преди. Аз съм от по-ранното поколение активисти. Знаех имената на всички мои колеги, но когато напуснах затвора намерих себе си сред нови лица. Разбира се, има много аспекти на движението, които не са задоволителни, но тъй като нашата цел е позитивна, ние ще намерим начин да разрешим проблемите вътре в движението.

Що се отнася до Гражданската мощ (Гражданския поход), това е един експеримент – мой и на мои приятели – в опита ни да обединим движението. Не искам да кажа, че всички движения трябва да се обединят под мое ръководство. В затвора мислих безкрайно за това, как да се организираме. Китайската комунистическа партия има "три магически оръжия": изграждане на партията, управление със сила и единен фронт.

Партията се опасява най много от това, че ние се организираме. Не работи вече старият начин на организиране: създаване на партия, назначаване на председател. Впоследствие такава нова партия открива, че не расте, а намалява. Няма възможност за принос от другите и не се позволява на всеки да има достъп до ресурсите. Начините, по които партията ни научи да организираме неща – според написаното в учебниците – са неверни. Те не ни учат действително как да се организираме.   
 
Затова Гражданска мощ е едновременно организация и концепция; всеки, който е съгласен с това, е неин член. Препоръчвам на всеки един от членовете да добави нещо към смисъла. Лидерът не е най-важното нещо; никой не купува продуктите на една фирма защото харесва директора й.  

Освен това, ККП се страхува, че ние се обединяваме. Така те често казват: "О, този човек е особено близък с Фалун Гонг ; онзи е в близки отношения с Далай Лама". Това означава, че не можем да общуваме с тях. Моля ви, не позволявайте да попаднете в този капан. Най-доброто, което можем да направим в чужбина, е да се обединим.   

Всички, които се борят за човешки права – тибетци, уйгурци, тайванци, гражданите на Хонконг и Макао, на континентален Китай, християни, Фалун Гонг практикуващи – всички ние трябва да се обединим. Тогава ще имаме мощ. Никой няма да успее, преди каузата да успее.  

Въпрос: ККП използва земетресението в Сичуан като пиар инструмент, насочвайки всички медии към това, колко е трагична ситуацията, използвайки думата "патриотизъм", за да се предпази от критика за своето преследване на различни групи. А изглежда, че използва същата тактика и в чужбина. Какъв трябва да е нашият отговор?

Янг Джиянли:  Това е хубав въпрос. Диктатурите имат следната характерна черта: те могат да мобилизират големи количества ресурси за кратък период от време. При криза, или когато започват голям строителен проект, те могат да демонстрират властта си много бързо.

Малко след като излязох от затвора се появиха новините за робския труд в тухлена фабрика в провинция Шанси. Репортер ми каза, че китайското правителство вече е издало заповед за медиите: да се съобщава само за спасяването на жертвите, а не за това, как се е стигнало до инцидента. Ако погледнем кадрите за земетресението в Сичуан, всичко, което виждаме, са спасителни операции.
 
Природното бедствие е природно бедствие; не вярвам, че ККП би могла да предизвика такова нещо. Но броят на хората, които могат да се спасят след това, не може да се сравни със смъртните случаи, които биха могли да бъдат предотвратени. Рухването на толкова много училищни сгради е най-очевидният пример. Забраняването на предупрежденията за земетресението е друг такъв.  

ККП използва често следната медийна тактика: обръщане на виновника в герой възможно най-бързо. Вземат се колкото се може повече кадри от тях и те стават герои; всеки трябва да им бъде благодарен. Но ефектът от това е краткосрочен. Защо? След това земетресение видяхме някои положителни признаци:
 
Първо, хората се мобилизираха да се спасяват сами и един друг. При предишни кризи винаги правителството организираше помощта. Сега някои репортери дори нарушиха разпорежданията на централната власт да не се показва истинската картина на станалото. Бихме могли да кажем, че едно добро нещо, което се случи в резултат на тази трагедия е, че в Китай гражданското общество започна да зрее.   

Когато китайското правителство видя това явление, то го взе под внимание. Те трябва да преценят какъв е ефекта на земетресението върху него. Дали то ще направи медиите свободни, или не? ККП няма кредо за действие; тя действа съобразно ситуацията – в това отношение тя е много практична.      

