Следвайте "Буднаера" в Телеграм

Как призракът на комунизма управлява нашия свят: Глава 12: САБОТАЖ НА ОБРАЗОВАНИЕТО

Глава 11: ОСКВЕРНЯВАНЕ НА ИЗКУСТВОТО

Въведение

Образованието играе важна роля за постигане на лично благополучие и самореализация, както и за поддържане на социална стабилност и осигуряване на бъдещето на нацията. Всички големи цивилизации в историята на човечеството са приемали образованието като нещо много сериозно.

Основната цел на образованието е поддържане на моралните стандарти на човечеството и запазване на културата, предавана от Боговете. Образованието също играе ролята на предаване на знания и умения и помага на хората да се социализират.

Съгласно традицията, добре образованите хора имат уважение към Небето, вярват в Боговете и се стремят към добродетели. Те притежават обширни познания за традиционната култура, а също така имат една или повече професии. Те са отдадени на своята работа и се стараят да се отнасят с доброта към хората. Те са стълбовете на обществото, националния елит и пазителите на цивилизацията. Техните превъзходни лични качества и постъпки идват от благоволението на Боговете.

За да може да унищожи човечеството, призракът на комунизма се стреми да прекъсне връзката между човека и Боговете. По този начин важна стъпка в тази посока е унищожаването на традиционното образование. За да постигне тази цел, този дявол на комунизма използва различни тактики на Изток и на Запад.

В източните страни, където съществуват дълбоко вкоренени културни традиции, само заблуждаването на хората не е достатъчно. Следователно комунизмът трябва систематично да унищожава културния елит на обществото, за да спре пренасянето на традиционната култура в следващото поколение. В същото време се използва агресивна пропаганда срещу останалото население.

Културата на западната цивилизация няма такива дълбоки корени. Това позволява на призрака на комунизма да използва метода на тайно проникване и подкопаване на образованието в западните страни. Всъщност младите хора са разглезени много повече на Запад, отколкото в Китай.

По време на президентските избори през 2016 г., поради продължителната медийна критика срещу консервативните кандидати, както и подвеждащите т. нар. резултати от анкети, много хора, особено студенти, са шокирани от резултатите на изборите.

След като Доналд Тръмп печели изборите, в университетите в САЩ се наблюдава странна картина. Някои студенти искат отмяна на лекциите и отлагане на изпитите под предлог на силен страх, психологическо изтощение или емоционална травма, които са получили поради резултатите от изборите. За да помогнат на студентите си да облекчат стреса и безпокойството, няколко големи образователни институции организират различни терапевтични дейности. Тези дейности включват моделиране с пластилин, игра с конструктор, рисуване, издухване на мехурчета и т.н. Използвана е дори зоотерапия (лечение с помощта на домашни животни - бел.прев.) В много университети на студентите са предоставени психологически консултации и различни услуги за така нареченото възстановяване след изборите и помощ след изборите [1].

Абсурдността на тази ситуация, при която нормалният демократичен процес на избори става по-страшен от природно бедствие или терористична атака, свидетелства за пълния провал на американската образователна система. Студентите, които трябва да са психично зрели и рационални по отношение на външен натиск, изведнъж стават така нетолерантни и инфантилни, щом като са изправени пред някакво промяна и неизгоди.

Пълният крах на американската система за обществено образование е едно от най-лошите неща, случили се с тази страна през последните няколко десетилетия. Това е и най-големият „успех“ на комунизма и резултат на неговото навлизане и корумпиране на западното общество.

В тази глава, използвайки примера на САЩ, ще анализираме как комунизмът прониква в образователната система на свободните общества. Знаейки това, читателите ще могат да разпознаят сянката на комунизма в образователната система на други страни, тъй като там всичко се случва по подобен начин.

Проникването на комунизма в американската образователна система се проявява в поне пет области.

Първо: пряка пропаганда на комунистическата идеология сред младите хора.

Комунистическата идеология постепенно завладява западните научни кръгове, прониквайки във важни традиционни области на образованието, както и създавайки нови научни дисциплини, подчинени на нейното идеологическо влияние. Литература, история, философия, политология, икономика, социология, антропология, юриспруденция, мултимедия и така нататък - всички тези дисциплини са подложени на проникване на марксизма под различни форми, което заменя водещата им идея. „Политическата коректност“ се е превърнала в главно ограничение на свободата на мисълта в университетските кампуси.

Второ: намаляване на въздействието на традиционната култура върху по-младото поколение. Традиционната култура, православното мислене, истинската история и класическата литература в различни форми са клеветени и маргинализирани.

Трето: по-ниски академични стандарти, започващи от детската градина и началното училище. Тъй като стандартите за обучение постепенно намаляват, способността на учениците да четат, пишат и смятат се влошава. Техните знания стават все по-оскъдни, а способността им да мислят критично става все по-ограничена. Трудно им е да мислят логично и рационално по ключови въпроси, свързани с живота и обществото, и още по-трудно да разпознават различните трикове на призрака на комунизма.

Четвърто: Активно въвеждане сред студентите на мутирали и устойчиви концепции. С възрастта, натрапените на децата понятия стават толкова силни, че самите те практически не могат да ги идентифицират и коригират.

Пето: възпитаване на учениците в егоизъм, алчност и уважение към собствените им слабости. В резултат на такова образование учениците не признават никакъв авторитет и никакви традиции. Тяхното его и чувство за собствена праведност са прекалено завишени, способността им да приемат и разбират други мнения е намалена, а способността им да издържат психологически натиск е влошена.

Призракът на комунизма почти достига целите си във всичките тези пет области. Лявата идеология става водеща в американските университети. Професорите с различни мнения са или отстранявани от преподавателска дейност, или им е забранено да изразяват мнението си пред студентите.

След четири години интензивно налагане на определени ценности и възгледи, завършилите висше образование имат устойчива тенденция към либерализъм и прогресивизъм. Без колебание те приемат атеизма, теорията на еволюцията и материализма. Превръщат се в тесногръди „снежинки“, на които им липсва здрав разум. Те се стремят само към удоволствия, не поемайки отговорност за своите действия. Имат малко познания и много тесен светоглед. Знаят малко или нищо за историята на САЩ или света. И именно те са основната мишена за измамата на комунистическия призрак.

В очите на целия свят САЩ са все още една от водещите страни в областта на образованието. Повече от сто години САЩ са политическа, икономическа и военна суперсила. САЩ харчат много повече за образование, отколкото много други страни. След Втората световна война американската демократична система и добрите условия на живот привличат там много талантливи хора от цял ​​свят. Американската образователна програма STEM и професионалните училища се счита, че нямат равни на себе си.

Обаче зад цялата тази красива фасада стои голяма криза. Броят на чуждестранните студенти в STEM образованието далеч надхвърля броя на американските студенти и тази разлика се увеличава всяка година [2]. Това отразява ерозията на основното, средното и висшето образование в страната. Студентите биват умишлено опорочавани и оглупявани. Вече могат да се видят печалните последици от това, но още по-ужасни последици се очакват в бъдеще.

Бившият агент на КГБ Юрий Безменов, споменат в петата част на тази книга, казва в началото на 80-те години на миналия век, че навлизането на комунистическата идеология в Америка е почти завършено: „Дори и да започнете в момента, в този момент да образовате ново поколение американци, ще ви отнеме от 15 до 20 години, за да се промени тенденцията и да се върне към нормалното състояние на идеологическо възприемане на реалността” [3].

Откакто са казани тези думи са изминали над 30 години. През тези години бяхме свидетели на разпадането на СССР и другите социалистически режими в Източна Европа. Но това не означава, че проникването на комунизма на Запад е спряно. Една от основните цели на агентите на комунистическия призрак на Запад е образователната система. Те поемат контрол върху образователните институции на всички нива, разширяват влиянието си върху семейното образование, създават и популяризират собствени теории, както и принципи на образованието и педагогиката.

Следва да се подчертае, че понастоящем почти всички хора по света, особено тези, които учат в университети след 60-те години на миналия век, са повлияни в различна степен от комунистическата идеология. Най-засегнати са тези, които са изучавали хуманитарните и социалните науки. Повечето хора дори не осъзнават, че са с промити мозъци и само малък брой хора съзнателно и умишлено популяризират комунистическата идеология. В тази глава ще разкрием целите на комунистическия призрак в областта на образованието, за да могат хората да ги разберат и да се дистанцират от тях.

I. Призракът на комунизма контролира западните университети


1. Ляв уклон на преподавателите

Една от най-важните причини, поради която студентите гравитират към социалистическа или комунистическа идеология или са повлияни от радикални идеи като феминизъм и екологизъм (ще бъдат разгледани по-нататък в тази книга) е, че значителна част от университетските преподаватели имат ляв уклон. Това отдавна не е тайна за никого.

През 2007 г. е проведено проучване, озаглавено „Социално-политически възгледи на американски професори“. Сред анкетираните 1417 университетски преподаватели, 44,1% са се смятали за либерали, 46,1% с умерени политически възгледи, а само 9,2% - консерватори. Сред тях делът на консерваторите в общинските колежи е малко по-висок (19%), а делът на либералите е малко по-нисък (37,1%). В художествените академии 61% от учителите са били либерали, докато консерваторите са едва 3,9%. Авторите на изследването отбелязват, че във възрастовата група 50–64 години 17,2% са се нарекли активисти на левицата. В проучването се казва също, че повечето университетски преподаватели подкрепят правата на гейовете и правото на аборт [4].

