Следвайте "Буднаера" в Телеграм

Как призракът на комунизма управлява нашия свят: Глава 9: ИКОНОМИЧЕСКИЯТ КАПАН НА ПРИЗРАКА НА КОМУНИЗМА

Глава 8: КАК КОМУНИЗМЪТ СЕЕ ХАОС В ПОЛИТИКАТА

Предговор

Преди около век и половина Карл Маркс публикува "Капиталът", застъпвайки се за премахването на системата на частна собственост и замяната й със система на държавна собственост. Половин век по-късно комунистическата система на държавна собственост обхваща почти една трета от страните по света.

След разпадането на съветския блок през 90-те години на ХХ-ти век, много източноевропейски страни бяха принудени да използват „шокова терапия“, за да се върнат към пазарната икономика. Други страни, в които първоначално нямаше комунистически режими, но въпреки това приеха социалистическата национализация и изпитаха бедност и бедствия, породени от системите за обществена собственост и планова икономика, в крайна сметка нямаха друг избор, но да започнат да провеждат пазарна реформа.

За да постигне глобално господство, призракът на комунизма започна настъпателни действия по цял свят. Гледайки страните, които изоставят комунизма или социалистическия икономически модел, човек може да си помисли, че злият дух на комунизма се е провалил. Но в действителност не е така просто. Една от особеностите на комунистическия призрак е, че той не се придържа към някакви конкретни принципи. Неговите методи и форми постоянно се променят в съответствие със ситуацията. Той може да изостави част от своите „принципи“ и дори да ги критикува, за да постигне глобалната си цел. Това е особено очевидно в областта на икономиката.

След задълбочен анализ на сегашното състояние на световната икономика и на факторите, които се крият зад нея, не може да не се отбележи, че комунистическият призрак е пуснал пипала във всички области на икономиката. Под влияние на различни илюзорни перспективи и сляпо почитане на правителството, икономиката на почти всяка държава постепенно се отдалечава от принципите на свободния пазар, губейки моралната си основа и гравитирайки към комунизма. Време е да се събудим, да видим ясно реалната ситуация и да разработим необходимите противодействия.

I. Развитите западни страни прокарват комунизма под друго име

В „Манифест на комунистическата партия“ Маркс пише, че комунистическата теория може да бъде обобщена накратко с израза „унищожаване на частната собственост“. За конкретния човек това означава „премахване на буржоазната индивидуалност, буржоазната независимост и буржоазната свобода“. За обществото това означава, че „пролетариатът ще използва политическото си превъзходство, за да поеме постепенно целия капитал на буржоазията, да централизира всички инструменти на производството в ръцете на държавата, тоест пролетариата, който да се превърне в управляваща класа“ [1].

За да постигне тази цел, злият дух на комунизма използва насилие и масови убийства в комунистическите страни. Но тъй като насилственият комунизъм не е приветстван в свободното общество, комунистическият призрак разработва ненасилствени методи. С помощта на различни видове социализъм той прониква толкова дълбоко в различни слоеве на обществото, че е трудно да се разпознае на повърхността.

Различните икономически стратегии, които се използват в западните страни, на повърхността си нямат нищо общо със социализма нито по име, нито по форма. Те обаче играят ролята на ограничаване, отслабване или лишаване на хората от правото на частна собственост. Те също отслабват механизма на свободно предприемачество, разширяват държавната власт и водят обществото по-нататък по пътя на социализма. Техните методи включват високи данъци, щедро социално осигуряване и агресивен държавен интервенционизъм.

1) Високи данъци и щедро социално осигуряване

Една от важните характеристики на комунистическата или социалистическата икономика в западните страни е нейното щедро социално осигуряване. Когато видят с очите си настоящата политика за социално осигуряване в западните страни, хората от комунистическите страни коментират, че като да са попаднали в друга комунистическа държава.

Скрит социализъм

Самото правителство не създава никакви ценности. Дейността му напомня на стригане на овце. Всички социални помощи се вземат от данъци или държавен дълг, тоест в крайна сметка те се изплащат от данъкоплатците. Щедрото социално осигуряване само по себе си е форма на комунизъм, в която не се използва насилствена революция.

Високо данъчно облагане - това е насилствена национализация на частните активи за преразпределение и икономическа дейност. Всъщност това е забулен метод за постепенно изоставяне на системата на частна собственост.

Високото данъчно облагане е един от начините за изграждане на система на държавна собственост и създаване на универсално изравняване, които обикновено се налагат от комунистическите режими. Единствената разлика е дали национализацията се извършва преди или след производствения процес. В комунистическите страни с планова икономика средствата за производство са пряко контролирани от държавата. В западните страни средствата за производство се контролират от частни собственици, но приходите се преобразуват в държавни активи чрез данъци и схеми за преразпределение. И в двата случая това е равносилно на грабеж. Просто в западните страни това не се осъществява чрез убийства и насилие, а законно чрез гласуване и законодателство.

Някои правителствени помощи са разумни. Например, помощ на жертви на природни бедствия или аварии. Именно тези положителни страни на системата за социално осигуряване подвеждат хората и се превръщат в оправдание за повишаване на данъците. В тази връзка високата социална сигурност вече достигна същите разрушителни пропорции за хората, обществото и моралните ценности, както в комунистическата икономика.

В основата си комунистическата икономика унищожава човешката природа у хората и засилва злата им страна. Това е основната причина, поради която злият дух насърчава комунистическите икономически ценности по света, независимо дали това е в свободните общества или в страни с комунистически режими.

Високо данъчно облагане

В западните страни щедрото социално осигуряване изразходва значителна част от бюджетните приходи, които идват от данъци, прехвърлени от частния капитал. Няма друг начин правителството да поддържа такова ниво на щедрост.

Например в Съединените щати повече от половината от данъчните приходи се изразходват за социално осигуряване и здравеопазване. Над 80% от тези пари идват от данъци върху доходите на физически лица и от осигурителни данъци; 11% са взети от корпоративния данък [2]. В областта на социалното осигуряване много западни страни са отишли ​​много по-далеч от САЩ, така че естествено изискват още по-високо данъчно облагане.

Според данни на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) за 2016 г. в 27 страни с пазарна икономика от 35-те разглеждани, ставката за данъка върху дохода е била над 30%. Двете държави с най-високи данъци върху дохода - 54% и 49,4% са в Европа. Освен това в някои европейски страни храните или пазаруването подлежат на облагане с данък върху добавената стойност, който е около 20% [3]. Ако добавим към това корпоративните и други данъци, общата данъчна ставка ще бъде още по-висока.

Според други данни през 1900 г. данъкът върху доходите е бил много нисък в 20-те най-развити икономически страни. Например Италия е имала най-висок данък върху дохода по това време, който е бил 10%. В Австралия, Япония и Нова Зеландия данъкът върху дохода е бил около 5%. До 1950 г. обаче максималната ставка на данъка върху дохода в тези 20 държави става средно над 60%. След това постепенно намалява и в момента е около 40% [4].

Високите данъци обременяват не само богатите. Бедните също са отрицателно засегнати от данъците. Докато богатите често имат различни легални начини за укриване на данъци, социалното осигуряване на бедните намалява с увеличаване на доходите им. Възниква ситуация, в която колкото повече работи човек, толкова по-малко е обезпечен социално.

Щедро социално осигуряване

През 1942 г. британският икономист Уилям Беверидж се застъпва за държава на социалното осигуряване, за създаването на "всеобхватна и универсална система за социално осигуряване, която е от полза за всички граждани". В съвременното общество системата на щедро социално осигуряване се е разширила значително. Тя вече обхваща медицинските грижи, пенсиите, злополуките на работното място, безработицата, жилищното настаняване, образованието, грижата за децата и пр., което далеч надхвърля обхвата на традиционната благотворителна помощ за онези, които временно се нуждаят от нея.

В един от докладите на фондация „Наследство“ се казва, че през 2013 г. в САЩ повече от сто милиона души, тоест около една трета от населението на страната, са получавали социални помощи (без социално осигуряване и медицинско осигуряване) средно по 9 хиляди долара на човек [5]. Според статистиката на американското бюро за преброяване на населението през 2016 г. около 12,7% от населението на САЩ е живяло под прага на бедността. Мнозина обаче могат да бъдат много изненадани, ако разберат в какви условия са живели тези хора.

Според правителствените проучвания 96% от родителите в бедни домакинства са заявили, че децата им никога не са гладували. Почти 50% от обеднелите домакинства живеят в отделни къщи, а 40% живеят в таунхаузи (ниска постройка с няколко апартамента с отделни входове - бел. прев). Само 9% живеят в мобилни домове. 80% са имали климатик, 40% са имали широкоекранни LCD телевизори. Три четвърти от домакинствата, живеещи под прага на бедността са имали автомобили [6]. Включването на такъв голям брой хора в категорията „бедни“ се превръща в достатъчна основа за разширяване на системата за социално подпомагане.

Нивото на социално осигуряване от правителството на САЩ е под средното ниво в страните членки на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР). Повечето хора, живеещи в страни от Северна и Западна Европа, се радват на много по-високо социално осигуряване от американците.

Например, в Дания дори най-богатите граждани цял живот използват мрежата за социална помощ, която включва безплатна медицинска помощ, висше образование и други обезщетения. В Гърция преди икономическата криза гражданите са получавали 14 месечни заплати на година, пенсионирали са се на възраст 61 години, а пенсията им е възлизала на над 90% от заплатата. Шведите се ползват от правото на 550 дни непрекъснат платен отпуск по болест и други обезщетения.

Разширяването на системата за социално осигуряване, от традиционната временна спешна помощ до социалното осигуряване на цялото население, е по същество метод, чрез който злият дух постепенно налага комунистическата икономика на света.

Щедрото социално осигуряване стимулира моралната деградация и засилва противоречията между богати и бедни

От икономическа гледна точка същността на социалното осигуряване е да се взимат пари от едни хора и да се дават на други. По този начин правителството, което пряко участва в преразпределението на средствата, позволява на голям брой хора да получават обезщетения, без да полагат усилия. Тоест такава система на високо благосъстояние води хората до морална деградация. Това може да се види особено добре в скандинавските страни.

Шведският учен Нима Санандаджи потвърди тази гледна точка, използвайки данните на изследователския проект „Световно проучване на ценностите“. В началото на 80-те години на миналия век 82% от шведите и 80% от норвежците са съгласни, че "е неправилно да получавате държавни помощи, които не заслужавате". Но според резултатите от проучвания, проведени в Норвегия и Швеция през 2005 г. и 2008 г., съответно само 56% от норвежците и 61% от шведите са съгласни с това твърдение [7].

Системата на значително социално осигуряване намалява доходите на тези, които работят здраво и възнаграждава онези, които са по-малко трудолюбиви и живеят за сметка на държавата. С течение на времето това тихо води до изкривяване на моралните принципи на хората. Тези няколко поколения, които са израснали в система на значително богатство, до голяма степен са загубили представата от своите предци, че трябва да разчитат на своя труд, независимост, отговорност и старание. Те приемат тази система за даденост и дори вярват, че благосъстоянието е право на човека. Те са придобили навика да разчитат на правителството и дори упражняват натиск върху него, за да получават постоянна помощ от него. Възприятията на хората са се променили и това е почти необратимо. По този начин, дяволът използва метода на "варене на жабата на слаб огън" (за да не изскочи от врящата вода). Чрез системата на значително богатство той подкопава моралните основи на обществото.

В допълнение, високото държавно социално осигуряване лишава хората, занимаващи се с традиционна благотворителност, от възможността да вършат добри дела, а тези, които приемат тяхната помощ, от възможността да разберат какво е благотворителност.

В традиционното общество помощта на бедните е доброволен личен акт. Това е направено или под формата на директен трансфер на пари на нуждаещи се от съчувствие към тях, или под формата на дарение за благотворителни организации като църкви. В тази ситуация има определени донори и получатели, и възможността да се получава помощ е привилегия, а не право. Получателите са благодарни на дарителите за тяхната доброта. Това чувство на благодарност ги насърчава да използват правилно получената помощ и да полагат повече усилия, за да подобрят своето положение. Онези, които са получили такава помощ и са успели да подобрят живота си е вероятно да се отплатят на обществото по същия начин. Тоест, те самите ще помогнат на хора, които са в същата ситуация, в която самите те са били преди.

Френският мислител Алексис де Токвил отбелязва, че в системата на традиционните ценности милосърдието съчетава добродетелите на щедростта и благодарността, които заедно подобряват обществото и оказват положително влияние върху морала. В допълнение, връзката между донора и реципиента може да отслаби противоречията и антагонизма между богати и бедни. Тоест в такива отношения представителите на двете класи са свързани, от една страна, от желанието да помогнат, а от друга - от чувството на благодарност [8].