Ще ви дам един пример: един китайски доцент, Гуо Чуан (Guo Quan) , написа две статии след земетресението. Едната е за правителствената забрана на предупрежденията за земетресението, другата настоява правителството да проучи дали земетресението е повредило ядрената инфраструктура.

Много бързо той бе отведен и задържан десет дни. След като беше пуснат на свобода, аз му се обадих. Той каза: "Не ме питаха нищо за статиите, но ме сондираха ежедневно, за да разберат кои са в моята организация."

Това показва, че ККП е обезпокоена от факта, че някой е създал организация вследствие на земетресението. От една страна китайското демократично общество става все по-зряло; от друга – ККП става все по-неспокойна.

Аз съм говорил с много американските кметове, насърчавйки ги да апелират към хората за дарения. И в същото време трябва да упражним нашата мониторингова власт като граждани, за да сме сигурни, че китайското правителство няма да присвои тези средства. Ние знаем какво представлява китайското правителство. Колко от парите на данъкоплатците те нормално присвояват, да не говорим за дарителските средства?  

Сега да се върна към Вашия въпрос за национализма. Идеята на ККП за национализма е доста необичайна. Това е също една идея, която те използват практично. Комунистическата идеология в истинския ѝ вид вече не е жива. Така че има вакуум. ККП използва национализмът, за да запълни този вакуум. Те са разбрали, че не могат да контролират хората, но могат да влияят на тяхното мислене.

Но ККП не може да продължава да използва национализма безкрайно, тъй като техният спасителен пояс е икономиката. Защото ако тяхната икономика не расте, те губят легитимност. Така че не могат да използват национализма твърде много; ако го правят, това може да застраши отношенията им със Запада, а оттам и икономическия им растеж. Именно затова тяхната политика е един път по-строга, друг път – не; тя е напълно утилитарна. Тази тактика се нарича правителствено използване на национализма.

Другата се нарича народно използване на национализма: когато правителството казва на хората да се гневят, те се гневят. Когато правителството им казва да спрат, те вече не са ядосани. "О-о, французите са толкова ужасни", ще рече правителството. И хората излизат на улицата. След това правителството казва: "Ще трябва да съхраним своята енергия за изграждането на държавата. Този гняв руши нашите международни отношения". И хората се успокояват.   

Третият вид национализъм е истинският национализъм. В Китай хората желаят действително да са силна и славна нация. Понякога те желаят човешки права и демокрация, но като средство за икономически просперитет.  

И последният и най-правилен национализъм е този за човешки права. Това са хората, които се надяват, че като нация Китай ще бъде зачитана в резултат на успешната борба на китайския народ да си възвърне достойнството и правото да оползотворява своя потенциал.  

Въпрос:  Искам да благодаря на Вас и на всички, които дойдоха тук на този паметен ден. Имам приятел, който щеше да дойде с мен, но днес ми се обади три пъти и каза, че наистина много се страхува да дойде. Той се опасява, че ККП ще му създава пречки при пътуванията до Китай. Казах му, че няма от какво да се безпокои, но той отказа да дойде. Страхът е твърде голям. Какво би трябвало да направя?

Янг Джиянли: ККП упражнява два вида контрол: този на страха и този на лъжите. Страхът е много ефективен. При звука на оръжието никой не смее да говори. На дълбочина страхът е стигнал до вените на хората, на ширина – до Съединените щати. Когато изнасях лекции в Харвард, говорих за три вида страх. Като свърших, един китайски студент стана и каза: "Мен не ме е страх". Аз отвърнах: "Добре, това е хубаво. Има ли нещо в китайското правителство, което намирате за незадоволително? Нека го разкритикуваме заедно". Той отказа.  

Явно се страхуваше. Но аз не мисля, че този човек лъжеше за своя страх – и той самият не знае за него, тъй като той е дълбоко заложен във вените му.

Ако посетите Пекин ще видите, че на пръв поглед хората живеят безгрижен живот, но те знаят какво могат и какво не могат да кажат. Казват, че не ги е страх, но знаят, че има граница, която не могат да прекрачат.    