Подобни проучвания, проведени след 2007 г., също потвърждават тенденцията към левичарство сред преподаватели в американски университети, работещи по четиригодишна програма. През 2016 г. Econ Journal Watch публикува резултатите от проучване на състоянието на регистрираните избиратели, работещи като преподаватели в катедрите по история и социални науки в 40 водещи американски университета. Оказва се, че от 7433 професори 3623 са демократи и 314 републиканци, тоест съотношението им е 11,5:1. Сред петте катедри, в които е проведено изследването, в катедрата по история това съотношение е най-голямо - 35,5:1. Ако сравним с 1968 г., тогава сред професорите по история по онова време съотношението на демократите към републиканците е 2,7:1 [5].

Друго проучване, проведено в четиригодишни университети, показва, че политическата склонност на преподавателите там е неравномерна, особено в Нова Англия (регион в североизточната част на САЩ, който включва шест щата - бел.прев.). Според проучването, през 2014 г. съотношението между либерални и консервативни професори в колежи и университети в цялата страна е 6:1. В Нова Англия обаче това съотношение е 28:1 [6]. Изследване, проведено от Pew Research Center през 2016 г., показва, че 31% от хората, които правят аспирантури са либерали, 23% са с либерален уклон, 10% са с консервативен уклон и 17% са консервативни. Според резултатите от това проучване от 1994 г. сред хората с висше образование броят на тези, които поддържат либерални възгледи, се е увеличил рязко [7].

Учените, участвали в семинар в Американския институт за предприемачество през 2016 г., заявяват, че около 18% от социолозите в Съединените щати се смятат за марксисти, а само 5% наричат ​​себе си консерватори [8].

Американският сенатор Тед Круз веднъж хвали престижната юридическа школа, която посещава, с думите: „Сред преподавателите имаше повече комунисти, отколкото републиканци. Ако ги помолите да гласуват дали САЩ трябва да станат социалистическа страна, 80% биха гласували „за“, а 10% биха я счели за твърде консервативна” [9].

Движението за контракултура от 60-те години създава голям брой антитрадиционни младежи. В младите години, когато се формира личността на човек, на тези хора огромно влияние оказват революционното учение за марксистката култура и радикалните идеи на Франкфуртската школа. През 1973 г., след като президентът Никсън изтегля американските войски от Виетнам, студентските вълнения, свързани с антивоенното движение, започват да отслабват, тъй като основната причина за недоволството изчезва. Радикализмът, причинен от тези вълнения обаче не изчезва.

Много от тези радикално мислещи хора завършват аспирантури в областта на социологията и културата, включително журналистика, литература, философия, образование, културология и др. След като получават дипломи, те започват кариерата си в институции, които имат най-голямо влияние върху обществото и културата, като университети, медии, правителствени агенции и неправителствени организации. По това време те се ръководят главно от теорията за „Дългия поход през институциите“, предложена от италианския марксист Антонио Грамши. Този „дълъг поход“ е насочен към промяна на най-важните традиции на западната цивилизация.

Философът във Франкфуртската школа Херберт Маркузе е бил смятан за "духовен кръстник" на непокорни западни студенти. През 1974 г. той заявява, че новата левица не умира и „ще бъде възкресена в университетите“ [11]. Всъщност новите левичари не само успяват да оцелеят, но продължителният поход през институциите, който провеждат, е изключително успешен. Един радикален професор пише за това:

„След войната във Виетнам много от нас не само изпълзяха обратно в литературните си стаи; ние получихме академични длъжности. След като приключи войната, ние станахме невидими и известно време невнимателният наблюдател смяташе, че сме изчезнали. Сега ние имаме пълномощия и работата по преструктуриране на университетите започна сериозно“ [12].

Терминът „пожизнени радикали“ е въведен от Роджър Кимбал и е представен в едноименната му книга, публикувана през 1989 г. Този термин се отнася до радикални студенти, които са били активисти в антивоенните и феминистки движения от 60-те години, а по-късно започват да преподават в университети и получават пожизнени постове. Така те имат възможността да насаждат на студентите собствената си система от политически ценности и да възпитават новото поколение радикали.

Някои от тези нови радикали през 80-те години стават директори на университети и ръководители на катедри. Целта на тяхната научна дейност е не да търсят истината, а да използват университетите като инструмент за подкопаване на традициите, основната идеология и политическата система на западната цивилизация, за да възпитат още повече революционери като тях самите.

Получили доживотни постове в областта на образованието, професорите могат да участват в различни комисии, които назначават нови учители. Те също така определят академичните стандарти, избират темите за аспирантите и определят областите на изследване. Те имат възможността да използват властта си, за да изключват преподаватели, които не съответстват на тяхната идеология. Поради тази причина преподавателите, които имат традиционно мислене и провеждат обучение и изследвания в съответствие с традиционните концепции, са постоянно маргинализирани. Когато професорите се пенсионират, онези, които идват да ги заместят, са предимно леви учени, пропити с комунистически идеи.

Грамши, който излага концепцията за „Дългия марш през институциите“, разделя интелектуалците на два лагера: традиционни интелектуалци и органични интелектуалци. Първите са основната сила, поддържаща традиционната култура и социален ред, докато органичните интелектуалци, принадлежащи към нови класове или групи, играят творческата роля в борбата за хегемония в своите класове или групи [13]. Пролетариатът използва органичните интелектуалци по пътя си към установяване на културна и в крайна сметка политическа хегемония.

Много радикали, работещи в образователната система, се смятат за органични интелектуалци, които се противопоставят на съществуващата система. Подобно на Грамши, те следват марксистката аксиома: „Философите само тълкуват света по различни начини. Но въпросът е в това той да бъде променен” [14].

Така, за представителите на лявото крило образованието не се състои в предаване на знания и всичко най-добро в човешката цивилизация, а във въвеждане на радикални политически възгледи в съзнанието на учащите, така че те да станат активни борци за „социална справедливост“. След дипломирането си тези хора започват активно да разпространяват недоволството си от съществуващата система и традиционната култура в обществото, призовавайки за унищожителна революция.

2. Промяна на традиционните академични дисциплини с помощта на комунистическата идеология

В комунистическите страни водеща идея за изучаване на всеки предмет е марксизма-ленинизма. От своя страна на Запад голямо значение се отдава на академичната свобода. Тоест, в допълнение към универсалните морални ценности и академични норми, в образователната система не трябва да има пристрастия към някакви идеологически тенденции. От 30-те години на миналия век обаче социализмът, комунизмът, марксизмът, Франкфуртската школа и други подобни идеологии навлизат в американските университети, като до голяма степен променят хуманитарните и социалните науки.

Революционният дискурс превзема хуманитарните науки в САЩ

В своята книга „Революция на жертвите: ръст на изучаване на личността и закриване на либералния разум”, Брус Бауер пита Алън Чарлз Корс, историк от Университета на Пенсилвания, кои са тримата, които според него имат най-дълбоко въздействие върху хуманитарните науки в Съединените щати. Корс назовава три книги: „Тетрадки от затвора“ на Антонио Грамши, „Педагогика на потиснатите“ на Пауло Фрейр и „Проклятието на тази Земя“ на Франц Фанон [15].

Грамши е италиански марксист, чиито дейности вече описахме в предишни глави на книгата. Пауло Фрейр е бразилски педагогически теоретик, почитащ Ленин, Мао, Кастро и Че Гевара. Книгата му „Педагогика на потиснатите“, публикувана през 1968 г., а две години по-късно издадена и на английски език, се превръща в една от книгите за задължително четене в институтите за обучение на преподаватели в САЩ.

Педагогът Сол Стърн казва, че книгата „Педагогика на потиснатите“ не разглежда конкретни проблеми в областта на преподаването, а е „утопичен политически трактат, призоваващ за сваляне на капиталистическата хегемония и създаване на безкласови общества“ [16]. Всъщност Фрейр просто повтаря определена гледна точка, която се състои в това, че в света има само два вида хора: потисници и потиснати. Следователно потиснатите вече не трябва да получават образование както преди, а трябва да осъзнаят потиснатото си положение и да се вдигнат на бунт срещу него.

Франц Фанон е роден на френския остров в Карибско море Мартиника и се присъединява към войната в Алжир срещу френската колониална власт. Книгата му „Проклятието на тази Земя“ е публикувана през 1961 г. с предговор от френския екзистенциалист и комунист Жан-Пол Сартр. Сартр обобщава теорията му така: западняците са колониалисти, следователно те са олицетворение на злото; незападните хора от своя страна са благородни, тъй като са били колонизирани и експлоатирани.

Фанон призовава хората в колониите да въстанат срещу колониалистите, използвайки насилието като основен инструмент. Той заявява, че на индивидуално ниво насилието е почистваща сила. „Това освобождава местния жител от неговия комплекс за малоценност, както и от отчаянието и пасивността; това го прави безстрашен и възстановява самочувствието му” [17].

Сартр интуитивно разбира идеите на Фанон и написва в предговора към неговата книга: „В първите дни на въстанието непременно трябва да убивате. Да убиете европеец означава да убиете с един куршум два заека, тоест едновременно да унищожите потисника и човека, когото той потиска, оставяйки един труп и един свободен човек. Оцелелите ще усетят за пръв път земята под краката си” [18]. 