Съвременната система за социално подпомагане прекъсва връзката между донорите и получателите, като бюрократизира процеса на благотворителност. Днес „донорите“ са данъкоплатците, които дават част от богатството си принудително, вместо да го споделят доброволно. На свой ред получателите нямат връзка със своите благодетели и следователно не изпитват никаква благодарност за помощта.

Токвил вярва, че социалното подпомагане изостря конфликтите между богати и бедни. Тъй като заможните са принудени насилствено да дават част от своето богатство, това ще увеличава тяхното недоволство и презрение към тези, които получават облаги. От своя страна бедните, според Токвил, също ще изпитват недоволство, защото ще смятат, че тази материална помощ им се дължи. И в същото време те никога няма да бъдат доволни от нея: „Едната класа все ще гледа на света със страх и омраза, а другата ще гледа с отчаяние и завист на своите нещастия“ [9].

Високото благосъстояние стимулира също така ревността и политическите конфликти в обществото. Това е друг метод на призрака на комунизма, насочен към разрушаването на моралната и социалната хармония между хората. Това може да се види добре в Гърция, след избухването на икономическата криза в страната. Единствената разлика е, че там започна борба не между бедни и богати, а между средната класа и елита. Укриването на данъци в Гърция се превърна в "национален спорт", както писа The Economist във връзка с гръцки служители [10]. За да не разстрои своите избиратели, гръцкото правителство компенсира намаляването на данъчните приходи чрез заеми и по този начин подкрепи благосъстоянието на ниво други европейски държави.

Когато започне икономическа криза, правителството ще се опита да намали социалното осигуряване, което веднага ще предизвика недоволство и съпротива от цялото население, свикнало с висок стандарт на живот. Народът ще отправи недоволството си към заможните хора и ще поиска те да плащат повече данъци. Всичко това ще създаде главоболия на правителството. По този начин ще бъде постигната целта на злия дух - засилване на омразата и враждата между хората.

Системата за социално осигуряване засилва представите на хората за това, че може да се живее без да се работи, а също така отслабва желанието на хората да се трудят и да се развиват активно. Всичко това, напротив, само вреди на икономиката.

През 2010 г. трима икономисти - Мартин Хала, Марио Лукнер и Фридрих Г. Шнайдер - проведоха проучвания на социалните държави. Те стигнаха до извода, че системата на социално подпомагане ограничава желанието на обществото за активно развитие и упорит труд. Те също така отбелязаха, че негативният ефект от тази система няма да се появи веднага, но в дългосрочен план. Така тези трима икономисти стигнаха до заключението: социалните държави подкопават основите на собствените си икономики [11].

Системата на социално осигуряване формира култура на бедност

През 2012 г. Ню Йорк Таймс публикува статия, озаглавена „Ползите от детската неграмотност“, която описва въздействието на системата за социално осигуряване върху семействата с ниски доходи, живеещи по протежение на Апалачия в източната част на САЩ.

В статията се посочва по-специално, че много бедни семейства в региона отказват да изпращат децата си на училище. Родителите се опасявали, че ако децата им се научат да четат, тогава те вече няма да могат да получават помощи от държавата. По това време всяко такова семейство получавало чек за 698 долара месечно докато детето навърши 18-годишна възраст, от правителствената програма за социално осигуряване [12].

Тази програма за помощ е стартирана преди около 40 години, за да помогне на семействата да отглеждат деца с физически или умствени увреждания. Понастоящем повече от 55% от децата, получаващи помощ по тази програма, нямат изразени признаци на умствена или физическа изостаналост. В САЩ има около 1,2 милиона такива деца, за съдържанието на които данъкоплатците плащат ежегодно $9 милиарда [13].

Системата за социално осигуряване подхранва отрицателната страна на човешката природа. “Хранейки се” едно от друго, те образуват порочен кръг. Въпреки добрите намерения на онези, които създават и защитават социалната политика, те косвено помагат на комунистическия призрак в стремежа му да унищожи човечеството.

Още преди повече от век Токвил е направил пророческата забележка, че системата за социално осигуряване няма да може ефективно да разпределя помощта на онези, които наистина се нуждаят от нея, тъй като е невъзможно да се установи дали хората наистина са обеднели поради независещи от тях обстоятелства, или по своя вина [14].

От икономическа гледна точка злоупотребата със социалното осигуряване създава допълнителна тежест за държавния бюджет. От друга страна, това се отразява негативно на децата, израснали в такава система. Според проучвания, проведени през 2009 г., две трети от децата, получили обезщетения, продължават да ги получават дори след достигане на пълнолетие. Тоест, не е изключено те да не спират да получават социалната помощ през целия си живот [15].

В рамките на системата за социално осигуряване дефиницията на понятието „неработоспособност“ непрекъснато се разширява, обхващайки нови категории хора, които придобиват право на получаване на социална помощ. Така броят на гласуващите за запазване и развитие на тази система също се увеличава. Критериите за определяне на това кой отговаря на условията за социално осигуряване създават атмосфера на „отрицателен стимул“, който води до злоупотреба с тези осигурявания. Всичко това в крайна сметка води обществото до морална деградация и икономически проблеми, помагайки на комунистическия призрак да постигне целите си.

Социалното осигуряване може да се използва като мярка да се помогне на тези, които наистина са в нужда. Например при промишлени аварии, епидемии, природни бедствия и др. Но не е редно то да се превръща в норма, тъй като то не може да реши проблема с бедността. Към 2014 г., за 50-те години откакто президентът Джонсън започва „войната с бедността“, американските данъкоплатци са изразходвали 2,2 трилиона долара за социално осигуряване [16]. А както показват данните на Бюрото за преброяване на САЩ, нивото на бедността в страната през последните 40 години остава непроменено на практика [17].

Американският икономист Уилям Артър Нисканен посочи, че системата за социално осигуряване е създала култура на бедност, която от своя страна създава зависимост от държавните помощи, увеличаване на броя на незаконните деца, насилствените престъпления, безработицата и абортите. Проучване на Нисканен в САЩ през 1992 г. показва, че с програмата „Семейно подпомагане на зависими деца“ (AFDC) всяко увеличение на тази помощ с 1% увеличава: броя на получателите на AFDC с 3%; броя на бедните с около 0,8%; броя на извънбрачни деца с около 2,1%; броя на безработните с около 0,5%. В същото време броят на абортите и престъпленията, свързани с насилие, също се увеличава [18]. Така резултатите от тези проучвания заключават, че подобреното по този начин благосъстояние насърчава хората да зависят от държавната помощ и отслабва чувството им за лична отговорност.

Основният компонент на културата на бедността е разпадането на семейството. Икономистът Уолтър Едуард Уилямс, изучавайки минали и настоящи проблеми на бедността сред чернокожите, открива, че 85% от чернокожите деца живеят със самотни майки. Именно този фактор според икономиста допринася значително за растежа на бедността сред чернокожите. В същото време системата за социално осигуряване допринася за това явление, тъй като насърчава самотните майки да не поемат отговорност за своите действия. Самотните майки могат да получават субсидии, жилищни помощи, купони за храна и др. Социалната помощ е изиграла голяма роля за увеличаване на процента деца, родени извънбрачно и за увеличаване на бедността [19].

Въпреки че богатството непрекъснато расте през последните няколко десетилетия, разликата между богати и бедни също непрекъснато се увеличава. Средната заплата (минус инфлацията) се увеличава бавно, богатството постепенно се придвижва към слоя на най-богатите хора. Дори вече се е появила класа на така наречените работещи бедни. Лявото крило се възползва от всички тези социални проблеми и под знамето на борбата с бедността тласка обществото към по-разширено правителство, по-високо данъчно облагане и повече социални помощи. Но всичко това реално само допълнително увеличава бедността.

Левите използват социалното осигуряване за печелене на гласове

Левите политици често насърчават политиката на социално подпомагане и високите данъци. Под красивите лозунги „помагане на бедните“, „социална справедливост“ и т.н., те се опитват да убедят избирателите в техните благородни цели, представяйки се за хора с високи морални стандарти. Но всъщност самите тези политици не са онези, които ще бъдат донори в системата за социално подпомагане. Техният метод се състои само в отнемане на богатството от горната и средната класа и разпределянето му сред бедните. Тъй като няма ясна връзка между донора и получателя в системата за социално осигуряване, политиците се опитват да се позиционират като благодетели, създали тази система. Те получават благодарност за това под формата на гласовете на онези, които се възползват от социалното осигуряване. Това явление е широко разпространено в САЩ и Европа.

2) Агресивен икономически интервенционизъм в западните страни

Държавна намеса

Западните правителства днес са дълбоко въвлечени в своите национални икономически системи. Една от причините за това е социалната политика, възникнала под влиянието на идеологията на социализма. Тази политика значително разшири ролята на държавата в разпределението на богатството. Друг импулс за тази тенденция бе Голямата депресия от 30-те години на миналия век. След икономическата криза западното общество е дълбоко повлияно от теорията на кейнсианската икономика, която се застъпва за активна държавна намеса в икономиката и нейното регулиране чрез фискална политика.

В едно нормално общество ролята на правителството е ограничена. Държавата се намесва в икономиката само в изключителни случаи, например по време на природно бедствие или друга криза. Въпреки това днес кейнсианството е обхванало целия свят. Правителствата на всички страни се опитват да вземат под контрол националната икономика.

Когато правителството играе активна роля в икономиката, всяко от неговите действия оказва значително влияние върху пазара. Новите правителствени политики и закони могат да създадат или унищожат цели индустрии, принуждавайки предприятията и инвеститорите да разчитат на правителствени решения. Държавата, която традиционно само приема закони и следи за тяхното изпълнение, сега се е превърнала във водещ играч на икономическата сцена. Като рефер, който сам започва да участва във футболен мач, държавата пое контрол върху капитала и регулирането на пазара, заменяйки частната икономика и „невидимата ръка“ със своята „видима ръка“.

Активният финансов контрол, съчетан с политиката на социално осигуряване, принуди много правителства да изпаднат в огромен дълг. Според Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) повече от половината от държавите-членки на тази организация имат държавен дълг, равен на 100% от техния БВП и дори повече. Дългът на някои страни дори надхвърля 200% от техния БВП [20]. Това представлява сериозна скрита опасност за социално-икономическото развитие на много държави.

Роналд Коуз, Нобелов лауреат по икономика, написва няколко научни труда, анализиращи влиянието на държавната намеса в икономиката. В своето изследване Коуз установява, че интервенционистката политика почти винаги дава отрицателни резултати. Според него намесата на държавата вече е толкова голяма, че има ефект, който икономистите наричат ​​„закон убиващ доходността“ [21].

Въпреки това обаче, правителствата на всички страни продължават да засилват ролята си в националната икономика. Техният контрол над икономиката вече достига невиждани размери.

Последици и реалност от интервенционизма

Понастоящем могат да се видят поне две основни последици от широко разпространената държавна намеса в икономиката.

Първо, силата, ролята и мащабът на държавното влияние се разширяват. Правителствените служители все повече вярват, че имат възможност да се намесят в икономиката и че държавата играе ролята на спасител. Това ги стимулира да контролират икономиката още по-активно. Няма значение какво се случва по време на криза. Ако веднъж държавата се намеси в някакъв бизнес, тя ще се опита да запази разширените си правомощия и функции, дори ако кризата вече е отминала.

Второ, интервенционизмът създава голяма зависимост от управлението. Когато хората срещат затруднения или когато свободният пазар не може да осигури очакваните от тях доходи, те ще изискват по-строга намеса на правителството, за удовлетворяване на техните нужди.

Така се образува порочен кръг. Силата на държавата непрекъснато расте, частните предприятия непрекъснато отслабват и има все по-малко пространство за функционирането на свободния пазар. Хората, които са се възползвали от политиците и са станали зависими от тях, все повече ще изискват правителството да се занимава с разпределението на богатството, приемането на съответните закони и строгия контрол върху тяхното прилагане.

На Запад съществува мощно политическо движение, което тласка обществото вляво. Към него принадлежат както преките поддръжници на лявото крило, включително социалисти и комунисти, така и такива, които първоначално не са били свързани с лявото крило, но постепенно попадат под неговото влияние. Обединяването на тези разнообразни сили насърчава правителството да предприеме по-активни мерки за намеса в икономиката и функционирането на частните предприятия, усвоявайки нормалната икономическа активност на хората. На пръв поглед изглежда, че тези социални движения са започнати от самите хора, но в действителност всичко това се контролира от призрака на комунизма.

Можете да видите, че западните правителства използват публичната власт и под знамето на равенството, както и различни политически причини, засилват намесата и дори приемат закони, за да консолидират намесата си на законодателно ниво. Няма съмнение, че подобно поведение лишава пазарната икономика от основния си арбитър - свободната воля на хората, налагайки волята на държавата върху нея. Правителството непрекъснато разширява властта си над пазарната икономика, превръщайки я в командна икономика. В дългосрочен план всички сектори на икономиката, както и националното благосъстояние, ще бъдат под държавен контрол. Икономическите средства ще бъдат използвани за централизиране на политическата власт, за заробване на обществото и неговите граждани.