Това явление не се среща само в Китай, но и в Америка. Трудно ще накарате китайски учени да говорят - те са много приятелски настроени към ККП, защото трябва да получат разрешение от тях за научната си дейност. Други трябва да установят близки отношения с китайски комунистически лидери, за да получат вътрешна информация за своите книги. Или смятат за престижно да се срещат с такива длъжностни лица.

Попитах веднъж един професор защо се страхува да каже истината за Китай. Той отвърна: "Ами нали все пак трябва да ходим в Китай!" Това не е ли страх? Бизнесмените се страхуват, че ще загубят бизнеса си с Китай.

Третият вид страх е самовнушеният страх. Често ККП не знае колко свобода да даде. Така че понякога, когато се изплашите, вие самите си поставяте граница. Как да се справим с този вид страх? Имаме нужда от смели хора и трябва да насърчаваме такива хора. Тук на Запад ние не сме подложени на заплахи, но трябва да подкрепяме тези в Китай, които се изправят.  

Много от тях, като адвокатът за човешки права Гао Джишенг (Gao Zhisheng) , бяха критикувани, че са твърде крайни. Но аз не мисля така. Мисля, че не могат да се преценяват действията на хората от гледна точка на политическите анализатори, тъй като тези хора често нямат политически мотиви, а по-скоро действията им са за освобождаване от страха. Подобни действия неизбежно разширяват границите на свободата. Разбира се, някои искат да бъдат преценявани повече според техните действия, и в това също няма нищо лошо – всички те заслужават подкрепа.  

Въпрос: Вие направихте връзка между 4 юни и земетресението в Сичуан – че ако резултатът от 4 юни е довел до реформиране на ККП, жертвите от земетресението може да са били по-малко. Но аз бих искал да направя една по-различна аналогия между двете събития. Спомням си, че след 4 юни всеки бе на страната на студентите. Ако някой се изправеше да говори в защита на ККП, биваше игнориран. Но днес, например една студентка на име Уонг Чианюн (Wang Qianyun) , се изправи и каза някои справедливи, неутрални думи. За това много хора отправиха заплахи към нея. Изглежда, че ККП използва Тибет и земетресението, за да събере повече подкрепа.

Янг Джиянли: В по-съвременната китайска история, двамата, които знаеха най-добре отличителните черти на китайския народ, бяха Mao Дзедун и Дън Сяопин. Дън Сяопин знаеше, че много хора се противопоставят на правителството, защото нямат друг начин да си изкарват прехраната. По това време на студентите не бе разрешено да се срещат с момичета или да носят хубави дрехи в учебните заведения. Никой не можеше да съществува извън комунистическите структури. Правителството беше под натиск и единственият начин да се облекчи този натиск бе чрез корупция – нека хората правят пари по какъвто начин могат, стига да не се противопоставят на правителството.  

Тогава демократичното движение направи завой. Много от нашите приятели ни напуснаха един по един и се присъединиха към надигащата се икономическа вълна.  

Също така, по това време някой даде на ККП идеята за "купуване на стабилност с пари". Идеята се състои в това, че хората трябва да бъдат купени, за да не казват негативни неща за правителството. Оттогава заплатите на професорите нараснаха много. Един професор в добър университет в Китай взима десетки или дори стотици пъти повече от един строителен работник. Това го няма в никоя друга страна.

Но славатата на комунистическата партия е краткотрайна. Защо? Тя е изправена пред редица проблеми: когато фокусът на света не е върху земетресението, лидерите на ККП вече няма да се интересуват от него. На второ място, тя не е променила своята административна система и със сигурност ще направи грешки при боравенето с такива големи суми от даренията. На трето място, близо 100 000 души са загубили своите семейства. Много загубили децата си майки създават организации.

През 1989 г. никой не искаше да сваля правителството. Студентите искаха реформа, както и да получат официално признание, и правосъдие за някои особено корумпирани политици. Това бе всичко и дори то не бе изпълнено. Днес политици споделят, че ако сега се случи някаква промяна, то тя няма да бъде реформа; тя ще бъде революция.

КАК ПРИЗРАКЪТ НА КОМУНИЗМА УПРАВЛЯВА НАШИЯ СВЯТ

Следвайте "Буднаера" в Телеграм

Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!