Идеите на Грамши, Фрейр и Фанон са измами, които насърчават хората да разглеждат историята и обществото от гледна точка на класовата борба. Щом като искрата на класовата омраза влезе в сърцата им, студентите започват да негодуват и да се противопоставят на нормалната структура и нормалните явления в обществото, вярвайки, че бунтът и революцията са неизбежното решение на проблема.

Кой конкретен теоретик е оказал най-голямо влияние върху хуманитарните и социалните науки в американските университети е спорен въпрос. Очевидно е обаче, че в тази област започват да доминират марксизмът, Франкфуртската школа, фройдистката теория и постмодернизмът (който работи в тясно сътрудничество с комунизма в унищожаването на културата и морала).

Комунистическата идеология прониква в академичните среди

От 60-те години на 20-ти  век настъпват фундаментални промени в модела на изследванията, провеждани в литературните катедри в САЩ (английски и френски език, сравнителна литература и др.). По традиция литературните критици оценяват моралните и естетически ценности на класическите произведения, считайки литературата за важен ресурс за разширяване на кръгозора на читателите, оформяне на техните морални качества и интелектуален вкус. За литературоведите литературната теория е второстепенна спрямо самата литературна творба и действа като инструмент за разбиране и оценка на литературата.

В разгара на движението за контракултура през 60-те години в академичната общност се появяват различни нови литературни теории, вдъхновени от популярните тенденции във философията, психологията и културата. Връзката между литературната теория и самата литература е напълно обърната и литературната работа е сведена просто до материал, чиято цел е да потвърди „ефективността“ на съвременните литературни теории [19].

Каква е същността на тези теории? Заедно те създават объркване в традиционните академични дисциплини като философия, психология, социология и психоанализ. Те са миш-маш, който се опитва да даде цялостно обяснение на обществото и културата. Или както казва литературния теоретик Джонатан Кълър: „Теорията е често жестока критика на здравия разум и освен това опит да се покаже, че това, което приемаме за даденост и здрав разум, е всъщност историческа конструкция. Изглежда толкова естествено, че дори не реализираме, че това е просто една теория“ [20].

С други думи, съвременните академични теории омаловажават, обръщат с главата надолу и унищожават разбирането за правилното и грешното, доброто и злото, красотата и грозотата, които идват от традиционното семейство, религиозната вяра и етика, замествайки ги със зла система от ценности, лишени от положително значение.

Ако се разтвори тази сложна и объркваща академична обвивка може да се види, че тези така наречени теории не са нищо повече от една абсурдна смесица на класически и неомарксизъм, Франкфуртска школа, психоанализ, деконструктивизъм, постструктурализъм и постмодернизъм. Заедно те образуват един вид съюз, насочен към унищожаване основите на човешката цивилизация. Всички тези теории служат като камуфлаж за комунизма, позволявайки на неговата идеология да проникне в западните академични кръгове. От 60-те години на миналия век комунизмът прави голям пробив, взимайки под свой контрол хуманитарните и социалните науки и по-специално такива  области като литературата, историята и философията.

Всъщност „теорията“ като цяло е същата като „критическата теория“. Тези теории в голям брой породиха нови критични изследвания в областта на правото, расата, пола, обществото, науката, медицината и пр. Широкото разпространение на тези неща е проява на успешното разрастване на комунизма в академичната и образователната сфера, където той корумпира младите хора с изкривените си теории, проправяйки си пътя за унищожаване на човечеството.

Политизация на литературните изследвания

От гледна точка на марксистката литературна критика, значението на класическия литературен текст се състои не в неговата вътрешна стойност, а в това как той отразява доминиращата роля на управляващата класа, например по отношение на пола или расата. От това следва, че класиката няма вътрешна стойност. Известен американски марксистки литературен критик директно заявява, че „политическият ъгъл“ е „абсолютният хоризонт на всяко четене и всяка интерпретация“ [21]. Тоест, всички литературни произведения трябва да се разглеждат като политически алегории и ако от тях е възможно да се разбере „дълбокия смисъл“ на класовото, расовото или сексуалното потискане само тогава може да се приеме, че разбирането за тази творба е задълбочено.

Хората от комунистическите страни са добре запознати с такава догматична литературна критика. Бившият китайски комунистически лидер Мао Дзедун дава такава оценка на един от най-големите класически китайски романи „Сън в червената кула“: „Романът описва четири семейства, брутална класова борба и няколко десетки човешки живота“.

Историята на СССР и КНР показва, че в комунистическите страни литературният дискурс не винаги се ограничава до цивилизовани и сложни дебати за „кулата от слонова кост“ (светът на възвишени чувства и творчески стремежи, бел.прев.). Понякога това може да се превърне в кървава борба.

Например в отговор на призива на Мао Дзедун да се учат от Хай Джуй, честен и безкомпромисен служител от династията Минг, историкът У Хан написва пиесата „Жалене за Хай Джуй“. Шанхайският вестник “Уенхуей Бао” публикува критичен преглед на тази пиеса на 10 ноември 1965 г. Авторите на прегледа са литературният критик Яо Уенюан, четвъртата съпруга на Мао Дзедун, Джианг Цин, и радикалният теоретик Джан Чънджао. В прегледа се казва, че пиесата е намек към генерала на Народоосвободителната армия на Китай Пен Дехуи, който е преследван за противопоставяне на курса „Трите червени знамена“, които са три политически направления на ККП: „Новата генерална линия“ за социалистическо строителство, „Големият скок напред“ и народните комуни (довели до широкомащабен глад в страната). Критиката на пиесата „Жалене за Хай Джуй“ става детонатор, който предизвиква десетгодишния ужас на Културната революция.

Грубият подход на ККП към интерпретацията на всички литературни произведения от гледна точка на класовата борба може да бъде противопоставен на много по-фината литературна критика, използвана от западните институции през последните няколко десетилетия.

Западната неомарксистка литературна критика е като вирус, който става все по-смъртоносен поради способността си да мутира постоянно. Тя използва всички възникнали нови теории, превръщайки ги в свои оръжия, взема големи произведения на човешката култура - от класиците на Древна Гърция и Рим до Данте, Шекспир и викторианската литература - поставя ги на литературната операционна маса, разчленява ги и ги съшива отново. Въпреки че този тип коментари използват сложен жаргон, за да му придадат някаква прилика на изтънченост, техните основни аргументи обикновено се свеждат до обвинения в предразсъдъци, свързани с потиснатите класи, потисничество на жените или етническите малцинства.

Съвременните критици определят класическите произведения като принадлежащи към „надстройката на управляващата класа“. Те твърдят, че тези творби имат за цел да подведат масите, за да възпрепятстват възникването на „революционно класово съзнание“. Както правилно казва английският философ Роджър Скрутон: „Методите на новия литературен теоретик - това са истинско оръжие за подривна дейност: опит да се унищожи отвътре хуманното възпитание на хората, да се скъсат онези връзки на симпатията, които ни свързват с нашата култура“ [22].

Марксистка теория на идеологията

„Идеологията“ е основната концепция, която прониква във всички хуманитарни науки, ориентирани към марксистите. Маркс счита морала, религията, метафизиката и т.н. за идеологии. Той вярва, че доминиращата идеология в класовото общество е идеологията на управляващата класа и нейните ценности не отразяват реалността, а точно обратното [23].

Неомарксизмът на 20-ти век превръща унищожаването на културата в необходим етап от революцията и започва широко да засяга концепцията за идеология в своята литература. Унгарският неомарксист Дьорджи Лукач определя идеологията като „фалшиво съзнание“, което е обратното на реалното „класово съзнание“. Френският неомарксист Луи Алтусер предлага концепцията за „идеологически държавни апарати“, включваща религия, образование, семейство, право, политика, синдикати, комуникации, култура и др., които трябва да работят заедно с насилствения държавен апарат.

Понятието идеология съдържа сложна софистика. Всяко общество или система има своите недостатъци, които трябва да бъдат формулирани и коригирани. Алтусър и други марксисти обаче не се интересуват от специфичните проблеми на социалната система. Вместо това те напълно отхвърлят тази система с мотива, че тя е създадена и поддържана от управляващата класова структура за защита на техните интереси.

Важен аспект на марксисткото разбиране за идеология е така нареченото "добро отравяне". То може да се види в идеологическата критика на Алтусер. Вместо да разглежда действителните качества на аргумента, идеологическият подход се основава на обвинението на онези, които излагат този аргумент в скрити мотиви или зли замисли. Както никой не може да пие вода от отровен кладенец, никой няма да се довери на човек, който е бил клеветник и чиято репутация е била повредена, без значение колко разумни и логични са неговите аргументи.

Концепцията на Алтусер за "идеологически държавен апарат" обхваща абсолютно всичко. Тя отразява крайното презрение на комунизма към човешкото общество - абсолютно всичко трябва да бъде напълно отхвърлено и унищожено. Това показва желанието на комунизма да унищожи човешката култура.

Марксистката концепция за идеологията се основава на абстрактни, обобщени, лъжливи и празни идеи, насочени към напълно заличаване на традиционните морални ценности. Маскирайки истинските си намерения и изпитвайки „морално възмущение“, марксистите многократно повтарят лъжите си, мамейки и подвеждайки огромен брой хора.