Използвайки икономическа политика, която на повърхността изглежда съвсем нормално, но постепенно има тенденция към централизиране, дяволът води човечеството към комунизма стъпка по стъпка.

3) Социалистическата икономика води до комунистически тоталитаризъм

Високите данъци, високият просперитет и широката държавна намеса са прояви на социализма в западната капиталистическа система. Икономиките на Запада по същество са същите като планираните от комунистите икономики. Правителствата там също манипулират икономиката от името на държавата, използвайки политическата власт. За да привлече подкрепата на гражданите, държавата се опитва да се позиционира като всемогъщ Бог.

Единствената разлика между суровия правителствен интервенционизъм на Запад и планираните икономики в комунистическите страни е, че в западните държави законите и някои основни аспекти на капиталистическата система защитават хората от пълен държавен контрол.

Известният австрийски икономист и философ Фридрих Хайек предупреди срещу контролираното от държавата икономическо планиране и преразпределението на богатството. Той вярва, че това неизбежно ще се отрази на пазара и ще доведе до увеличаване на тоталитаризма, независимо дали системата е демократична или не. Според Хайек, въпреки че социализмът в Европа и Северна Америка е различен от държавната собственост и плановата икономика, в крайна сметка той ще постигне същия резултат. Хората ще загубят свободата и поминъка си, но това ще се случи по-бавно, не толкова очевидно и не толкова пълно [22].

Както казахме по-рано, Маркс, Енгелс и Ленин разглеждаха социализма като незаменим етап по пътя към комунизма. Това може да се сравни с движението на влак. Спирането на междинните гари няма да повлияе на влака, който стига крайната си дестинация. Когато определена страна се насочи към социализма, движещата сила зад нея е комунистическият призрак. Когато човечеството се отказва от традициите, било то в икономическата сфера или в други области и възприема комунистическа „ценностна система“, няма значение колко бързо се движи. Освен ако посоката на движение не се промени, рано или късно той ще стигне до крайната си точка.

Крайната точка по този път не е раят на Земята, а унищожаването на човечеството. Всъщност дяволът не се интересува дали този рай, който той обещава, ще бъде създаден. Той добре знае, че това е лъжа, и че това е просто примамка, за да доведе хората до смърт.

II. Моделът на ККП - социалистическа дистопия

Когато бедността, създадена от системата на колективна собственост и планирана икономика, се засили в Китай, Китайската комунистическа партия (ККП) няма друг избор, освен да започне да провежда т. нар. политика на “реформа и отвореност”, и да въвежда елементи на пазарната икономика. Много хора решиха, че ККП е станала капиталистическа. Но в действителност това съвсем не е така.

1. Злият дух на комунизма не е отслабил контрола си над китайската икономика

Макар и неохотно, ККП трябваше да отслаби влиянието си над икономиката, да въведе пазарни механизми и до известна степен да позволи частна собственост. Но това изобщо не означава, че комунистическият дявол е отслабил контрола си. Точно обратното - това е техника, с която той поддържа своето съществуване и заблуждава света.

Китайският комунистически модел е чудовищна комбинация от социализъм, етатизъм (политика на активна държавна намеса във всички сфери на обществения и частния живот - бел.прев.) и пазарна икономика. Въпреки че в Китай съществуват частни предприятия, ККП никога не е обещавала на хората основни права на частна собственост. Всички ресурси и земята в крайна сметка остават държавна собственост. В същото време ККП използва държавната власт за строг контрол на цялата икономическа дейност. В китайската икономика все още съществува широкомащабно държавно планиране. По същество това е икономика на властта. Освен това пазарът е само средство, с което държавата стимулира производството; той не е независим и няма институционална система за подкрепа на свободния пазар.

В Китай няма ясна система на права на собственост и дух на закон. Валутният курс не може да бъде свободно регулиран, капиталът не може свободно да влиза и излиза, чуждестранните предприятия не могат да работят свободно. ККП предоставя на предприятията държавни субсидии и данъчни стимули за износ, за да победи конкурентите в ценовата надпревара. Това нарушава нормалния ред на световната търговия.

Цялата икономическа дейност в Китай е насочена към задоволяване на политическите нужди на партията. Икономическата свобода и икономическите ресурси на компании и физически лица са политически придатъци, които могат да бъдат отнети по всяко време по политически причини. Именно поради тази причина Световната търговска организация дълго време отказва да признае Китай за страна с пазарна икономика.

Много хора от западните правителства наивно вярват, че икономическото развитие ще доведе Китай до политическа либерализация и демокрация. Вместо това ККП използва капитализма като гориво за социалистическия си организъм и за допълнително укрепване на водещата си позиция в страната.

След като концентрира повече пари в свои ръце, ККП започна още по-жестоко да репресира хората. От юли 1999 г. ККП преследва близо 100 милиона души, практикуващи Фалун Гонг. Тази война без стрелба срещу универсални ценности, като истинност, доброта и търпение, продължава и до днес. От 2009 г. ККП харчи годишно над 500 милиарда юана (около 75 милиарда щатски долара) за така нареченото „поддържане на стабилността“, тоест за контрол над населението.

2. Какво стои зад икономическия растеж на Китай

Ръстът на БВП на Китай през последните 40 години накара много хора да повярват в „предимствата“ на социалистическата икономика. В резултат на това много хора на Запад, включително политическият и научен елит, както и интелектуалците, промениха мнението си за социалистическата икономика и започнаха да се възхищават на високата ефективност на тоталитарните системи. Всъщност икономическият модел на ККП е невъзпроизводим. Причините за икономическия растеж, от една страна, демонстрират съществуването на вътрешни проблеми на социалистическата икономическа система, а от друга, разкриват ужасната вреда, която носи икономиката на аморалната власт.

Икономическият растеж на Китай през последните 40 години се дължи на следните фактори:

Първо, отслабването на държавната икономика и изоставянето на централното планиране, както и съживяването на частния сектор, даде на китайската икономика мощен продуктивен стимул. Китайците са трудолюбиви и умни, но партията от десетилетия не им позволява да развият напълно своя потенциал. Страхът от бедност, който се разви сред китайците, стимулира голямо желание да печелят пари, освобождавайки огромната им икономическа мощ.

Второ, западният капитал и технологии масово се вливаха в Китай. Тоталитарната икономика на Китай натрупва огромно количество използваема, но неразвита земя, работна ръка и пазари, които може да се нарекат злато с неопределена цена. Комбинацията от тези два фактора запали пламтящия огън на китайската икономика. Ако не беше тоталитарното управление на ККП, този огън щеше да избухне няколко десетилетия по-рано и би бил по-контролиран и стабилен.

Мащабът на западните инвестиции в Китай бе огромен. Според публикувани данни от 2000 до 2016 г. преките инвестиции на САЩ в Китай възлизат на около 800 милиарда долара [23]. От 1979 г. до 2015 г. общата сума на привлечените чуждестранни инвестиции в Китай възлиза на около 1,64 трилиона долара [24].

Трето, западните страни дадоха специални предпочитания на ККП за търговия и широк достъп до техния пазар. През май 2000 г. САЩ предоставят на Китай статут на постоянни нормални търговски отношения (PNTR). На 11 декември 2001 г. Китай официално влезе в СТО, а международният пазар отвори широко врати за Китай.

Четвърто, ККП използва аморалния модел за икономическо развитие. Чрез практически тежък труд тя експлоатира работници и селяни, участва в принудителното събаряне на сгради и преместването на хора. Всичко това се прави, за да се разчисти пътя за икономически растеж. В името на краткосрочните ползи ККП пренебрегва замърсяването на околната среда и други опасности, приоритизирайки максималната печалба от използването на земя, хора и ресурси.

Използвайки западния капитал, технологиите и пазарите, благоприятните условия на търговия, ниската цена на труда в страната и ниската себестойност на производството, ККП натрупа огромен валутен резерв. Търговският дефицит между САЩ и Китай нарасна с около 80 милиарда долара през 2000 г. до над 375 милиарда долара през 2017 година.

В резултат ККП унищожи основите на световната търговия и спечели огромно количество валута. Използвайки модела на „държавната стратегия“, ККП краде интелектуална собственост, опитвайки се да изпревари други страни в научната и техническата област. Това е най-голямата кражба в историята.

Според доклад, публикуван през 2017 г. от американската комисия за кражба на интелектуална собственост, всяка година фалшивите китайски стоки, пиратски софтуер и кражба на търговски тайни причиняват загуби на САЩ в размер на 225-600 милиарда долара. Това все още не включва широко разпространено нарушение за патентите в Китай.

В доклада се посочва също, че през последните три години САЩ са загубили 1,2 трилиона долара поради кражба на интелектуална собственост, по-голямата част от която е станала в полза на Китай [25] [26]. В доклад от ноември 2015 г. от Националната агенция за разузнаване на САЩ се посочва, че кибератаки на американски бизнес на стойност 400 милиарда долара годишно и 90% от тези атаки идват от китайското правителство [27].

По този начин икономическият растеж на Китай беше подхранван от отслабването на оковите на социалистическата идеология, инвестициите от развитите западни страни и неморалното бизнес поведение на ККП. Тоест, растежът изобщо не е причинен от предимствата на социалистическата система и още повече това не означава, че Китай следва нормалния капиталистически път. Западните наблюдатели понякога описват безпринципния бизнес модел на комунистическия Китай като "държавен капитализъм". Това дава неоправдана похвала на партията. При тоталитарния режим на комунистическата партия икономиката е просто политически инструмент. Външният вид на пазарната икономика е само хитър трик на ККП да заблуди целия свят.

Икономическият модел на ККП създаде фалшиво впечатление в света, че уж използвайки силата на държавата, можете бързо да развиете икономиката и прибягвайки до неморални тактики, можете да победите икономическата конкуренция. Това доведе до факта, че много страни започнаха да се надпреварват към социалистическа държава и активно да се намесват в националната икономика. Ако считаме икономическия модел на ККП „модел на успеха“ и затваряме очите си за катастрофата на правата на човека, причинена от нея, и последиците от моралната деградация, то това е еквивалентно на утоляване на жаждата с отрова. Това е огромна грешка.

3. Последиците от икономическия модел на Китай

Икономическият модел на ККП доведе обществото до морален упадък. Призракът на комунизма иска Китай да продължи да се разпада всестранно, докато парадира с икономическата си мощ. Той иска с помощта на икономиката да унищожи морала, така че хората самодоволно да се наслаждават на икономическите ползи и тихо да стигнат до ръба на пропастта, където да загинат.

Днешен Китай е залят от фалшификати, токсични продукти, порнография, наркотици, хазартни игри и престъпни банди. Когато някой се занимава с корупция, продава и купува сексуални услуги, тогава това не се счита за нещо срамно, а по-скоро чест. Кризата на доверие между хората, нарастващата пропаст между богати и бедни, е придружена от социална борба и злоупотреба с правосъдието. Гражданите затварят очи за страданията на своите сънародници. Партийните служители използват силата си за натрупване на богатство. Степента на корупция на служителите на ККП вече надхвърли всички възможни граници. Феноменът на „дребен служител - голям корумпиран служител“ е широко разпространен в страната, да не говорим за големите служители, които присвояват милиарди и дори десетки милиарди обществени средства. Няма нито една държава в света, в която правителството да е толкова корумпирано и морално разложено, колкото при ККП.

През октомври 2011 г. инцидентът с Шяо Юе-юе в град Фошан, провинция Гуандонг, шокира целия свят. Двегодишното момиченце Уанг Юе (с прякора "бебето Шяо Юе-юе") бе прегазено от микробус. Шофьорът не само не й помогна, но умишлено върна колата назад и я прегази отново, за да се увери, че е мъртва. Автомобилите, които караха отзад, продължиха да се движат и никои от тях не премести детето. Близо до сцената минаха 18 души, а нито един не се опита да помогне на момичето. В резултат на това момичето почина в болницата. Чуждите медии се питаха: „Наистина ли Китай е загубил душата си?“ Хората може да се страхуват да помогнат, когато са в опасност, например, при въоръжена атака. В случая обаче изобщо нямаше опасност за тях и все пак никой не се опита да помогне на детето. Това показва, че китайското общество почти е достигнало дъното на моралния разпад.

Икономическият растеж без морал е хаотичен, кратък и може да доведе до катастрофа. Нехуманната икономическа политика на ККП доведе до екологична криза и до изостряне на социалните конфликти. В общество, в което няма честност, икономическите разходи се увеличават значително. Последствията от моралния разпад са фатални.

