А понятия като „нация”, „идентичност”, „национална култура” – дори в кошовете за боклук на новия световен ред трудно ще намерят място
И почти забравихме, че България е била Европа много преди Европа да се сети, че е Европа. Проблемът е като какви да се явим в днешната Европа – като българи със своя физиономия, или преоблечени така, че да не могат да ни познаят какви сме.
Днес се навършват 17 години откакто ни напусна големият журналист, учен-народпсихолог, писател и общественик чл.-кор. проф. д.ф.н. Марко Семов.
ЕК иска глобален контрол върху цялата информация онлайн
Орбан постави червени линии пред ЕС за ЛГБТ и миграцията
Той остави ярка следа като създател на българската телевизионна и радио-публицистика по вътрешнополитически въпроси – още от първите си живи предавания в БНТ от 1972 г.
Два пъти уволняван от Тодор Живков – първият път заради острите си предавания и дисертацията си за отрицателните явления при социализма (1976 г.), вторият – след предаване за „Възродителния процес” и ареста в казармата на сина му Атанас за „антипартийна дейност” (м. май 1989 г.).
От 1987 г. се посвещава на изследване на българския национален характер, като особено впечатляващи са трудовете му „Българинът и властта”, „Душевност и оцеляване”, „Глобализация и национална съдба” и „Когато сами си сваляме гащичките” и тритомната „Българска народопсихология”, чието трето преиздаване от СУ предстои.
Днес припомняме размисли на Марко Семов от преди 25 години, които звучат тревожно актуално и днес.
ЕВРОПЕЙЦИ, НО КАКВИ?...
Чл.-кор. проф. д.ф.н. Марко Семов (1939-2007)
В. „Труд”, 19. 3. 1998 г.
В нашата политика и в духовния ни живот винаги е имало три течения. Едни винаги са стояли с ръце, прибрани до лампазите и, както би казал Захари Стоянов, с глава отсечена в поклон пред всичко „чуждо”.
Други пък са готови да издигнат нашите национални ценности до екзалтация. За тях Господ е българин и никакъв друг! Покрай него и ние всички сме едни малки божества.
Трета група са онези, които намираха оплодителните влияния на европейската и на руската култура и ги присаждаха на българска земя.
Огледаме ли се днес, не може да не видим същите ветрове, както бе по времето на Добри Войников и неговата „Криворазбрана цивилизация”.
Да бъдем европейци, да влезем в Европа – това са политически изрази, които през последните няколко години звучаха едва ли не в мистицизма на кармата. И почти забравихме, че България е била Европа много преди Европа да се сети, че е Европа. Проблемът е като какви да се явим в днешната Европа – като българи със своя физиономия, или преоблечени така, че да не могат да ни познаят какви сме.
В света настъпват промени. Зададе се нова информационна цивилизация, обсеби ни интернет. Според новите интернационалисти, интернет ще реши всички нерешени досега въпроси на света, ще помете границите между държавите. А понятия като „нация”, „идентичност”, „национална култура” – те дори в кошовете за боклук на новия световен ред трудно ще намерят място. И националните езици ще станат излишни. Езикът на интернета – английският – това ще е езикът на новия световен ред, казват най-изкушените футуролози, ще си стои в Куртово Конаре, а ще си гледа бизнеса в Санта Барбара, Калифорния…
Някога и пролетарските интернационалисти не даваха дума да се обели за национална идентичност, а думи като „бащин край”, „национално”, „татковина” и прочее си бяха жива ерес. Пролетариите от всички страни трябваше да се съединят и да създадат една подстригана и покорна на социалистическия интернационал и класово-партийния подход обща култура. Сега отново се появяват пламенни интернационалисти – и със същата убеденост доказват, че залезът на националните култури е неизбежен, тъй като неизбежно е разтварянето им в общото европейско и глобализирано цяло на нациите.
Ще настъпи ли наистина краят на нациите, а оттам и на националните култури?
Един от основните отговори на този съдбовен въпрос е свързан с бъдещето на националните езици. Ще могат ли нашите привърженици на идеята за края на националното да пишат книгите си направо на английски или френски език? Нормално ли е да спрем да изучаваме своята история, а родният български да го оставим на кучетата – както очевидно правим вече?
Според Бжежински и Кисинджър с настъпването на новото хилядолетие се появява криза на духовните ценности. Европейците, а и не само те, ще обърнат поглед към себе си, ще усилят интереса към своето етническо и културно „аз”. Сиреч предстои време на разцвет и подем на народностното и националното самовглъбяване, което ще рече и подем на народностната и националната култура.
И Европа, и светът ни дават други аргументи: националното обезличаване може да стане само там, където самите народи са свалили гащи. САЩ са държава, в която живеят над 200 етноса. А именно в САЩ правят вече поредица изследвания върху своя – забележете! – американски национален характер. Русия, която беше заставена да говори най-много за неизбежната интернационализация и за създаването на съветски тип човек, сега също издава книга след книга за особеностите на руската култура и характер.
На същата тази Русия и през ум не ù минава да остави на самотек езика на Гогол, Чехов и Толстой. Както на Франция не ù минава през ума да изостави брилянтния език на Мопасан, Зола, Юго и да пусне всякакви чуждици да пъплят в изящната френска словесност.
Наскоро Едюард Баладюр издаде крайно интересна книга: „Характерът на Франция”, в която и с дума не допуска национално обезличаване. Френският посланик в България достойно заяви по нашата телевизия, че във Франция нямат проблем с националните малцинства, защото такива просто няма. Във време на чалга, чуждици и немара към езика ни тук, във Франция парламентът прие закон за защита на френския език, а в европейските телевизии и радиопрограми има жестоки правила: чуждестранната музика не може да надминава 15 %. Неспазването се наказва със смазващи глоби!
За любителите на езиковата глобализация можем да добавим: в Литва, Латвия и Естония има езикова полиция, която жестоко санкционира езиковото пространство, дори и магазините и чуждите инвестиции.
Къде сме ние, както често ни пита БНТ? В България въпросите са повече от отговорите, както винаги, когато започва преобличането на някоя държава и народ. Едно е сигурно: всяка трапеза, била тя духовна, била и най-обикновена гуляйджийска – ако има на нея само уиски (дори от избите на Ричард Лъвското сърце да е) – такава трапеза е бедна. Тя е богата, когато на нея има многотия.
А многотия в духовния живот на Европа и на света може да създаде само физиономичната култура. Лиши ли се от многообразието на националните си култури човечеството, удари ли им общ шенгенски щемпел – то е обречено първо на бедност, а после на духовна смърт.
Пак ли със свалени пред всичко чуждо гащи ще се оставим да се руши и унищожава духовното ни богатство, в очакване на втория ум на българина?