Постмодерен марксизъм

След 60-те години на миналия век група френски философи създават това, което скоро се превръща в най-мощното идеологическо оръжие на марксизма и комунизма в американската академична общност. Ярки представители на философите от тази група са Жак Дерида и Мишел Фуко. През 2007 г. Фуко е най-цитираният автор в хуманитарната област (цитиран 2521 пъти). Дерида заема третото място (цитиран 1874 пъти) [24]. Човек може да си представи какво влияние са имали те върху хуманитарните науки. По това време са изразени мнения, че постмодернизмът има някаква връзка с марксизма [25]. Затова наричаме тези две теории „постмодерен марксизъм“.

Концепцията за деконструкция, която Дерида създава, е сложна измама, съчетаваща атеизъм и релативизъм, преувеличаване на относителността и неопределеността на езика, а също и отхвърляне на факта, че текстовете могат да имат ясно и точно значение.

Фактът, че езикът има многостранно значение, както и че текстът може да има различни интерпретации, е добре известен поне от времето на Древна Гърция и предимперски Китай. Но ако се разчита на концепцията на Дерида и се отхвърли относително стабилното и разбираемо значение на текста, може да се попадне в капана на релативизма.

За разлика от традиционния атеизъм, Дерида изразява възгледите си на езика на философите. Идеите му не само разрушават представата за Бог, но и концепциите за рационалност, авторитет и смисъл, свързани с традиционните убеждения. Теоретиците, които са се поддали на влиянието на Дерида, всички участват в деконструкцията на тези понятия. Поради своята повърхностна сложност и привидна интелектуална дълбочина, теорията за деконструктивизма се е разпространила широко сред западните хуманитарни науки и се е превърнала в едно от най-мощните инструменти на комунизма за унищожаване на духовната вяра, традиции и култура.

Мишел Фуко по едно време е бил член на Френската комунистическа партия. Същността на неговата теория се върти около схващането, че няма истина, а само власт. Тъй като властите монополизират правото да тълкуват истината, това означава, че всяка истина е невярна и не заслужава доверие. В книгата си „Надзор и наказание“ Фуко задава следния въпрос: „Изненадващо ли е затворите да изглеждат като фабрики, училища, казарми и болници, а фабриките, училищата, казармите и болниците да изглеждат като затвори?“ [26]. Приравнявайки важните социални институции със затвори и призовавайки хората да премахнат тези „затвори“, Фуко демонстрира антисоциалния характер на своята теория.

Въоръжени с оръжието на деконструкцията, с теорията на Фуко и други подобни критически теории, учените са дискредитирали традициите и морала, правейки всички и всичко относително. Те обичат да повтарят, че „всяка интерпретация е погрешно тълкуване“, „няма истина, само повествование“ или „няма факти, само тълкуване“. Те правят относително разбирането за такива основни неща като истина, доброта, красота, справедливост и т.н., а след това ги изхвърлят като отпадък.

Младите хора, постъпващи в хуманитарния факултет, не смеят да поставят под въпрос авторитета на своите преподаватели. За тях е много трудно да се противопоставят на жестоката и последователна идеологическа бомбардировка. Ако те вече са усвоили постмодерната марксистка теория, тогава ще бъде много трудно да се накарат да променят мнението си. Това е и едно от основните средства, с които комунизмът успява да поеме контрола над хуманитарните и социални науки.

3. Създаване на нови академични области за идеологически проникновения

След контракултурното движение от 60-те години някои радикали използват своите радикални леви теории, за да създадат нови академични области и започват да ги популяризират в университети и изследователски институти. Например някои учени смятат, че създаването на катедри, посветени на изучаването на проблемите на чернокожите, не е толкова необходимост за развитието на академичните дисциплини, колкото е резултатът от политическия шантаж [27].

През 1968 г. Държавният колеж в Сан Франциско се закрива в резултат на студентска стачка. Под натиск на Съюза на чернокожите студенти е създаден първият в САЩ департамент по африкански изследвания в университет. Ръководителите на този департамент смятат, че този проект ще бъде предимно средство за насърчаване на чернокожи студенти. Така се появява уникална афро-американска наука. В нея се подчертават постиженията на черните учени, а учебните материали са преработени да включват повече препратки към афро-американци. Математиката, литературата, историята, философията и други предмети претърпяват подобни трансформации.

През октомври 1968 г. 20 членове на Съюза на чернокожите студенти превземат компютърния център на Калифорнийския университет в Санта Барбара, затваряйки университетския кампус. След една година в този университет са създадени Катедра за изучаване на африканци и Изследователски център за чернокожи.

През април 1969 г. над 100 чернокожи студенти превземат сградата на администрацията на Университета Корнел. Закачени с пълни патрондаши и размахвайки пушки, те настояват за създаването на Отдел за изучаване на африканците, в който да работят само чернокожи. Когато преподавателите  се опитват да ги спрат, един от студентските ръководители заплашва, че след три часа университетът ще бъде унищожен. В крайна сметка администрацията отстъпва и така в Университета Корнел е създаден третият в Съединените щати Департамент по африкански изследвания [28].

Шелби Стийл, който по-късно става старши сътрудник в Института Хувър в Станфордския университет, е един от привържениците на създаването на научни катедри за чернокожи в университетите. Той казва, че в университетските ръководители имат толкова силно чувство за „бяла вина“, че те ще се съгласят с всякакви искания от представители на синдикати на чернокожи студенти [29]. В същото време американските университети включват такива теми като изследвания на жени, проучване на латиноамериканци, изследване на хомосексуалисти и др. В момента в САЩ вече съществуват над хиляда такива изследователски проекта.

Теорията, която е в основата на изследването на жените, е, че различията между половете не са естествени, а са резултат от „социална конструкция“. Във връзка с това, че в историята отдавна жените са били предполагаемо подтиснати от мъжете и патриархалната система, мисията на проекта за изследване на жените е да даде тласък на възникването на женско социално съзнание и по този начин да стимулира всеобщи социални промени и революция.

Известна феминистка, професор в Калифорнийския университет в Санта Круз, израства в известна комунистическа фамилия. Тя гордо заявява, че е комунистка и активистка на лесбийското движение. От 80-те години на миналия век тя преподава феминизъм и разглежда своята сексуална ориентация като средство за пробуждане на политическо съзнание. Желанието й да стане професор възниква след като един комунист й казва, че това е нейната „революционна мисия“. В публичното си изявление тя заявява, че "ще превърне преподаването във форма на политическо движение". Ръководена от тази позиция, тя основава Факултет по феминистки изследвания в Калифорнийския университет в Санта Круз [30]. В една от обучителните си програми тя пише, че женската хомосексуалност е „най-висшата форма на феминизъм“ [31].

Университетът в Мисури е разработил специални курсове за студенти, за да ги научи как да разглеждат проблемите на феминизма, литературата, пола и мирното съвместно съществуване от лява гледна точка. Например, курс, наречен „извън закона“, разглежда пола на човека като „изкуствена категория, създадена от определена култура“, а не като нещо естествено. На студентите се преподава само една гледна точка, основана на теорията за потискането на половете и дискриминацията по отношение на множеството полови идентичности [32].

Както бе споменато в петата част на тази книга, навлизането на комунизма се превръща в основна причина за антивоенното движение на Запад след Втората световна война. През последните десетилетия в американските университети се появява нова тема „Изследване на света“, която също е свързана с комунизма. Учените Дейвид Хоровиц и Джейкъб Лакесин са изследвали над 250 организации, които са свързани с тази нова академична дисциплина. Те стигат до извода, че тези организации са политически, а не академични и целта им е да привлекат студенти към антивоенните леви сили [33].

В примера на учебника „Изследване на света и конфликтите“, който се използва широко за преподаване на предмета „Изследване на света“, Хоровиц и Лейксин очертават идеологическите мотиви на тази дисциплина. Учебникът предоставя марксистки аргументи, за да обясни проблемите на бедността и глада. Авторите на учебника осъждат собствениците на земя и земеделските търговци, като твърдят, че алчността им е довела до гладуване на стотици милиони хора ежедневно по света. Въпреки че основната идея на учебника е уж ненасилието, има една форма на насилие, срещу която авторите на това ръководство не само нямат нищо против, но дори го хвалят - насилието, извършвано по време на пролетарската революция.

В книгата „Изследване на света и конфликтите“ е записано следното: „Въпреки че Куба е далеч от земен рай и някои лични права и граждански свободи все още не са широко зачитани там, използвайки примера на Куба може да се види, че насилствените революции понякога могат да доведат до по-добри условия на живот за хората“. В книгата обаче не се споменава за бруталната диктатура на Фидел Кастро и катастрофалните последици от кубинската революция.

Тъй като този учебник е написан след инцидента на 11 септември (поредицата от големи терористични атаки в Съединените щати на 11 септември 2001 г., бел.ред.), в него са разгледани и проблемите на тероризма. Изненадващо е, но изглежда, че авторите на учебника толкова симпатизират на терористите, че терминът „терорист“ е поставен в кавички. Те го обясняват по този начин: „Използването на кавички в думата „терорист“ може да изглежда странно за някои читатели, които смятат този термин за очевиден. Ние не направихме това с цел да смекчим по някакъв начин ужасния характер на подобни действия, а за да отслабим праведния гняв на някои хора, тъй като в очите на един човек това е „терорист”, а в очите на друг е „борец за свобода” ” [34].