Китайската икономика е мираж, създаден временно от дявола. Китай нарича себе си силна страна, но силата му е илюзия. Повърхностният просперитет, основан на безразсъдния стремеж към краткосрочни ползи, е като пясъчен замък. Моралната деградация и социалните конфликти неизбежно ще доведат страната до крах.

Ако не излезе от капана на дявола, сегашният икономически модел няма да донесе на Китай добро бъдеще. Злият дух на комунизма никога не възнамерявал да създаде здрав и устойчив растеж на Китай. Неговата цел е да унищожи Китай.

III. Социализмът води развиващите се страни до задънена улица

1. Комунизмът продължава да преследва страните от Източна Европа

В съвременния свят, в допълнение към развитите западни страни, където се реализира скрит социализъм, и Китайската комунистическа партия, която налага своята изродена социалистическа икономическа дистопия, комунизмът продължава да преследва бившите страни от съветския блок в Източна Европа, където тази идеология не беше официално осъдена. Хората в тези страни все още са лоялни към комунизма.

Продължителното присъствие на комунизма може да се наблюдава в различни аспекти на политиката и икономиките на Източна Европа. Например Русия и Беларус поддържат и подкрепят големи държавни предприятия и високо богатство, както и продължават агресивна интервенционистка политика. В преходния период след разпадането на СССР страните от Източна Европа преживяват кризи на бавен икономически растеж и висока безработица. Всичко това допринесе за възраждането на комунизма и социализма в нови форми. Призракът на комунизма не беше изгонен. Левите партии отново станаха активни. Целият регион беше обхванат от обновена носталгия по комунистическото минало [28].

2. Социалистическата икономика се провали в развиващите се страни.

През 60-те години на миналия век повечето развиващи се страни в Азия, Африка и Латинска Америка декларират своя ангажимент към социализма. Но в крайна сметка това доведе до срив и хаос. Последните примери са Венецуела и Зимбабве.

Някога Венецуела беше най-богатата страна в Латинска Америка. Социалистическият път обаче доведе до крах на икономиката на тази страна. В момента Венецуела преживява бедност, престъпност, глад и атмосфера на безсилие. Зимбабве някога е била най-богатата страна в Африка. Днес там има пълна катастрофа, тъй като инфлацията вече е надхвърлила всички възможни граници.

Венецуела: социализмът фалира една просперираща страна

Венецуела има богати запаси от нефт. През 70-те години на миналия век тя е най-бързо развиващата се страна в Латинска Америка, като има най-ниското ниво на неравенство в доходите в региона и най-високото ниво на БВП на глава от населението [29]. Сравнително свободната икономика на Венецуела привлече квалифицирани имигранти от Италия, Португалия и Испания. Заедно със защитата на правата на собственост, всички тези фактори позволиха на икономиката на страната да се развива бързо от 40-те до 70-те години на миналия век [30].

След като новият президент встъпи в длъжност през 1999 г., той започна да насърчава социализма. Той започна да прилага злощастната програма за национализация, която в крайна сметка доведе венецуелската икономика до хаос. Президентът публично заяви, че ще насърчава „социализма на 21 век“ [31].

За да изгради социализъм, правителството на Венецуела започна мащабна кампания за национализиране на частни предприятия в областта на производството на петрол, селското стопанство, финансите, тежката и стоманодобивната промишленост, телекомуникациите, енергетиката, транспорта и туризма. Този процес получи допълнителен импулс след преизбирането на президента през 2007 г. Правителството му отчужди 1147 частни компании между 2007 и 2012 г., с катастрофални последици.

Частните производствени предприятия бяха затворени и заменени от неефективни държавни предприятия, плашещи всички инвеститори. Спадът на производството доведе до увеличаване на зависимостта от вноса. Към това се добавя и държавната намеса в контрола върху валутните резерви и цените. Следователно, когато цената на петрола падна, в страната стана мащабна катастрофа.

Някои приписват тази трагедия на петролната криза, но тя не е толкова проста. Според Световната банка през 2013–2017 г. икономическият растеж се наблюдава в седем държави, които са много по-зависими от износа на нефт от Венецуела [32].

Коренът на проблема се крие в социалистическата икономическа система. Икономическата политика на Венецуела всъщност съответства на десетте революционни изисквания на Маркс, изложени в „Комунистическия манифест“ [33]. Трагедията във Венецуела е рожба на комунистическия призрак.

Зимбабве: пътят от житница на Африка до гладуваща страна

След независимостта през 1980 г. Зимбабве избира социалистическия път на развитие в съответствие с марксистко-ленинските принципи. Първият му президент в младостта си е привърженик на марксизма. Зимбабвийските партизани се ръководят от идеите на Мао Цзедун и получават безплатна помощ от Китайската комунистическа партия, поддържайки тесни отношения с ККП. За разлика от други африкански държави, тръгнали по пътя на социализма, Зимбабве не започва веднага да води политика на национализация.

Икономическите проблеми на Зимбабве започват през 2000 г. след започването на поземлената реформа. В съответствие с програмата за поземлена реформа фермите, принадлежащи на белите, са иззети и преразпределени сред безземни чернокожи, както и тези, които имат добри държавни връзки. Резултатът е рязък спад в производителността на труда в селското стопанство. Опитвайки се да избегне кризата, Централната банка на Зимбабве започна да печата повече банкноти, което доведе до продължаваща хиперинфлация.

Според статистиката на Централната банка на Зимбабве през юни 2008 г. годишната инфлация в страната достига 231 милиона процента. Към средата на ноември същата година инфлацията достига своя връх и възлиза на почти 80 милиарда процента. След това властите спряха да публикуват месечни статистически данни. Година по-късно курсът на зимбабвийския долар спрямо щатския долар възлиза на 35 трилиона. В крайна сметка Зимбабве е принуден да изостави използването и отпечатването на своята валута [34].

През 2008 г. в Зимбабве се разрази широкомащабен глад. От 16 милиона души в страната 3,5 милиона са гладували. В момента недохранването е хронично и широко разпространено явление в страната.

Призракът на комунизма бушува в света. Хората в различни страни могат да видят ясна или скрита заплаха, произтичаща от него. Развитите западни страни вече започват да изпитват проблемите, които създава. Освен това в развиващите се страни трагедиите, които той създаде, вече са станали горчива реалност. Всички трябва добре да разберем, че злият дух на комунизма може да използва икономиката, обещавайки на хората временен комфорт и удовлетворение, но целите му няма да се променят. Той със сигурност ще се опита да поведе хората в бездната на моралната деградация, като ги вкара в пропастта, от която няма връщане.

IV. Държавна собственост и планирана икономика: робски системи

Небето e създало човека, надарило го е с мъдрост и сила и е установило за него форма на живот, в която той да получава материално богатство за работата си, така че да посреща своите нужди за живот. 

Декларацията за независимост на САЩ гласи: „Изхождаме от очевидната истина, че всички хора са създадени равни и надарени от своя Създател с определени неотменими права, които включват живот, свобода и стремеж към щастие“ [35].

Естественно, что эти права включают также право на владение и распоряжение собственностью и имуществом.

Противоположно на това Маркс заявява в „Комунистическия манифест“: „В този смисъл комунистите могат да изразят своята теория с едно твърдение: унищожаване на частната собственост“ [36]. Това означава въвеждане на система за държавна собственост, в която планираната икономика е задължителен аспект. Самата същност на тази система нарушава принципите на Небето, противоречи на човешката природа и е форма на робство.

1. Държавната собственост: тоталитарен ярем

Американският пионер на антикомунизма Фред Шварц в книгата си „Можеш да повярваш на комунистите (че са комунисти)“ разказва едно забавно интервю на работници от фабрики в Съветска Русия и САЩ:

„Чух история за човек, посетил завод в Русия, който запитва работниците там:

- На кого принадлежи този завод?

- На нас - отговорили те.

- На кого принадлежи земята, върху която е построен?

- На нас.

- На кого принадлежи продукцията, която той произвежда?

- На нас.

Отвън в ъгъла на голяма платформа стояли три очукани коли. Посетителят попитал:

- На кого принадлежат тези коли?

Те отговорили:

- Автомобилите принадлежат на нас, но една от тях се използва от началник цеха, втората - от партийния секретар, а третата - от представителя на държавна сигурност.

Същият посетител отишъл в завод в Америка и запитал работниците:

- Кой е собственик на този завод?

- Хенри Форд - отговорили те.

- Кой е собственик на земята, върху която е построен?

- Хенри Форд - отговорили те.

- Кой е собственик на продуктите, които произвежда заводът?

- Хенри Форд.

В близост до завода имало огромен паркинг, пълен с американски автомобили от различни марки. Той попитал:

- Кой е собственик на тези коли?

Те отговорили:

„О, ние ги притежаваме.“ [37]

Тази история ясно показва последствията и разликите между системите за частна и обществена собственост. В рамките на системата на държавната собственост се национализират ресурсите и доходите от труда. Поради тази причина той абсолютно не може да мотивира ентусиазма и желанието за иновации, както и чувството за отговорност, които обикновено възникват, когато човек има право на частна собственост. Обществената собственост включва разпределението на богатството на страната между всички граждани, но на практика това означава, че привилегированата класа първо монополизира ресурсите и всъщност се грижи за себе си.

Ключов фактор за икономическия растеж са хората. Системата на публичната собственост задушава активността и мотивацията на хората да работят продуктивно. Това подкопава морала, води до неефективност, загуба и спад в производителността на труда. От съветските колективни ферми до популярните комуни в Китай, включително неуспешната колективизация в Камбоджа и Северна Корея, системата за колективна собственост доведе до глад. Десетки милиони хора в Китай са загинали от изкуствено създаден глад.

Частната собственост е в съответствие с естествения принцип, че човек трябва да работи, за да си осигури прехраната. Колективната собственост, напротив, противоречи на този принцип. В човешкото общество има добро и зло. Частната собственост позволява на човек да укрепи добрата си природа, насърчавайки трудолюбието и пестеливостта. От своя страна колективната собственост подсилва злата страна на човешката природа, стимулирайки завистта и мързела.

Фридрих Хайек пише, че растежът на цивилизацията се основава на социални традиции, които поставят частната собственост в центъра. Подобни традиции породиха съвременната капиталистическа система и съпътстващия икономически растеж. Това е органична, самогенерирана поръчка, която не изисква намеса на правителството, за да функционира. Комунистическите и социалистическите движения обаче се стремят да контролират този спонтанно възникнал ред. Хайек го нарече „фатална арогантност“ [38].

Ако частната собственост и свободата са неразделни, тогава колективната собственост и диктатурата също са неразделни. Системата за колективна собственост национализира ресурсите, намалява икономическата производителност и превръща хората в слуги и роби на държавата. Всички хора трябва да се подчиняват на командите на управляващата партия и всякакви идеи и гласове, които не съвпадат с партийната линия, се потискат чрез икономическо наказание. В този случай хората стават безсилни срещу намесата на държавата.

Така ликвидирането на частната собственост и установяването на колективна собственост неизбежно водят до тоталитаризъм. Системата за колективна собственост е хамут, поставен на врата на човек от тоталитарната държава. С такава система хората напълно губят свободата си, включително свободата да се стремят към добро, бивайки принудени да следват "моралните стандарти" на партийната култура.

Мъдреци казват, че власт не трябва да се присвоява и богатство не трябва да се колективизира, в противен случай човечеството ще претърпи голямо бедствие. И това е действително така.

2. Плановата икономика е обречена на провал

В плановата икономика производството, разпределението на ресурси и продукти става в съответствие с плана, установен от държавата. Това е напълно различно от обичайното планиране на компании и частни лица.

Плановата икономика има естествени и очевидни недостатъци. Първо, рационалната организация на производството изисква събирането на огромно количество данни. За страна, особено модерна страна с голямо население, количеството на такава информация е невъобразимо голямо. Например, Държавният комитет по цените на бившия Съветски съюз е трябвало да определи цени за 24 милиона различни видове стоки [39]. Ефективно да се правят такива изчисления е просто нереалистично.

Сложността и променливостта на обществото и хората не позволяват решаването на проблеми чрез единно икономическо планиране [40]. Дори при използването на съвременни големи данни и изкуствен интелект, човешките мисли не могат да бъдат въвеждани като променливи величини, така че системата винаги ще бъде непълна.

Икономистът Людвиг фон Мизес в своята статия „Икономическо изчисление в социалистическата държава“ анализира връзката между социализма и пазара [41]. По-специално той отбелязва, че без реален пазар социалистическото общество няма да може да прави разумни икономически изчисления. Следователно разпределението на ресурсите не може да се рационализира и планираната икономика ще се провали.