Академичните дисциплини трябва да бъдат обективни, зад тях не трябва да се крият политически програми. Тези нови академични дисциплини обаче заемат идеологическа позиция: преподавателите в изследването на жените трябва да са привърженици на феминизма, а професорите, участващи в изследването на чернокожите, трябва непременно да считат, че политическите, икономическите и културните проблеми на афроамериканците са резултат от дискриминация срещу тях от белите. Целта на тези дисциплини не е да се намери истината, а да се внедри в съзнанието определена идеология.

Тези нови предмети са странични продукти на американската „културна революция“. Създадени в университети, те се разширяват и започват да изискват отпускането на повече средства от бюджета, както и увеличаване на броя на студентите. Студенти, обучени от тях, допълнително засилват влиянието и възможностите на тези нови дисциплини, които вече са дълбоко вкоренени в академичните среди.

Трябва да се подчертае, че всички тези нови академични дисциплини са създадени от хора с лоши намерения, действащи под влияние на комунистическата идеология. Тяхната цел е да влошат и разширят конфликтите между различните групи, да подбудят омраза между хората, проправяйки пътя за насилствена революция. Те имат малка връзка с хората (афроамериканци, жени и т.н.), за чиито права твърдят, че се застъпват.

4. Внедряване на леви радикални идеи

В книгата си „Еднопартиен клас: Как радикалните преподаватели в най-добрите американски висши учебни заведения подкопават нашата демокрация”, Дейвид Хоровиц и Джейкъб Лейксин изброяват около 150 левичарски курса, преподавани в 12 университета. Тези курсове прикриват политическите си цели с помощта на научен език. Някои от тях дори пренебрегват основните академични принципи, което ги прави да изглеждат като политическите курсове, задължителни в комунистическите страни.

Университетът на Калифорния в Санта Круз предлага семинарен курс “Теория и практика на съпротивата и социалните движения”. В описанието на курса се казва: „Целта на семинара е да се научи как да се организира революция. Ще се научите как различните общности в миналото и настоящето се противопоставят, предизвикват и свалят властови системи, включително (но не само) глобалния капитализъм, държавното потисничество и расизма” [35].

Бил Ейърс, получил званието заслужил професор в Университета на Илинойс в Чикаго, е радикал от 60-те години. Той е лидер на лявата организация “Синоптици”, която е формирана от радикалното движение Студенти за демократично общество (SDS). През 1969 г. “Синоптиците” преминават в нелегалност и стават първата терористична организация в САЩ. Тази организация полага всички усилия да подтикне радикални студенти да участват в терористични дейности, насочени към разпалване на междурасова омраза.

Членове на организацията "Синоптици" осъществяват атаки срещу Капитолия, щаба на полицията в Ню Йорк, Пентагона и офисите на Националната гвардия. Най-известните думи на Ейърс са: „Убийте всички богати хора. Разбийте техните коли и апартаменти. Занесете революцията в къщи, убийте родителите си. Само това се нарича истинска революция” [36]. Научните публикации на Ейърс са в съответствие с житейския му път. В една от книгите си той твърди, че е необходимо да се преодолеят нашите „предразсъдъци“ спрямо непълнолетни престъпници, извършили насилие [37].

Левите прогресисти успешно попречват на ФБР да арестува Ейърс. Той се появява отново през 1980 г. и се възползва от вратички в закона, за да избегне наказателна отговорност. Ейърс става професор в Университета на Илинойс в Чикаго. Темата на неговото изследване е „образованието в ранна детска възраст“. Политическите му възгледи обаче не са се променили. Той не изразява никакво съжаление за терористичните атаки, които организира през последните години, а напротив, гордее се с миналите си дейности. По-късно Ейърс става асистент, след това професор и в крайна сметка достига до сегашното си звание на почетен професор. Той получава и титлата старши научен сътрудник, най-високото отличие на университета.

Всяка титла, която Ейърс получава, е резултат от съвместно решение на неговите колеги. Това само по себе си отразява мълчаливото признание и подкрепа от университета на неговото терористично минало.

В един от университетите в Тексас доцентка в катедрата за социални комуникации открито заявява на уеб сайта на университета, че е „опитна активистка и социалист“. Тя също е член на "международна социалистическа организация" и заявява, че иска да създаде партия на болшевиките, за да установи "диктатурата на пролетариата" в САЩ. На своята уеб страница тя предлага пет курса за обучение, свързани с политиката. Тя преподава „социална комуникация и социален преврат“ и вижда целта на своята дейност като „насърчаване на студентите да посветят цялото свое време на минали и настоящи социални движения, насочени към промяна на Съединените щати“ [38].

5. Отричане на великите американски традиции

През 2014 г. една студентска организация провежда проучване в кампуса на Тексаския технически университет, като задава на студентите три въпроса: „Кой спечели гражданската война в САЩ?“ „Кой е нашият вицепрезидент?“ и "От кого получихме независимост?" Много от анкетираните изобщо не знаят отговорите на тези въпроси, въпреки че трябва да им бъдат добре познати. Не знаейки основните факти от политиката и историята на своята страна, студентите обаче добре знаят подробности от личния живот на филмовите звезди и техните любовни връзки [39].

През 2008 г. Институтът за междукултурни изследвания (ISI) провежда примерно проучване на 2508 американци и установява, че само половината от тях могат да назоват и трите клона на управление в Съединените щати [40]. През 2014 г. според проучвания на Националната програма за оценка на напредъка в образованието (NAEP) е установено, че само 18% от американските студенти са сравнително запознати с историята на Съединените щати, а когато отговарят на 33 въпроса, на които всеки обикновен гражданин трябва да знае отговорите, 71% от анкетираните американци получават по-малко от 49 точки (60 точки се считат за задоволителни) [41].

Изучаването на историята на САЩ е не само процес на разбиране как е създадена тази страна, но и процес на разбиране какви ценности са в основата на една нация, на каква цена са защитени и съхранени те. Само знаейки всичко това, хората ще оценят което имат днес, ще отстояват традиционните си ценности и ще ги предават на следващото поколение.

Да забравите историята си е същото като да нарушавате традициите. Непознаването на техните граждански задължения създава необходимите условия за формиране на тоталитарно правителство. В това отношение не може да не се зададе въпроса: какво се случи с изучаването на американската история и гражданското образование? Отговорът може да се намери в учебниците, използвани от учениците, както и сред самите преподаватели.

Марксистът Хауърд Зин е автор на популярен учебник по история, наречен “Народна история на САЩ”. Прочитането на тази книга оставя впечатлението, че всички героични дела и вдъхновяващи епизоди на американската история са безсрамна лъжа, а истинската история на Съединените щати е мрачна картина на репресии, експлоатация и геноцид [42].

Професор по икономика от Бостънския университет смята, че терористите, които са враждебни към Съединените щати, са истински борци за свобода и че САЩ са истинското зло. В статия, публикувана през 2004 г., той приравнява терористите, които извършват атентатите от 11 септември 2001 г., с американските бунтовници, които през 1775 г. изстрелват първите си изстрели в Лексингтън и започват войната за независимост [43].

6. Борбата срещу класиците на западната цивилизация

През 1988 г. радикални студенти и преподаватели в Станфордския университет започват протести срещу университетска учебна програма, наречена “Западна цивилизация”. Те скандират: „Хей, хей, хо-хо! Западната цивилизация трябва да си върви!” Университетът прави отстъпки на протестиращите и заменя „Западната цивилизация“ с курса „Култура, идеи, ценности“ (CIV), който има очевидно мултикултурни окраски. Някои западни класици като Омир, Платон, Аврелий Августин, Данте Алигиери и Шекспир не са премахнати от новата учебна програма. Решено е обаче във всеки семестър курсът да включва работи на жени, както и на представители на националните малцинства и други групи от хора, които се смятат за потиснати в историята.

Бившият американски министър на образованието Уилям Бенет осъжда тази форма на промяна в учебната програма, наричайки я „учебен план чрез тормоз“. Въпреки това, много големи университети са направили същото. Множество други университети също следват примера им, за да не изглеждат назадничави. През следващите няколко години либералното образование в американските университети претърпява голяма трансформация.

В книгата си „Либерално образование“ консервативният мислител Динеш Д'Уза използва книгата „Аз, Ригоберта Менчу: Индианска жена в Гватемала“, за да обясни идеологическата посока на новия курс на CIV в Станфордския университет. Тази книга разказва за възходите и паденията на живота на младата индианка Менчу Ригоберта от Гватемала. След убийството на родителите й по време на кланета, тя решава да поеме пътя на конфронтацията и постепенно започва да става все по-радикална.

Ригоберта идентифицира действията си с движението на индианците в Южна Америка за правото на самоопределение, противопоставяйки се на европеизацията на латиноамериканската култура. Отначало тя става феминистка, после социалистка и накрая марксистка. Тя започва да участва в срещата на Народния фронт в Париж, където обсъжда теми като „буржоазни тийнейджъри“ и „коктейли Молотов“. Една от главите на книгата се нарича „Ригоберта отрича брака и майчинството“ [44].