Второ, за икономическото планиране е необходимо да има структура на държавен контрол върху ресурсите, както и абсолютна власт на държавата. Освен това плановата икономика е свързана с политиката и на първо място тя изисква задоволяване нуждите на правителството, а не обикновените граждани. Когато производството по държавно планиране не съответства на обичайните правила за функционирането на икономиката, тогава държавната власт със сигурност ще наруши и изкриви естествените икономически тенденции, като по този начин ще причини мащабно нерационално използване на ресурсите и капитала, както и други икономически проблеми. Планираната икономика се опитва с ограничената способност на правителството да играе ролята на всемогъщ Бог, а също и с помощта на властта да наруши нормалното функциониране на икономиката. Всичко това е естествено обречено на провал.

В една планова икономика икономическото планиране е неделимо от силния политически натиск. Тъй като държавните планове не са перфектни, те неизбежно ще бъдат нарушени. Когато възникнат проблеми с изпълнение на планирането, това поражда съмнения както сред гражданите, така и вътре в правителството. Тогава управляващите започват да чувстват, че властта им е в опасност. В резултат на това политическият натиск се засилва и започват чистките. Например, Мао Цзедун игнорира законите на икономиката и стартира кампанията Великия скок, която в крайна сметка доведе до тригодишен глад, който отне живота на десетки милиони хора. Това създаде сериозни проблеми за властта на Мао, което се превърна в основната причина за Културната революция, която започна след това.

Катастрофалните последици от планираната икономика и колективната собственост се проявяват изцяло в настоящото положение на китайските държавни предприятия. През последните години много китайски държавни предприятия напълно спряха или забавиха производството, станаха нерентабилни или несъстоятелни. Те разчитат на държавни субсидии и банкови заеми, за да поддържат функционирането си. Те всъщност станаха паразити в националната икономика. Много от тях са известни като „предприятия-зомбита“ [42].

От 150-хилядите държавни предприятия в Китай, с изключение на държавните монополи в печелившите сектори за производството на нефт и телекомуникациите, останалите държавни предприятия правят минимална печалба и търпят сериозни загуби. Към края на 2015 г. общите им активи възлизат на 176% от БВП, общият им дълг - 127% от БВП, а печалбата - само 3,4% от БВП. Някои икономисти смятат, че зомбираните предприятия всъщност са превзели икономиката на Китай [43].

Междувременно икономическото планиране напълно лишава хората от свободата им и принуждава държавата да се грижи за тях. Същността на този план е да превърне хората в роби и машини. Така всички аспекти от живота на хората са под контрола на държавата, която държи хората в невидим затвор, стреми се да парализира свободната воля и да промени параметрите на човешкия живот, установени от Бога. Това е поредната проява на бунта на призрака на комунизма срещу Бога и законите на битието.

V. Марксистката теория за експлоатация: преобръщане на доброто и злото, и подбуждане към омраза

Маркс вярвал, че само трудът създава стойност. Ако тази година собственикът на компанията инвестира 10 милиона долара, а приходите на компанията са 11 милиона долара, тогава печалба от 1 милион долара е създадена от служители. Според марксистката теория капиталът не създава ценности. Витрини, стоки и други средства за производство възникват в резултат на размяна на пари и съставляват само част от цената на стоките. Стойността, създадена от служителите на компанията (11 милиона долара), е по-висока от стойността на компанията (включително заплатите на служителите, която е стойността на работната им сила). В марксистката теория печалбата от 1 милион долара е „добавена стойност“, създадена от служители и несправедливо присвоена от капиталиста.

Следователно Маркс твърди, че е открил тайната на това, как капиталистите печелят пари и вярва, че първоначалният грях на буржоазията е експлоатацията. Капиталистичните инвестиции в създаването на фабрики и компании очевидно се правят с печалба, следователно, според Маркс, пролетариатът неизбежно ще бъде експлоатиран. Този първоначален грях на експлоатация е присъщ на капиталистическата система, към която принадлежи цялата буржоазия. Така Маркс стига до извода, че за да се премахне този грях, цялото капиталистическо общество трябва да бъде унищожено, тоест буржоазията трябва да бъде ликвидирана, имуществото й конфискувано, а авангардът на партията трябва колективно да притежава собствеността и да изгражда комунизма.

Абсурдността на марксистката теория за експлоатацията има главно два аспекта. Първо, тя разделя хората на две противоположни класи: буржоазия с капитал и пролетариат без капитал. В действителност, с развитието на индустриализираните общества, социалната мобилност се увеличава бързо. Например социалната мобилност в ерата на Маркс (от началото на 1800 г. до 1850 г.) е същата като през 70-те години във Великобритания и САЩ [44]. Преходът между класове е динамичен процес. Въпросният пролетариат вече не принадлежи към класата на пролетариата, ако купи дял в дружество и стане негов акционер. Ако е така лесно да се промени принадлежността към дадена класа, тогава опитите за разделяне на хората на групи като тази нямат друга цел, освен да подбуждат класова омраза.

От друга страна, чрез поредица от внимателно обмислени „теории“, марксизмът подвежда хората, заменяйки традиционните морални норми със сурогатни стандарти, които пренареждат местата на правилното и грешното. Според Маркс, дали човек е добър или лош, това не се оценява въз основа на неговия морал и поведение, а въз основа на това дали притежава капитал. Този, който принадлежи към капиталистическата класа, автоматично е виновен за експлоатация на пролетариата (работниците). И тъй като пролетариатът е подложен на потискане и експлоатация, пролетариите естествено заемат позиция на морално превъзходство. Без значение как се отнасят към капиталистите, те могат да се гордеят със себе си. Всъщност това превръща притежанието на собственост в престъпление, а кражбата на богатство на другите в правосъдие. Той също така легализира и оправдава насилственото отчуждаване. Подобно извращение в понятията за правилно и грешно, добро и зло насърчава хората да вършат злодеяния.

В КНР, в бившия Съветски съюз и комунистическите държави от Източна Европа, комунистическите партии отнемаха земя, унищожаваха земевладелци и лишаваха капиталистите от техните фабрики и заводи. Партията също така избива „класовите врагове“, осъществява палежи, конфискация на придобито от поколения богатство, унищожава човешката природа и провежда национални кампании на държавен терор срещу народа. Всички тези зверства са резултат от тези марксистки теории. Междувременно традиционните морални стандарти, както и вярата в боговете, са маркирани от тях като принадлежащи към "класата на  експлоататорите" и са нападани и унищожавани.

Теориите на Маркс са широко критикувани в икономическите и философски среди [45]. Следващите са само няколко примера, илюстриращи абсурдността на марксистката теория за експлоатацията.

Маркс твърди, че трудът създава ценности и тези стойности се определят от работното време, необходимо за производството. Това е заблуда. Стойността на стоката не е нейно неразделно свойство. Често хората добавят субективен елемент към даден продукт, в зависимост от търсенето и предлагането. Много икономисти са изучавали процеса на оценка и за разлика от тесния монизъм (философски възглед, според който разнообразието от обекти се свежда до едно начало, бел. прев.) на Маркс, повечето икономисти смятат, че създаването на стойността включва стойността на земята, капитала, труда, науката и технологиите, управлението, както и риска от инвестициите и др. Икономическата дейност е сложна система, която включва различни връзки в производствената верига. Различните фактори на производство имат определени изисквания за управление. Различните хора изпълняват различни незаменими функции в тази верига и допринасят за създаването на „добавена стойност“.

Например, капиталист планира да похарчи 1 милион долара, за да наеме двама инженери за разработване и производство на нова играчка, както и маркетолог, който да промотира тази играчка. Две години по-късно новата играчка става популярна и носи печалба от 51 милиона долара. Дали работата на инженерите и маркетолога е създала така наречената добавена стойност от 50 милиона долара? Разбира се, че не. Новата играчка донася многомилионна печалба, защото хората са я харесали. Успехът на играчката е улеснен от доброто разбиране на капиталиста за пазара, способността му да организира хората и да ги управлява, както и смелостта му да поеме всички рискове.

Да предположим, че креативността в създаването на играчката е дошла от един от инженерите. Тогава дали добавената стойност от 50 милиона долара се дължи на факта, че капиталистът е използвал творческия потенциал на инженера, без да му даде нищо в замяна? Разбира се, че не. Ако инженерът прецени, че работата му няма да е възнаградена правилно, той може да намери друга компания, предлагаща по-високо заплащане.

В крайна сметка при свободния пазар може да се постигне баланс чрез умения, амбиция и капитал. Капиталистите, които искат неразумни печалби, губят в конкуренцията или не могат да привлекат добри специалисти. В допълнение, рентабилността на инвестирания капитал има известна инерция (известно време капиталистът не може да използва тези пари). Така печалбата се получава и чрез усилията на инвеститора. Следователно е съвсем нормално, че в замяна той ще получи допълнителна печалба. Този принцип не се различава от лихвените заеми.

Има и много „случайни“ фактори, участващи в определянето на стойността на стоките. Такива случайни фактори могат да бъдат обяснени разумно чрез система от възгледи, основана на традиционните вярвания и култура.

В определени ситуации създаването и изравняването на ценностите може да е напълно несвързано с така наречения социален труд. Например един диамант, който днес струва 10 милиона долара, може да не е имал такава стойност преди пет хиляди години, защото никой не се е нуждаел от него. Безплодно парче земя, унаследено по наследство, може да повиши цената си стотици пъти, защото съседният град започва да се развива бързо или защото внезапно там откриват залежи на ценни минерали. В този случай увеличението на стойността не изисква никаква работна ръка. Такова огромно неочаквано богатство се нарича просто късмет. И западните, и източните културни традиции признават, че късметът е благословия, дадена на човек от боговете.

За да демонстрира „рационалността“ и „необходимостта“ от държавната собственост, Маркс излиза с теорията за експлоатацията, основана на добавената стойност, превърнала бизнес дейността, която хората възприемат като нормална част от живота, в негативно и неетично поведение. Тази теория насърчава омраза и презрение към съществуващия икономически ред и кара хората да го подкопават и свалят.

Капиталистите и работниците, земевладелците и селяните всъщност образуват група от хора с общи интереси. Тяхната връзка трябва да се основава на сътрудничество и взаимозависимост; всеки от тях подкрепя другия, за да оцелее. Маркс умишлено абсолютизира и преувеличава противоречията помежду им, сякаш са във вражда помежду си не за живот, а за смърт. Всъщност има добри и лоши хора сред капиталистите, както и сред работниците. В икономическия обмен тези, които наистина трябва да бъдат изложени и които трябва да бъдат подложени на натиск, не са капиталистите и работниците, а тези, които подкопават нормалната икономическа дейност. Основата за оценка трябва да бъде морала и поведението, а не богатството.

Чрез своите усилия хората могат да променят своя икономически и социален статус. Натрупвайки достатъчно капитал, работниците могат да станат инвеститори. И инвеститорите поради лоши инвестиции могат да станат работници. Обществото постоянно се променя и тече като река. Социалните роли на хората в съвременното общество често се променят. Някои съчетават и двете роли - инвеститор и работник. Те инвестират в разширяване на производствения капацитет, като по този начин създават работни места, увеличават социалното благополучие и облагодетелстват обществото. Основател на американското профсъюзно движение заявява: „Най-тежкото престъпление срещу работниците е когато компания не е в състояние да работи на печалба.“ [46]

Абсурдната теория за добавената стойност поставя етикета „експлоатация“ на нормалните дейности на земевладелците и капиталистите. Това предизвиква широко разпространена омраза и борба, и съсипва живота на милиони хора.

VI. Омраза и завист: произходът на абсолютния егалитаризъм

Комунизмът означава абсолютно равенство. От една страна, това звучи помпозно и кара много хора сляпо да вярват в него. От друга страна, тази идея предизвиква омраза и завист. Резултатът от егалитаризма е, че хората не могат да търпят успеха на другите, не могат да не се отнасят към по-богатите, които имат по-лесна работа и по-добри условия на живот, без завист и гняв. Всички трябва да са равни: аз трябва да имам това, което ти имаш, и мога да получавам това, което ти имаш. В техния свят всички са еднакви и равни.

Абсолютното изравняване / егалитаризъм се проявява поне в два аспекта. Първо, когато хората все още не са постигнали т. нар. равенство, дяволът успешно използва това, за да възбуди омраза и завист у тях, стимулирайки недоволство от икономическия им статус. Той засилва желанията у хората, кара ги да мислят, че ако другите имат нещо и те трябва го имат, а това може да се получи дори чрез измама и насилие. В крайни случаи хората унищожават чужда собственост и дори убиват, за да забогатеят. Най-лошата проява на тези тенденции е насилствената революция. 

За да предизвика недоволство, Маркс разделя обществото на две противоположни класа: тези, които притежават средствата за производство, и тези, които не ги притежават. В селските райони това са собствениците на земя и селяните; в града, това са капиталистите и работниците. Целта е да се разпалва класова омраза и да се използват хора, които уж са обезверени, за да извършат насилствена революция. Собствениците на земя са богати, а селяните - бедни - тогава да им вземат богатството! Защо са само богатите собственици на земи? Всички трябва да са богати! Поради тази причина Китайската комунистическа партия призова селяните да участват в "поземлена реформа", тоест да вземат земята от собствениците на земи и да я разделят помежду си. Ако собствениците на земи не се съгласят с това, те трябва да бъдат убити. Комунистическата партия първо подбуди хулиганите да създават размирици, а след това призова селяните да нападнат собствениците на земи. В резултат на това полетяха главите на милиони собственици на земи.

Второ, абсолютното изравняване се проявява и в групи, които по същество са достигнали до състояние на "равенство": ако има печалба, всеки получава равен дял. Всеки, който се откроява, е осъден. Всеки се третира еднакво, независимо дали работи повече или по-малко, или изобщо не работи.

На пръв поглед хората изглеждат еднакви, но личните качества на всеки човек, като интелигентност, физическа сила, ниво на морал, професия, образование, условия на живот, способност да търпи трудности, постоянство, дух за иновации и т.н., са различни за всеки. Приносът им към обществото също е различен. В този случай как може всички да имат един и същи резултат? В този смисъл неравенството всъщност е истинско равенство, а равенството, което насърчава комунизма, е истинското неравенство и несправедливост. Древните мъдреци в Китай са казали, че Небето възнаграждава труда и всеки ще бъде възнаграден според това колко усилия положи. В реалния живот абсолютното равенство е невъзможно.

С абсолютно равенство получавате същото, независимо дали работите добре или лошо, независимо дали сте трудолюбиви или не. Когато се изравняват, мързеливите са в привилегировано положение, докато трудолюбивите и способните са подложени на особени наказания, на тях се гледа дори с възмущение и омраза. Работният процес е бавен, всеки се приспособява към най-бавния и това кара всички да стават мързеливи, всеки разчита на усилията на другите, за да се възползва от това и да скочи в „минаващия вагон“, получавайки незаслужени облаги. Всичко това води до всеобщ спад на морала.

Абсолютният егалитаризъм стимулира омразата и завистта, които са отровните корени на комунистическата икономическа политика. И доброто, и злото са присъщи на човешката природа. Западните вярвания говорят за седемте смъртни гряха, а източната култура учи, че човек има природа на Буда и природа на дявола. Природата на Буда се проявява като доброта, грижа за другите и способност да търпим трудности. Природата на дявола се проявява като егоизъм, мързел, завист, алчност, желание да се краде, омраза, гняв, похот, тирания, пренебрегване на живота, подбуждане на раздор, измисляне и разпространение на слухове, желание да се получи нещо за нищо и т.н. Икономическата политика, приета от комунизма, умишлено стимулира природата на дявола, подбужда завистта, алчността, мързела и други зли фактори, принуждавайки хората да загубят своята човечност и да се откажат от традиционните ценности, съществуващи от хиляди години. Това подсилва най-лошите черти на човешката природа и превръща хората в комунистически революционери.

Шотландският икономист и философ Адам Смит в книгата си „Теория на моралните чувства“ заяви, че моралът е в основата на просперитета на човечеството. Спазването на тези общи принципи на морала „е необходимо за самото съществуване на човешкото общество, което би било унищожено, ако човечеството като цяло не се отнася с уважение към тези важни правила на поведение“ [47].

Лорънс Кадлоу, директор на Националния икономически съвет на САЩ, смята, че икономическият просперитет е тясно свързан с моралните стандарти. Той пише, че ако САЩ могат да спазват „най-важния принцип“ - да се придържат към моралните ценности, на които се основават Съединените щати - просперитетът на страната ще бъде неограничен [48].

Отрицателните последици, породени от желанието за абсолютно изравняване в различните страни, не изненадват никого. Комунистическият егалитаризъм използва държавната власт, за да граби частна собственост и богатство, принадлежащи на други. От една страна, това засилва авторитета и силата на комунистическата идеология, а от друга, убеждава хората, че имат право да получат нещо за нищо. Така комунизмът мами хората.

1. Насърчаване на икономическия егалитаризъм: стъпка към комунизма

Под влиянието на абсолютния егалитаризъм (равенство) на Запад се чуват енергични призиви за „социална справедливост“, както и искания за приемане на закони за минимални заплати, равно заплащане за равен труд и т.н. Зад тези изисквания стои желанието за равенство на резултатите, което от своя страна крие факторите на комунизма. Ако вземем тези проблеми леко, тогава лесно можем да попаднем в капана.

От комунистическа гледна точка няма значение дали уязвимите групи стават равни или дали социалният им статус се подобрява. Те са просто пешки за разпалване на омраза. Ако комунистите получат което искат, те просто предявяват нови искания за равенство и няма да има край на това. Ако исканията им не бъдат удовлетворени, те ще водят война с помощта на общественото мнение, ще подбуждат възмущение, ще засилват идеите на хората за справедливост и равенството, и ще превърнат тези концепции в основната платформа за манипулиране на общественото мнение.

Тъй като комунизмът предизвиква недоволство в различни области и по различни начини, веднага щом възмущението пламне навсякъде по едно и също време, резултатът може да бъде големи социални катаклизми и, вероятно, дори революция. Комунистите винаги могат да намерят уязвими групи и след това да изискват финансово равенство за тях, повтаряйки този процес многократно в опит да постигнат абсолютно равенство. Исканията на т. нар. социална справедливост са отправна точка по пътя към комунизма. Западните страни са погълнати от комунистическата идеология - това е неоспорим факт.

Всъщност прилагането на политиката за „защита на потиснатите“ често води до обратен резултат. Тези, които трябва да бъдат защитени от тази политика, са дискриминирани и атакувани. Вземете например закона за минималните заплати. На пръв поглед целта му е да защити правата на работниците, но в резултат на това много фабрики просто спират да наемат, защото това е неизгодно за тях. В резултат на това още повече хора губят работа.

Уменията у хората не се формират за една нощ. Те се разработват чрез непрекъснат процес на обучение и продължаващо обучение. Резултатът от осигуряването на минимална заплата е, че хората отказват нископлатената работа за обучение и опит, и след това отиват да работят на високо платена работа. Изравняването в областта на заплатите също нарушава законите на икономиката и води до прекомерна държавна намеса в икономиката.

Изисквайки социална революция, някои често използват предлог „равно заплащане за равен труд“. Те цитират статистически данни и твърдят, че средната заплата на чернокожите е по-малка от средната заплата на белите мъже, средната заплата на жените е по-ниска от средната заплата на мъжете и тези разлики са резултат от расизма и сексизма. Всъщност подобни сравнения са нелогични. Ако се правят сравнения в една категория хора, резултатите ще бъдат напълно различни.

Проучванията на някои учени показват, че за черните семейства, в които съпругът и съпругата са завършили колеж или университет, доходите им всъщност са по-високи от тези на същата категория бели семейства [49]. Това е само защото има сравнително по-малко черни семейства от този тип. Така че можете да видите разликата в средната заплата между расите като цяло. В правенето на сравнения между едни и същи категории хора има  здрав разум, но когато комунистическият призрак подбужда към борба, хората започват да губят способността си да правят избор.

Комунизмът не се интересува от благополучието на уязвимите групи. Той просто използва атрактивни лозунги, за да насочва хората по пътя на комунизма, което само по себе си да ги погуби.

2. Комунизмът използва съюзи, за да подкопае свободните общества

Съкращаването на работните места в производствения сектор в САЩ е добре известен факт. Но много хора не разбират, че един от основните виновници за това са профсъюзите, които твърдят, че помагат за издействане на ползи за работническата класа, но всъщност постигат точно обратното. Как? Това ще стане ясно, ако проследим историята на профсъюзите и трансформацията на тяхната „мисия“.

Първоначално профсъюзите са създадени от работници с малко или никакви умения за преговори с ръководството. До известна степен съюзът може да посредничи и да разрешава конфликти между работници и капиталисти. Но призракът на комунизма го превръща в инструмент за популяризиране на комунистическите идеи и неговите политики.

Фридрих Енгелс пише по този въпрос: „Бързо наближава времето, когато работническата класа ще осъзнае, че борбата за високи заплати и за кратък работен ден, подобно на всички дейности на профсъюзите в сегашната им форма, не е самоцел, а само средство, макар и много необходимо и ефективно, но все пак само едно от многото средства, водещи до постигане на по-висока цел: пълното унищожаване на цялата система на наемния труд ”[50].

Ленин e смятал, че създаването и легализацията на профсъюзите е важно средство за работническата класа да изземе ръководството на демократичната революция от капиталистическата класа. Той също е бил уверен, че профсъюзите ще станат стожер на комунистическата партия и ключова сила в класовата борба. Ленин предложил профсъюзите да станат „школа на комунизма“ и връзката между комунистическата партия и масите. Ежедневната работа на профсъюзите трябва да е да убеждават хората да започнат прехода от капитализъм към комунизъм. „Профсъюзите са „резервоарът„ на държавната власт“ [51].

От средата до края на 19 век комунистическите и левите сили използват профсъюзите, за да подбуждат работниците към мащабни стачки, да налагат строги изисквания към капиталистите и дори към насилие, погроми в цеховете и унищожаване на техника. Профсъюзите се превърнаха в мощно оръжие на комунизма в борбата срещу капитализма, воденето на политическа борба и създаването на хаос в целия свят, в името на постигане целта на комунистическия призрак.

През октомври 1905 г. над 1,7 милиона работници участват в общонационална политическа стачка в Русия. Това почти напълно парализира икономиката на страната. По-късно се формира Петроградският съвет, още по-агресивна профсъюзна организация. Ленин го нарича кълн на революционното правителство и вярва, че той ще се превърне в политическия център на Русия. С други думи, съветският режим, установен след Октомврийската революция от 1917 г., произхожда от профсъюза [52].

Профсъюзите също са широко въведени и използвани от комунистическите елементи в западните страни. Първоначално работниците и капиталистите хармонично си сътрудничат, като се възползват от това, но комунистите се опитват да провокират и разширят конфликтите помежду им. Един от важните инструменти на комунистите по този въпрос са профсъюзите, с помощта на които нормалният процес на преговори между лидери и работници се пренася на нивото на класовата борба. Профсъюзите изострят и засилват конфронтацията и я използват, за да направят съществуването си законно. По този начин профсъюзите подбуждат недоволството на работниците, обвиняват капиталистите за различни проблеми и провокират конфликти помежду им. Това е ключов фактор за оцеляването на профсъюзите.

Профсъюзите могат да осигуряват малки придобивки за работниците в краткосрочен план, но в дългосрочен план работниците, а не капиталистите, ще станат най-големите жертви на ръководеното от комунистите профсъюзно движение. Тоест, ако капиталистическите предприятия бъдат унищожени, най-големите губещи ще бъдат работниците, които губят работата и поминъка си. На пръв поглед профсъюзите се борят за интересите на работниците, но в действителност те подкопават конкурентоспособността на промишлеността. Има две причини за това.

Първо, под предлог, че защитават правата и интересите на работниците, профсъюзите пречат на предприятията да уволняват служители, които работят лошо и неефективно. Това насърчава култура на мързел. Това не само е несправедливо спрямо служителите, които работят здраво, но и ги прави по-малко активни. Най-важният фактор за растежа на една компания са нейните служители, но поради защитата от профсъюзите на работници, които не изпълняват своите задължения, предприятията губят своята конкурентоспособност.

Второ, под предлог, че защитават благосъстоянието на служителите (включително пенсии, медицинско осигуряване и др.), профсъюзите непрекъснато увеличават разходите на предприятията. В крайна сметка това принуждава компаниите да намалят инвестициите в изследвания и разработки, което също намалява тяхната конкурентоспособност. Това води до факта, че компаниите са принудени да повишават цените на продуктите, което се отразява на потребителите. Проучвания показват, че именно поради тази причина компании извън профсъюзите, като Toyota и Honda, успяват да произвеждат висококачествени автомобили на по-ниски цени, а американските автомобилни фабрики с профсъюзи в Детройт станаха по-малко конкурентни [53].

Едвин Фелнер, основател на Американската фондация за културно наследство, заяви за профсъюзите: „Те кръжат над компанията като албатроси, което я прави по-малко гъвкава, по-малко способна да отговори на исканията на променящия се пазар“ [54].

Всичко това се усложнява от профсъюзните монополи на пазара на труда. Те имат пагубно влияние върху бизнес решенията и поставят множество необосновани изисквания, понякога дори много строги изисквания. Предприятия, които не спазват изискванията им, биват атакувани, включително със стачки и протести, които допълнително вредят на бизнеса.