Под предлога за „политическа коректност“ класиците са прокудени от американските университети, което води до различни катастрофални последици. Ще опишем някои от тях.

Първо, долнопробната, с плитко съдържание, провокативна „революционна литература“ или „литература на жертвите“ заменя класическите произведения с тяхната неотразима стойност и задълбоченост.

Второ, такава литература се поставя на едно ниво с класиците и по този начин влиянието й върху съзнанието на студентите се увеличава значително. От друга страна, сравнението на класиката с такава повърхностна литература опростява класиката, превръщайки нейните стойности в относителни стойности.

Трето, водещата мисъл на класиците сега се интерпретира с помощта на критическа теория, културни изследвания, политика на идентичност и политическа коректност. Учените са много ентусиазирани от скрития расизъм и сексизъм, както и от сексуалната дискриминация в пиесите на Шекспир или хомосексуалните отношения между герои и т.н. Всичко това изкривява и обижда класическите произведения.

Четвърто, студентите, които са повлияни от подобно мислене, престават да вярват в благородството на героите, величието на делата и моралните уроци, описани в класиката. Вместо това те развиват навика да виждат всичко в негативна светлина и да го оценяват от цинична гледна точка.

В традиционното литературно образование основните теми на класиците засягат главно въпроси на всеобщата любов, справедливост, вярност, смелост, дух на саможертва и други морални ценности. Историческото образование е свързано главно с основните събития, разказващи за това как е основана и как се е развивала страната, както и какви са нейните основни ценности.

Тъй като почти всички западни класики са писани от бели европейски мъже, привържениците на левицата под предлог на мултикултурализъм и феминизъм настояват хората да четат повече литературни произведения, написани от представители на различни раси и националности. Що се отнася до преподаването на история, в съвременното образование историческият път на страната се описва като напълно мрачен, изпълнен с поробителство и експлоатация на жени и малки националности. Историческото образование вече не напомня на традиционното наследство, а формира чувство за вина относно жените и малките нации.

Хората имат ограничено време, което да прекарат в четене. Когато образованието умишлено насърчава хората да обръщат повече внимание на „политически коректната“ литература, те почти нямат време да четат класика. В резултат на това цели поколения студенти са отделени от произхода на своята култура и особено от ценностната система, която се основава на духовната вяра и се предава чрез традиционната култура. Културата на всеки народ идва от Бог. Тя може да бъде разнообразна, но не бива да се смесва. Смесването на културата означава скъсване на връзките между расата, към която дадена култура принадлежи и Боговете, създали тази раса.

7. Монополизация на учебниците и хуманитарните изследвания

Икономистът Пол Самюелсън говори за голямата роля на учебниците: „Ако учебниците по икономика в тази страна ги пиша аз, не ме интересува кой определя законите на страната или изготвя договорите“ [45]. Учебниците се публикуват в голям брой, имат висок авторитет, така че оказват огромно влияние върху учениците. Тези, които пишат учебници, имат възможност да формират начина на мислене на младите хора.

След като леви радикални учени и преподаватели получават доживотни постове в образователната система и придобиват известна репутация, те поемат контрол над университетските издателства и различните комитети. Използвайки своя авторитет, те пълнят учебните материали със своята идеология и по този начин започват да я въвеждат в съзнанието на студентите. В някои академични области учебниците и литературата, избрани от преподавателите за задължително четене, съдържат повече произведения на марксизма, отколкото дисциплини от съответните области. Посочената по-горе книга „Народна история на Съединените щати“ от Хауърд Зин е задължителна за четене в катедрите по история, икономика, литература, изучаване на жените и др. в много университети.

След като лявото крило е достатъчно силно, то ще може да използва механизма за партньорска проверка (/рецензия) в американската научна общност за потискане на други мнения. Тоест научните трудове, които оспорват идеологията на лявото крило, ще бъдат отхвърлени от левицата и техните колеги.

Много списания, специализирани в хуманитарните науки, се ръководят от критичната теория и са изпълнени с трудно разбираеми термини. Основната идея на статиите, които публикуват, е отхвърлянето на Бога и традиционната култура. Те подбуждат към революция, към сваляне на сегашния социален, политически и икономически ред. Има категория научни работи, чиято цел е да докаже, че всички традиционни нрави и стандарти, включително дори научните стандарти, са социални конструкции, чиято цел е да защитят властта на управляващата класа чрез налагане на тези стандарти на цялото общество.

През 1996 г. Алън Сокал, професор по физика в Нюйоркския университет, публикува статия в академичното списание Social Text под заглавието „Пресичане на граници: По въпроса за трансформативната херменевтика на квантовата гравитация“. Статията, позовавайки се на 109 бележки и 219 източника, твърди, че „квантовата гравитация“ е създадена от „обществото и езика“ [46].

След това в друго научно списание Lingua Franca Сокал публикува още една статия, в която заявява, че първата му статия е иронична. Той обяснява, че статията му в Social Text е „експеримент на един физик в изучаване на културата“ [47].

По време на интервю по радиопрограмата „Разглеждане на всичко“, Сокал казва, че го е направил под въздействието на книгата „Висше  суеверие“ (1994). Тази книга посочва, че научните списания, специализирани в хуманитарните науки, ще публикуват всичко, стига да съдържа „правилната лява мисъл“ и цитати от известни мислители на лявото крило. Сокал тества това на практика, като запълва статията си с лява идеология, безсмислени цитати и пълни безсмислици [48].

По-късно Сокал пише: „Резултатите от моя малък експеримент показаха, че някои от модните сектори в академичните среди на лявото крило на Американската държава са станали интелектуално мързеливи. Редакторите на Social Text харесаха моята статия, защото харесаха нейното заключение: „съдържанието и методологията на постмодерната наука осигуряват мощна интелектуална подкрепа за прогресивния политически проект.“ Очевидно те не са сметнали за необходимо да анализират качеството на представените в статията доказателства и убедителността на аргументите или дори значението на тези аргументи за така наречения извод” [49]. Сатиричният подход на Сокал потвърждава, че много от така наречените академични успехи в областта на критическата теория и изучаването на културата нямат абсолютно никакъв научен или убедителен характер.

Ако се погледнат темите на научните работи, подбирани на годишните срещи на големи академични асоциации на САЩ, може да се разбере колко мащабно и дълбоко комунистическата идеология е проникнала в социалните науки през последните няколко десетилетия. Асоциацията за съвременен език е една от най-големите научни общности в Съединените щати. Тя има 25 хиляди членове, сред които главно професори и учени, занимаващи се с преподаването и изследването на съвременните езици. На годишните конференции на това сдружение присъстват повече от 10 хиляди души.

Ако прочетете доклада на тези срещи, публикуван на уебсайта на асоциацията, можете да видите, че повечето от обсъжданите там научни статии са написани в идеологическата рамка на марксизма, Франкфуртската школа, деконструкцията, постструктурализма и други подобни теории. Те също така използват идеите на феминизма, изучаването на хомосексуалността, политиката на идентичността и други радикални идеологии. В други подобни организации, включително Американската социологическа асоциация, се наблюдават същите тенденции, макар и в различна степен.

Американските университети имат традиции в обучението по либерални изкуства и трябва да се взимат някои курсове по либерални изкуства, независимо каква специалност учи студентът. Днес тези задължителни курсове се въвеждат главно от преподаватели в катедрите по литература, история, философия и социални науки. Американският учен Томас Соуел отбелязва, че терминът „задължителни курсове“ включва предмети, които студентите не могат да откажат и именно тези курсове често предоставят на преподавателите възможност да въведат лявата си идеология сред  студентите. Чрез оценките преподавателите насърчават студентите да приемат техните възгледи. Студентите, които се осмеляват да не са съгласни с възгледите на професора, се наказват с ниски оценки [50]. Марксистките възгледи на професорите по хуманитарни и социални науки не само замърсяват студентите, които учат в тези катедри, но влияят и върху почти всички студенти в университета.

Студентите искат да бъдат уважавани като възрастни, но техният житейски опит и знания са ограничени. Намирайки се в сравнително затворената среда на университета, те дори не подозират, че уважаваните от тях преподаватели използват тяхната наивност и доверчивост, за да им внушават напълно погрешни и разрушителни ценности и идеология. Родителите плащат много пари за образованието на децата си, надявайки се, че децата ще получат знания и умения, въз основа на които след това ще търсят своето място в обществото. Те дори и не допускат, че безценните години на децата им, когато е необходимо да получат образование, са пропилени, че в университетите децата им се превръщат в последователи на радикални идеи, които ще повлияят на целия им последващ живот.

Поколение след поколение младите хора преминават през образователната система, в която дълбоко е проникнал комунистическият призрак. Те изучават учебници, написани от агенти на дявола на комунизма, като приемат порочни теории и по този начин ускоряват упадъка на културата и морала на обществото, което просто доближава дявола до неговата крайна цел - унищожаване на човечеството.

8. Университетите се занимават с превъзпитание, промиване на мозъци и унищожаване на морала

След широкото разпространение на марксистката идеология във всички университети от 80-те години на миналия век, университетската политика все повече се фокусира върху предотвратяването на „обидни“ твърдения, особено по отношение на жените и етническите малцинства. Според Доналд Александър Даунс, американски професор по политически науки, между 1987 и 1992 г. около 300 университета в САЩ провеждат политика на регулиране на изразяването, създавайки полулегална система за забрана на изрази по отношение на определени групи, както и такива, които се считат за оскърбителни [51].