Профсъюзът на автомобилните работници (UAW) представлява производителите на автомобили в Детройт. UAW редовно организира стачки. Преди финансовата криза през 2008 г. този съюз поиска на работниците да се плаща по 70 долара на час заплати и обезщетения. В резултат на това автомобилната индустрия в САЩ беше на ръба на фалита [55].

Всеки знае за съкращаването на работни места в производството в САЩ, но много хора не знаят, че профсъюзите са ключов фактор за загубата на работни места. Според фондация „Наследство“ между 1977 и 2008 г. работните места в производствени предприятия с профсъюзи са намалели със 75%, а за същия период броят на работните места в предприятия, в които няма профсъюзи, се е увеличил с 6%. Същата ситуация се наблюдава и извън производствения сектор. Вземете например строителната индустрия. „За разлика от производството, строителната индустрия е нараснала значително от края на 70-те години. Въпреки това, като цяло, този растеж се наблюдава изключително в предприятия, които нямат профсъюзи, като се е увеличил с 159% от 1977 г. “[56].

Освен това профсъюзите са инструменти, които комунистическият призрак използва за насърчаване на изравняването в предприятията. Фондация „Наследство“ отбелязва, че профсъюзите изискват от компаниите да изплащат заплати в зависимост от общия стаж на служителя (което е еквивалентно на трудовия стаж в социалистическите страни), независимо от приноса на служителя към работата на компанията. Това предвидимо се отразява на намаляването на заплатите на по-производителните работници и на увеличението на заплатите за по-малко компетентните [57].

Това е същото като уравниловката, насърчавана от комунизма. Всъщност това е преразпределение на доходите сред служителите в предприятието. Подобна намеса от профсъюзите при приемането на вътрешни решения в предприятието, както и създаването на монопол на пазара на труда е унищожаване на свободния пазар.

Агресивната защита от профсъюзите на това, което наричат ​​благосъстояние на работниците е в крайна сметка от полза само за някои работници и създава тежест за компаниите и икономиката като цяло. Проучване, проведено през 2005 г. в САЩ, показа, че по-голямата част от анкетираните не одобряват американските профсъюзи, но основната причина за неодобрението им никога не се обсъжда открито в профсъюзите медии и не се разглежда на профсъюзите срещи [58].

Онези работници, които наистина работят усилено, стават жертви във всяко едно отношение, а призракът на комунизма е най-големият победител от това. Всъщност комунистите използват профсъюзите, за да унищожават капиталистическата свободна икономика, да подкопват капиталистическата система и постепенно и неусетно да унищожават нормалния живот на хората.

Профсъюзите са наситени с комунистическата идеология. Под ръководството на движението за прогрес те се превърнаха в специална група с интереси, подобни на голяма нестопанска корпорация. Управлението им има огромни лични интереси в предприятията с широко разпространена корупция [59].

В демократичните страни профсъюзите до голяма степен се превърнаха в инструмент на левицата в нейната борба срещу капитализма. Те целенасочено настояват за „социална справедливост“ и „честност“, създавайки огромни пречки в САЩ за успех и ефективност в производството, услугите и образованието, както и в административното управление. Когато условията още не са узрели, те се крият, но ако се появи възможност, те веднага излизат и мобилизират социални движения. Така профсъюзите се превърнаха в клин за комунистическия призрак, който той забива, за да разцепи свободните общества.

VII. Комунистическите „идеали“ съблазняват хората, водещи ги до смърт

Въпреки факта, че комунистическата теория е пълна с несъответствия и противоречия, мнозина все още се поддават на нейната измама. Това е така, защото Маркс като агент на комунистическия призрак в човешкия свят очертава красив комунистически рай, на който хората по света ще се радват. Това обаче е съществено погрешно схващане. Раят, описан от Маркс, включва изключително материално изобилие, високи морални стандарти, както и „от всекиму според способностите, на всекиму според потребностите“, липса на частна собственост, на разлика между богати и бедни, на управляваща класа и експлоатация, наличие на пълна свобода и равенство за всички, при което всеки човек ще има възможност да развие своите таланти. Тоест, в такъв рай хората биха били абсолютно щастливи.

Цялата тази измама привлече много хора и ги накара да се борят за нея. Много хора в западните страни никога не са живели в комунистическа тоталитарна държава, така че все още продължават да имат илюзорна надежда за комунистическия рай и са готови да се борят за комунистически и социалистически идеи.

Фактически, всички идеи, предложени от Маркс, са просто едни илюзии.

Марксизмът твърди, че комунистическото общество ще се радва на изобилие от материални блага. Въпреки това, човешките желания и човешките нужди са безкрайни. С ограничените човешки познания, ограниченото работно време и ограничените ресурси на Земята, недостигът и дефицитът са естествени и неизбежни. Това е най-основната отправна точка във всички икономически изследвания. Без всички тези ограничения, хората не е нужно да мислят кой метод на производство ще бъде най-ефективен. А материалното изобилие предполага възможността да се харчи колкото се пожелае, без никакви ограничения.

Марксизмът твърди, че моралните стандарти в комунистическото общество ще се подобрят значително. Доброто и злото обаче съжителстват във всеки човек. Повишаването на моралните стандарти става само чрез интензивна работа върху себе си, когато хората се ръководят от принципите на ортодоксалната вяра и система за правилните ценности.

Обаче марксизмът проповядва атеизъм и класова борба, които подсилват злата страна на човека. На хората не им е позволено да имат свобода на вярата и религията се превръща в политически инструмент на комунистическата партия. Освен това при комунистическото управление религиозните институции се използват за подпомагане на тиранията, за насърчаване срещу Бога, за заблуждаване на хората и за отдалечаването им от Бога. Без праведна вяра в Бог и самодисциплина моралът може само да върви надолу. Освен това всички комунистически лидери са арогантни тирани, ангажирани с разврат и имащи нисък морал. Нелогично е да се предполага, че техните последователи ще могат имат високи морални качества.

Марксизмът също обявява, че всички ще бъдат равни. Но както бе споменато по-горе, комунизмът неизбежно води до тоталитаризъм. Властта е в основата на разпределението на ресурсите, а при тоталитаризма разделението на властта е най-неравно. С оглед на това разпределението на ресурсите е също неравно. Във всички страни, които са се опитвали да реализират социализма, виждаме привилегирована класа, голяма пропаст между богати и бедни, както и потисничество на обикновените хора от властите.

Марксизмът заблуждава хората, казвайки, че ще е „от всекиму според способностите, на всекиму според потребностите“. В социализма обаче икономиката принадлежи на властта. Буквално във всичко се вижда ръката на държавата. Членовете на обществото нямат дори основни свободи. Невъзможно е да е от всекиму според способностите. Освен това човешките нужди са безкрайни. Дори най-богатите хора на Земята не могат да получат всичко, което биха искали да имат. Какво да се каже за обикновените хора тогава? Невъзможно е и да има изобилие от материални блага, следователно разпределението според нуждите е още по-невъзможно.

Призракът на комунизма също заблуждава хората, че всеки член на обществото може напълно да реализира своите способности. Марксизмът казва, че разделението на труда причинява отчуждение. Всъщност разделението на труда е предпоставка за съществуването на обществото. Точно това доказва Адам Смит в книгата си „Изследване на природата и причините за богатството на народите“. Разделението на труда драстично ускорява растежа на производителността и икономическото развитие. Различията поради разделението на труда не водят непременно до противоречия. Самото разделение на труда също не предизвиква отчуждение между хората, не прави хората едностранчиви и нечовешки. Човек, който се е отдал на любимата си професия, може непрекъснато да подобрява морала си, да допринася за обществото и да носи щастие на другите.

Комунистическият икономически мироглед е антиморална икономическа система. Неговите пороци вече са напълно проявени в комунистическите и социалистическите страни. Различни форми на маскирани комунистически икономики на Запад също са навредили на обществото. Комунизмът неизбежно води до тоталитаризъм, бедност и глад. Нещо повече, той безкрайно подбужда злото в сърцата на хората и унищожава техния морал. Това е най-злото и най-порочно регресивно социално движение в историята на човечеството.

Ако се погледне назад в над стоте години комунистическа история, фактите за безмилостност отново и отново показват на света, че това е история на подбуждане към омраза, история на убийства и зверства. Всички комунистически тоталитарни държави са държави, в които се извършват насилие и най-брутални убийства, държави, където хората са лишени от основни права и свободи. В тези страни огромни ресурси се изразходват за военни цели. Гражданите там са лишени от придобитото от тях имущество, малката привилегирована класа във властта непрекъснато забогатява, когато по-голямата част от обикновените граждани са принудени да работят тежко и да живеят в бедност.

Комунистическото движение не само лишава хората от ценния им живот, но и води до голямо унищожаване на традиционните морал и култура. В комунистически Китай моралът вече е паднал до такава ужасяваща степен, че е трудно да си го представим. Дори събирането на органи от живи хора - добри хора, ангажирани с духовно самоусъвършенстване - се е превърнало в звено на икономическата производствена верига, която държавата контролира и управлява. Злият дух на комунизма превръща хората в демони. Медицинските работници - „ангелите в бели престилки“ - които трябва да помагат на болните, са превърнати от него в дяволи, убиващи хора. В същото време комунистическата партия на Китай е пропила пипалата си в целия свят и свободните страни, които трябва да защитават правата на човека, са изкушени от икономически ползи и затварят очите си за всичко това, като по този начин всъщност се предават на злото.

Комунистическият призрак хитро използва естественото желание на човека за добро, подтиквайки хората да стават религиозни фанатици на комунистическата идеология. Под предлог за т. нар. стремеж към най-доброто, той непрекъснато отклонява хората от изискванията на Бог, мутира представите на хората и засилва дяволската природа у човека. В резултат на това хората извършват всякакви злодеяния, отдават се неконтролируемо на материални удоволствия, забравяйки за духовния стремеж в себе си към възвишен смисъл на живота. Комунизмът подтиква хората да проливат пот и кръв, за да получат в замяна отровно вино и смърт. Ако хората по света не се събудят сега, те ще се сблъскат с още по-ужасяващи последици.

Извод: Богатство и мир може да има само при съблюдаване на морала

За човека е първоначално присъщ стремежът към щастие. Икономическият просперитет може да донесе благополучие на хората. Икономиката обаче не съществува изолирано. Когато пътят на икономическото развитие се отклони от етиката и морала, може да започне икономическа криза. Общество, което е просто богато, не само не е в състояние да донесе на хората радост и щастие, но и просперитетът му ще бъде краткотраен. Ако основите на морала се рушат, то глобалната катастрофа ще настъпи съвсем скоро.

През 2010 г. китайският всекидневник People Daily признава в своя статия, че макар и икономиката да расте в страната, индексът на щастието на гражданите пада от година на година. Китай, който има втората по големина икономика в света, страда от бурна корупция, замърсяване на околната среда и инциденти с  безопасност на храните. Поради всичко това хората в Китай изпитват изключителна несигурност за живота си. По този начин растежът на богатството върви рамо до рамо с упадъка на морала и намаляването на усещането за щастие.

Това показва фаталната грешка на комунистическата политическа икономика: хората не са изградени само от плът, но имат интелект и дух. Когато човек идва на този свят, Бог вече е планирал неговия житейски път. Китайците казват, че всичко е предопределено от съдбата. На Запад вярващите обикновено благодарят на Бог за храната, която им е дал. Вярващите знаят, че богатството идва при човек чрез благодатта, която Бог му дава. Ако човек съблюдава да е скромен и благодарен, той ще има просперитет и винаги ще бъде в добро разположение на духа.

Когато "Титаник" потъва, милионерът Джон Якоб Астор IV е на борда на кораба. Той е имал достатъчно пари по банковите си сметки, за да построи 30 такива „Титаника“. Въпреки това, изправен пред смъртна опасност, той избира това, което според него е морално правилното, и отстъпва мястото си в спасителната лодка на две изплашени деца [60]. Исидор Строс, съсобственик на Macy's, най-голямата верига универсални магазини в САЩ, който също е на "Титаник", казва: "Никога няма да се кача на спасителна лодка преди други мъже". Съпругата му също отказва да се качи на лодката, като отстъпва мястото на прислужницата си Елън Бърд. Тя решава да изживее последните минути от живота си заедно със своя съпруг [61].

Тези богати хора предпочитат да загубят своето богатство и дори живота си, но да не жертват своите морални принципи. Изборът им в полза на моралните ценности демонстрира блясъка на човешката цивилизация и човешката природа: благородният характер е много по-ценен от живота и още повече от богатството.

Основателят на духовната практика Фалун Дафа, г-н Ли Хонджи, в своята статия „Богат и притежаващ Дъ (морал)“, казва:

„Задача на управляващите е да обогатяват хората, а почитането на парите е най-лошото нещо. Богатство без морал ще причини вреда на всички живи същества, а богатство с морал е състояние на обществото, за което хората мечтаят. Следователно, правейки обществото богато, не можем да не разпространяваме морала.”