Тези, които подкрепят тези забрани, могат да изхождат от добри намерения, но такива действия водят до нелепи последствия - все повече хора декларират правото си да не бъдат оскърбявани от подобни изявления. Всъщност подобно право не съществува официално, но широкото използване на марксистката култура позволява на всеки да декларира принадлежността си към група, която се счита за потисната, като посочва причини като култура, произход, цвят на кожата, пол, сексуална ориентация и др. Университетите постоянно предоставят различни привилегии на тези, които твърдят, че са пострадали в резултат на потисничество.

Според марксистката логика потиснатите винаги са морално прави, при всякакви обстоятелства, така че никой не се осмелява да постави под въпрос потисничеството на тези хора. Подобна абсурдна логика се основава на изкривени критерии за морал. Тъй като все повече хора се съгласяват с това и настроенията им стават все по-силни (ленинизмът и сталинизмът го наричат ​​„високото ниво на класово съзнание“), те несъзнателно започват да отхвърлят традиционните стандарти за добро и зло, замествайки ги с групово мислене. Това най-ясно се проявява в тоталитарните комунистически страни, където „потиснатият“ пролетариат придобива правото произволно да убива собствениците на земя и капиталистите като „потисници“.

Тенденцията произволно да наричат себе си „оскърбени“ е започната от марксистки учени, които измислят редица нови понятия за разширяване на значението на термина „дискриминация“. Сред тези понятия са „микроагресия“, „предупреждение за спусъка“, „безопасно пространство“ и т.н. След това университетските администрации въвеждат подходящи наказания и задължително образование по въпроси като „чувствителност“, „разнообразие“ и т.н.

Микроагресията е неявна невербална обида към някого, с което всеки може да се сблъска в ежедневието. В този случай така наречените нарушители често дори не знаят, че са обидили някого и дори не са имали такова намерение. Такива невнимателни действия се наричат ​​„ниска чувствителност“ (ленинизмът или сталинизмът го наричат ​​„ниско обществено съзнание“). Така обучението за чувствителност се превръща във важен аспект на аклиматизацията на първокурсниците. Студенти разказват, че не могат да говорят какви дрехи не могат да се носят, за да не извършат микроагресия и да не нарушат правилата на университета.

В някои кампуси не може да казва израза „Добре дошли в Америка“, защото това може да се изтълкува като дискриминация и да се превърне в микроагресия. Смята се, че подобна фраза може да обиди представители на етническите групи, които в историята са били подложени на нелоялно третиране от страна на САЩ, като индианци, африканци, японци и китайци. Подобна фраза може да им причини болезнени спомени за унижението и страданието на техните предци.

Калифорнийският университет публикува дълъг списък от фрази, които се считат за микроагресия. Сред тях са: „Съединените щати са голям разтопител“ (расова дискриминация), „САЩ са страна на възможностите“, „Мъжете и жените имат еднакъв шанс за успех“ (отричане на полово или етническо неравенство) и така нататък [52]. Микроагресията е причина за административни наказания за извършителите, тъй като те предотвратяват създаването на така наречените безопасни пространства в университетите.

Типичен случай на микроагресия е този в Университета Пърдю в Индианаполис. Един бял студент нарушил правилото за расова дискриминация само защото чел книгата “Нотр-Дам срещу Клан: Как ирландците побеждават Ку-Клукс-Клан”. Оказва се, че снимката на корицата на книгата, която изобразявала среща на членове на Ку-Клукс-Клан, оскърбила друг студент. Администрацията на университета счела, че студентът е нарушил правилото, но по-късно, след студентски протести и намеса на други групи, тя променила мнението си и намерила   студента за невинен [53].

Обучението по въпросите на чувствителността и разнообразието по своята същност е сравнимо с програмите за превъзпитание, използвани в бившия СССР и прилагани в Китай. Целта на такова превъзпитание е да се укрепи класовата позиция: „буржоазията“ и „земевладелците“ (на Запад това са мъжете и белите хора) трябва да признаят, че по начало те са представители на „класата на потисниците“. От своя страна, така наречените потиснати групи трябва ясно да разберат цялата „лъжливост“ на „буржоазната култура“, да се изчистят от „вътрешното потисничество“ и да са наясно с тяхното потиснато положение. Това е подобно на това как феминистките учат жените, че традиционното положение на жените в обществото е мит, създаден специално от традиционната култура и основан на концепцията за патриархата.

За да се промени светоусещането на хората и да се накарат те напълно да мислят и действат в съответствие с марксистката идеология, всички думи и действия, които отричат ​​класовото потисничество или класовата борба, са строго наказвани. Осигурява се обучение за чувствителност, за да се гарантира, че хората са напълно наясно със „социалната несправедливост“ и че техните думи и действия се основават на позицията на „потиснатите“ групи (жени, етнически малцинства, хомосексуалисти и т.н.).

Например през 2013 г. Северозападният университет на САЩ изисква всички студенти да преминат курс по разнообразие и едва след това да получат дипломи. Според инструкциите на университета, след като завършат този курс, студентите ще могат да „разширят способността си за критично мислене“ (тоест ще могат да класифицират социалните класи), „да разпознаят мястото си в нечестната система“ (тоест да признаят своята класова принадлежност) и „да преосмислят своите пълномощия и привилегии” (тоест да заемат позицията на класата на „потиснатите”) [54].

Друг типичен пример е идеологическата програма за превъзпитание, която започва през 2007 г. в Университета Делауер. Тази програма става задължителна за 7000 студенти и е наречена „Лечение на погрешните схващания и вярвания на студентите“. Нейната заявена цел е да накара студентите да заемат определена гледна точка по въпроси като политика, раса, пол и екологизъм.

Помощниците на администраторите на студентските общежития на университета трябвало да обиколят всички студенти и да провеждат анкета сред тях по темата за раса и пол. Например, те са попитани с каква раса и пол биха искали да общуват и т.н. Целта е студентите да бъдат по-отворени по тези въпроси. Една от студентките отговорила на въпроса кога е осъзнала своята сексуална идентичност (различна от биологичния й пол), зададен от помощник администратора, че това не е негова работа. В резултат на което университетската администрация е била информирана за това [55].

Подобно масово политическо пренасочване в университетите не само обърква стандартите при определяне на моралните ценности, но и значително засилва егоизма и индивидуализма на студентите. В тази силно политизирана среда студентите могат да научат само как да използват „груповите чувства“ (политика за идентичност) за преследване на собствените си цели. Достатъчно е просто да се декларира членство в така наречената „потисната група“ и може произволно да се обвиняват другите, да се заплашват или да се използва това за лични облаги. Когато мненията на другите не отговарят на вашите, тогава можете да се оплачете в университета, казвайки, че сте били обидени и по този начин да се ограничи правото на тези хора за свобода на изразяване. Ако някой не хареса идеите, изразени в консервативни студентски вестници, тогава може дори да се изиска тези вестници да бъдат изгорени.

Чувството на обида е субективно чувство, но сега дори такива чувства могат да се считат за обективни доказателства. Стига се дори дотам, че университетските преподаватели поради лека небрежност могат да си навлекат сериозни неприятности. В много университети студентите започват да изискват преподавателите да използват така нареченото “предупреждение за действие”, преди да използват каквито и да е материали, тъй като някои теми или информация могат да причинят на някои студенти „отрицателна емоционална реакция“.

През последните няколко години дори произведения като Шекспировия “Венециански търговец“ и „Метаморфози” на Овидий са поставени в списъка на книги, които изискват предупреждение за действие. Някои университети препоръчват да не се използват изобщо работи, за които се смята, че могат да предизвиква негативни емоции у някои студенти [56].

Много млади хора, които израстват в такава атмосфера, имат постоянно нарастващо его, те са напълно погълнати от това, да не са подложени на каквато и да било обида на чувствата им. Груповото съзнание (друга форма на комунистическо „класово съзнание“), която активно се промотира в университетските кампуси, прави студентите неспособни на независимо мислене и поемане на лична отговорност. Подобно на радикалните студенти от 60-те години, които сега са преподаватели, и тези студенти се противопоставят на традициите. Те са затънали в сексуална разпуснатост, злоупотреба с наркотици и алкохол. Речта им е изпълнена с ругатни. Обаче зад целия им външен цинизъм се крие много крехката им душа, неспособна да понесе и най-малкия удар или провал, да не говорим за поемане на истинска отговорност. 

Традиционното образование възпитава у човек самоограничение, независимо мислене, чувство за отговорност и способност да бъде снизходителен и разбиращ другите. Призракът на комунизма иска следващото поколение да бъде максимално морално разпуснато и по този начин той може да го използва като инструмент за завземане на пълната власт над света.

II. Комунистическият призрак прониква в основното и средното образование

Въпреки, че комунизмът има най-голямо влияние върху университетите, той засяга и основното и средно образование. Влиянието му разваля децата и подкопава интелектуалното им развитие, правейки ги по-податливи на леви възгледи. В резултат на което учениците от поколение на поколение стават все по-слабо образовани, способността им да анализират и мислят критично непрекъснато се влошава. Този процес продължава повече от сто години. Той е започнат от лидера на прогресивното образование Джон Дюи. Всички последващи реформи в областта на образованието като цяло се провеждат без да излизат от рамката на прогресивизма.