“Дъ (морал, нравственост, добродетели, бел. ред.) се натрупва в минали прераждания. Да станете владетел или длъжностно лице, да бъдете богат или благороден - всичко зависи от Дъ. Ако нямате Дъ, няма да спечелите нищо, а ако загубите Дъ, ще загубите всичко. Следователно тези, които търсят власт или богатство, трябва първо да натрупат Дъ. Ако търпите страдания и правите добро, можете да натрупате много Дъ. От това следва, че е необходимо да се разбере връзката между причината и следствието. Разбирането за това ще позволи както на управляващите, така и на самия народ да контролират сърцето си и тогава под Небето ще има богатство и мир” [62].

Ако хората могат да се отнасят към богатството и живота по този начин, тогава икономическите проблеми, свързани с алчността, мързела, завистта и т.н., ще станат много по-малко. Ако хората могат да сдържат егоистичните си желания, няма да има място за комунистическа ерес. Тогава Бог ще благослови човечеството с висок морал. Следователно ще има идеална икономика: светът ще бъде богат, хората ще живеят в мир и обществото ще стане стабилно.

За да унищожи човечеството, призракът на комунизма разработи цялостен и внимателно обмислен план. Сферата на икономиката е само част от този план. За да се освободят от контрола на комунистическите „идеали“, хората трябва да разпознаят коварните планове на дявола, да видят ясно през лъжите му и да нямат никакви илюзии относно неговите теории. В същото време традиционните ценности, морал и добродетел трябва да бъдат възстановени. Ако човечеството може да направи това, то ще има дълъг просперитет и щастие, епоха на мир и стабилност. Тогава човешката цивилизация ще заблести с нова сила.

Глава 10: ИЗПОЛЗВАНЕ НА ЗАКОНИТЕ ЗА ЛЕГАЛИЗИРАНЕ НА ЗЛОТО

Как призракът на комунизма управлява нашия свят – СЪДЪРЖАНИЕ

Осъдете комунизма и Вие...

-------------------

Препратки

[1] Karl Marx and Friedrich Engels, “Manifesto of the Communist Party,” Marx/Engels Selected Works, Vol. One (Moscow: Progress Publishers, 1969), 98-137.

[2] Max Galka, “The History of U.S. Government Spending, Revenue, and Debt (1790-2015),” Metrocosm, February 16, 2016, http://metrocosm.com/history-of-us-taxes/.

[3] “OECD Tax Rates on Labour Income Continued Decreasing Slowly in 2016,” OCED Report, http://www.oecd.org/newsroom/oecd-tax-rates-on-labour-income-continued-decreasing-slowly-in-2016.htm.

[4] Kenneth Scheve and David Stasavage, Taxing the Rich: A History of Fiscal Fairness in the United States and Europe (Kindle Locations 930-931) (Princeton: Princeton University Press, Kindle Edition).

[5], [6] Rachel Sheffield and Robert Rector, “The War on Poverty after 50 Years,” Heritage Foundation Report, September 15, 2014, https://www.heritage.org/poverty-and-inequality/report/the-war-poverty-after-50-years.

[7] Nima Sanandaji, Scandinavian Unexceptionalism: Culture, Markets, and the Failure of Third-Way Socialism (London: Institute for Economic Affairs, 2015), 132.

[8] Alexis de Tocqueville, Memoir on Pauperism, trans. Seymour Drescher (Lancing, West Sussex, UK: Hartington Fine Arts Ltd, 1997).

[9] Alexis de Tocqueville, Memoir on Pauperism, trans. Seymour Drescher (Lancing, West Sussex, UK: Hartington Fine Arts Ltd, 1997).

[10] “A National Sport No More,” The Economist, November 3rd, 2012, https://www.economist.com/europe/2012/11/03/a-national-sport-no-more.

[11] Martin Halla, Mario Lackner, and Friedrich G. Schneider, “An Empirical Analysis of the Dynamics of the Welfare State: The Case of Benefit Morale,” Kyklos, 63:1 (2010), 55-74.

[12], [13] Nicholas Kristof, “Profiting from a Child’s Illiteracy,” New York Times, December 7, 2012, https://www.nytimes.com/2012/12/09/opinion/sunday/kristof-profiting-from-a-childs-illiteracy.html.

[14] Alexis de Tocqueville, Memoir on Pauperism, trans. Seymour Drescher (Lancing, West Sussex, UK: Hartington Fine Arts Ltd, 1997).

[15] Nicholas Kristof, “Profiting from a Child’s Illiteracy,” New York Times, December 7, 2012, https://www.nytimes.com/2012/12/09/opinion/sunday/kristof-profiting-from-a-childs-illiteracy.html.

[16] Robert Rector, “The War on Poverty: 50 Years of Failure,” Heritage Foundation Report, September 23rd, 2014, https://www.heritage.org/marriage-and-family/commentary/the-war-poverty-50-years-failure.

[17] U.S. Census Bureau, “Annual Social and Economic Supplements,” Current Population Survey, 1960 to 2016.

[18] Niskanen, A., “Welfare and the Culture of Poverty,” The Cato Journal, 16:1(1996),

https://object.cato.org/sites/cato.org/files/serials/files/cato-journal/1996/5/cj16n1-1.pdf.

[19] Walter E. Williams, “The True Black Tragedy: Illegitimacy Rate of Nearly 75%,” cnsnews.com, May 19, 2015, https://www.cnsnews.com/commentary/walter-e-williams/true-black-tragedy-illegitimacy-rate-nearly-75.

[20] “OECD Data,” https://data.oecd.org/gga/general-government-debt.htm.

[21] Thomas Winslow Hazlett, “Looking for Results: An Interview with Ronald Coase,” Reason, (January 1997), https://reason.com/archives/1997/01/01/looking-for-results.

[22] F. A. Hayek, The Road to Serfdom (London: Routledge Press, 1944).

[23] Direct Investment Position of the United States in China from 2000 to 2016, Statistica.com, https://www.statista.com/statistics/188629/united-states-direct-investments-in-china-since-2000/.

[24] 中国商务部, 〈中国外商投资报告 2016〉, 《中国外商直接投资历年概况》, http://images.mofcom.gov.cn/wzs/201612/20161230131233768.pdf.

[25] Liz Peek, “Finally, a President Willing to Combat Chinese Theft,” The Hill, March 26, 2018, http://thehill.com/opinion/finance/380252-finally-a-president-willing-to-combat-chinese-theft.

[26] The Commission on the Theft of American Intellectual Property, Update to the IP Commission Report, 2017, http://www.ipcommission.org/report/IP_Commission_Report_Update_2017.pdf.

[27] Chris Strohm, “No Sign China Has Stopped Hacking U.S. Companies, Official Says,” Bloomberg News, November 18, 2015, https://www.bloomberg.com/news/articles/2015-11-18/no-sign-china-has-stopped-hacking-u-s-companies-official-says.

[28] Kurt Biray, “Communist Nostalgia in Eastern Europe: Longing for the Past,” November 10, 2015, https://www.opendemocracy.net/can-europe-make-it/kurt-biray/communist-nostalgia-in-eastern-europe-longing-for-past.

[29] John Polga-Hecimovich, “The Roots of Venezuela’s Failing State,” Origins, 10:9 (June 2017), http://origins.osu.edu/article/roots-venezuelas-failing-state.

[30] José Niño, “Venezuela Before Chavez: A Prelude to Socialist Failure,” Mises Wire, May 04, 2017, https://mises.org/wire/venezuela-chavez-prelude-socialist-failure.

[31] John Bissett, “Hugo Chavez: Revolutionary Socialist or Leftwing Reformist?” Socialist Standard No. 1366 (June 2018) https://www.worldsocialism.org/spgb/hugo-chavez-revolutionary-socialist-or-leftwing-reformist.

[32] Julian Adorney, “Socialism Set Fire to Venezuela’s Oil Crisis,” Real Clear World, August 29, 2017, https://www.realclearworld.com/articles/2017/08/29/socialism_set_fire_to_venezuelas_oil_crisis_112520.html.

[33] José Niño, “John Oliver is Wrong About Venezuela – It’s a Socialist Country,” Mises Wire May 30, 2018, https://mises.org/wire/john-oliver-wrong-about-venezuela-%E2%80%94-its-socialist-country.

[34]〈10个数字让你了解:津巴布韦到底发生了什么〉, BBC中文网,2017年 11月 22日,http://www.bbc.com/zhongwen/trad/world-42077093

[35] “United States Declaration of Independence,” http://www.ushistory.org/declaration/document/.

[36] Karl Marx and Friedrich Engels, “Manifesto of the Communist Party,” Marx/Engels Selected Works, Vol. One (Moscow: Progress Publishers, 1969)

[37] Fred Schwartz and David A. Noebel, You Can Trust the Communists… to Be Communists (Socialists and Progressives too) (Manitou Springs, CO: Christian Anti-Communism Crusade, 2010), 43–45.

[38] Friedrich Hayek, The Fatal Conceit: The Errors of Socialism (Routledge, August. 2013).

[39] Thomas Sowell, Intellectuals and Society, Revised and Expanded Edition (New York: Basic Books, 2012), Chapter 2.

[40] F. A. Hayek. “The Use of Knowledge in Society,” The American Economic Review, Vol. 35, No. 4. (September 1945), 519–530.

[41] Ludwig von Mises. “Economic Calculation in the Socialist Commonwealth.” Mises Institute. Accessed July 26, 2018. https://mises.org/library/economic-calculation-socialist-commonwealth.

[42] Shi Shan. “Quagmire in the Reform of China’s State-Owned Enterprises,” Radio Free Asia, September 22, 2015, https://www.rfa.org/mandarin/yataibaodao/jingmao/xql-09222015103826.html.

[43] Linette Lopez, “Zombie Companies Are Holding China’s Economy Hostage,” Business Insider, May 24, 2016, https://www.businessinsider.com/chinas-economy-is-being-held-hostage-2016-5.

[44] Jason Long, “The Surprising Social Mobility of Victorian Britain,” European Review of Economic History, Volume 17, Issue 1, February 1, 2013, 1–23, https://doi.org/10.1093/ereh/hes020.

[45] John Kenneth Galbraith, The Good Society: The Humane Agenda (Boston, MA: Houghton Mifflin Co., 1996), 59–60; Karl Popper, The Open Society and Its Enemies (Routledge, 2012).

[46] Michael Rothschild, Bionomics: Economy as Business Ecosystem (Washington, D.C.: BeardBooks, 1990), 115.

[47] Adam Smith, The Theory of Moral Sentiments (Philadelphia: Anthony Finley, J. Maxwell Printer, 1817).

[48] Lawrence Kudlow, American Abundance: The New Economic and Moral Prosperity (New York: Harper Collins Publishers, 1997).

[49] Thomas Sowell, Economic Facts and Fallacies (New York: Basic Books, 2008), 174.

[50] Friedrich Engels, “1881: Trades Unions,” Marxists.org, May 20, 1881, https://www.marxists.org/archive/marx/works/1881/05/28.htm.

[51] Vladimir Lenin, n.d., “The Trade Unions, The Present Situation and Trotsky’s Mistakes,” Accessed July 8, 2018, https://www.marxists.org/archive/lenin/works/1920/dec/30.htm.

[52] Lü Jiamin, “A History of Leninist Theory on Unions.” Liaoning People’s Press (1987).

[53] James Sherk, “What Unions Do: How Labor Unions Affect Jobs and the Economy,” Heritage Foundation Website, May 21, 2009, https://www.heritage.org/jobs-and-labor/report/what-unions-do-how-labor-unions-affect-jobs-and-the-economy.

[54] Edwin J. Feulner, “Taking Down Twinkies,” Heritage Foundation Website, November 19, 2012, https://www.heritage.org/jobs-and-labor/commentary/taking-down-twinkies.

[55], [56], [57] James Sherk, “What Unions Do: How Labor Unions Affect Jobs and the Economy,” Heritage Foundation Website, May 21, 2009, https://www.heritage.org/jobs-and-labor/report/what-unions-do-how-labor-unions-affect-jobs-and-the-economy.

[58], [59] Steve Inskeep, “Solidarity for Sale: Corruption in Labor Unions,” National Public Radio, February 6, 2007, https://www.npr.org/templates/story/story.php?storyId=5181842.

[60] Children on the Titanic (a documentary, 2014).

[61] Isidor Straus, Autobiography of Isidor Straus (The Straus Historical Society, 2011), 168–176.

[62] 李洪志先生:〈富而有德〉,《精进要旨》,http://gb.falundafa.org/chigb/jjyz.htm

Източник/ци: epochtimes.ru; epochtimes.com; epochtimes.com

Превод: БУДНАЕРА

Следвайте "Буднаера" в Телеграм

Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!