В допълнение към факта, че основното и средното образование в Съединените щати внушават на учащите се атеизма, еволюционната теория и комунистическата идеология, това влияе значително и върху психологическия аспект на образованието, унищожавайки традиционните вярвания и морал у учениците. Той въвежда морален релативизъм и различни съвременни концепции, които съдържат изкривено отношение към живота в младите умове на децата. Това се случва във всички области на образованието. В същото време се използва толкова сложна и завоалирана измама, че практически е невъзможно учащите и цялото общество да й се противопоставят.

1. „Притъпяване“ на учениците с помощта на образованието

САЩ са демократична страна. От президенти до конгресмени, както и кметове на градове и членове на съвети на училищни райони, всички тези длъжности са избираеми, а кандидатите се номинират чрез гласуване, в което участват избиратели. За да бъде една демократична политика наистина полезна за всички, зависи не само от моралното ниво на избирателите, но и от нивото на тяхното познание и разбиране по въпроса. Ако избирателите не разбират историята, политическите и икономическите системи, както и социалните проблеми, ще им бъде трудно да избират разумно служители, които да се грижат за дългосрочните и основните интереси на страната и обществото. Тоест, невежеството и ниското ниво на знание на избирателите могат да създадат опасна ситуация в страната.

По нареждане на Министерството на образованието на САЩ през 1983 г., група експерти, след 18 месеца проучвания подготвят доклад, озаглавен „Нацията пред опасност“. Наред с други неща, в доклада пише:

„За да функционира нашата страна, гражданите трябва да постигнат общо разбиране по сложни въпроси, често за кратко време и на базата на противоречиви или непълни доказателства. Образованието помага за формирането на това общо разбиране. Точно това посочва Томас Джеферсън отдавна в известния си цитат: „Не познавам по-сигурно хранилище на върховната власт на обществото от самите хора; и ако смятаме, че те не са достатъчно просветени, за да упражняват контрола си разумно и здравомислещо, тогава решението е не да ги лишаваме от това право, а да ги направим по-просветени.” "

Хора с малки познания и лоши навици за критично мислене не могат да разпознаят лъжата и измамата. Комунистическият призрак е добре запознат с огромната роля, която играе образованието. Ето защо той прониква във всички нива на образователната система, правейки учениците глупави и невежи, и следователно уязвими за манипулация.

В доклада „Нацията пред опасност“ пише още: „Основите на формирането на нашето общество се подкопават от нарастващата вълна на посредствеността, която вече представлява заплаха за бъдещето на нашата нация и нашия народ“, „Ако настоящото проявление на посредствеността в образованието се опита да ни наложи някаква неприятна страна, тогава бихме могли да считаме това за акт на агресия", "Ние не само не успяхме да задържим напредъка в студентската успеваемост, който се появи след призива на СССР [изпратил първия си космически сателит в космоса], дори загубихме основите на тази система, което ни позволи да създадем този напредък. Всъщност ние извършваме акт на безсмислено едностранно разоръжаване в областта на образованието."

Авторите на доклада цитират анализатора Пол Коперман, който казва: „За първи път в историята на нашата страна образователните умения на едно поколение няма да надминат, няма да бъдат равни и дори няма да се доближат до нивото на родителите им“ [57].

Докладът предоставя някои шокиращи данни: в допълнение към често най-ниските оценки на американски студенти на международни изпити, 23 милиона пълнолетни американци са функционално неграмотни, тоест имат само базови умения за четене и писане и не са в състояние да отговорят на по-сложните изисквания за живот и работа; съотношението на  функционална неграмотност е 13% сред 17-годишните и може да достигне 40% сред лицата до 17 години; от 1963 до 1980 г. оценките на Академичния тест за оценяване (SAT) постоянно вървят надолу, като средната оценка по език и литература намалява с повече от 50 точки, а средната оценка по математика с почти 40 точки; много от 17-годишните не притежават интелектуални умения от по-високо ниво, почти 40% не могат да правят изводи от писмени материали; само 1/5 могат да напишат убедително есе и само 1/3 могат да решат математически проблем, изискващ няколко стъпки” [58].

След 80-те години на миналия век специалисти, изучаващи американското образование, започват кампанията „Назад към основите”. Но помогна ли тя да се спре упадъка на образованието в САЩ? През 2008 г. Марк Бауерлейн, преподавател по английски в Университета Емори, публикува “Най-глупавото поколение” (“The Dumbest Generation”). Първата глава на книгата дава резултати от изпитите и анкетите, проведени от Министерството на образованието и неправителствените организации, които показват сериозни пропуски в знанията на американските студенти в области като история, гражданство, математика, природни науки, визуални изкуства и др. На изпита по история в рамките на програмата "Оценка на напредъка в областта на образованието" (NEAP) през 2001 г. 57% от студентите получават оценка "незадоволителна", а само 1% получават "отличен". Изненадващо, когато ги питат коя страна е съюзник на САЩ във Втората световна война, 52% от тестваните вместо СССР отговарят Германия, Япония и Италия. Резултатите в други области също са разочароващи [59].

Спадът в качеството на образованието в САЩ е очевиден факт. От 90-те години на миналия век терминът „глупост“ се появява в много книги за американското образование и се превръща в своеобразна концепция, която тези, които участват в изучаването на педагогиката, не могат да заобиколят. Джон Тейлър Гато, преподавател и изследовател в Ню Йорк в областта на педагогиката, пише: „Вземете учебници от 1850 г. за пети клас по математика или реторика и ще видите, че тяхното съдържание е еквивалентно на нивото на сегашния колеж“ [60].

За да не изглеждат оценките на абитуриентите в образователната система на САЩ твърде зле, Образователната служба за тестване (ETS) трябва да преразгледа стандартите за приемни изпити SAT през 1994 г. През 1941 г. SAT изпитите започват да прилагат съвременни стандарти. Средната оценка на изпита по език и литература по това време е 500 точки (максимум 800 точки). До 90-те години средният резултат пада до 424. В тази връзка ETS решава 424 точки да са равни на 500 точки [61].

Спадът в качеството на образованието се отразява не само в понижаване на нивото на грамотност на учениците. Поради липсата на основни знания американските студенти рязко намаляват способността си да мислят критично. През 90-те години на миналия век американският учен Томас Соуел посочва: „Проблемът не в това, че Джони не може да чете, нито че Джони не може да мисли. Джони не знае какво е това мислене, тъй като в много държавни училища мисленето често се замесва с усещането” [62].

Метежните студентски лидери от 60-те години са красноречиви. Но днешните млади хора, които участват в улични протести и са интервюирани от телевизионни репортери, рядко могат ясно да изразят своите искания. Липсват им основни знания и способност да мислят.

Причината за спада в успеваемостта на учениците не е, че днешните студенти не са толкова умни, колкото преди, а защото призракът на комунизма води мълчалива война срещу по-младото поколение, използвайки образователната система като свое оръжие. Шарлот Томсън Изербит, автор на книгата „Умишленото оглупяване на Америка: Хронологично списание” и бивш съветник по политическите въпроси на Министерството на образованието на САЩ, казва: „Причината американците да не разбират тази война е, защото тя се провежда тайно в училищата на нашата страна, взимайки на прицел нашите деца, които са държани в плен от класните стаи“ [63].

2. Разрушителният характер на прогресивното образование

Мащабното отклонение от традицията в американските основни и средни училища започва с движението за прогресивно образование в началото на 20-ти век. Следващите поколения прогресивни преподаватели измислят поредица от фалшиви теории и дискурси, с помощта на които учебните програми са променени, учебните материали са съкратени и са въведени по-ниски академични стандарти. Всичко това нанася огромна вреда на традиционното образование.

От Русо до Дюи

Джон Дюи е баща на прогресивното образование в Съединените щати, повлиян значително от идеите на френския философ от 18-ти век Жан-Жак Русо.

Русо счита, че хората са добри по природа и моралният упадък се причинява от социални проблеми. Той вярва, че при раждането всички хора са свободни и равни, и че в естествена среда всеки ще се радва на правата, получени по рождение. Той твърди, че неравенството, привилегиите, експлоатацията и следователно загубата на човешката естествена доброта са продукти на цивилизацията. Русо се застъпва за т. нар. естествено възпитание на децата, което ще им позволи да запазят естествените си склонности. Такова образование не трябва да се основава на религиозни, морални или културни концепции.

Но в човешката природа съществуват едновременно доброто и злото начало. Ако по време на възпитанието човек не засили естествената доброта в човек и не ограничи злото, тогава злата страна на човешката природа ще започне да надделява до такава степен, че хората ще си позволяват да извършват всякакъв вид зверства. С изящната си реторика Русо подвежда много хора, които стават последователи на неговите идеи. Вредният ефект от неговата педагогическа теория върху западното образование е трудно да се надцени.

След около сто години Дюи прави голяма крачка напред, продължавайки разрушителната работа на Русо. Дюи, който също е повлиян от теорията за еволюцията на Дарвин, смята, че децата трябва да бъдат защитени от влиянието на родителите, религията и културата, което им позволява свободно да се развиват и адаптират към средата си. Дюи е прагматик и морален релативист. Той вярва, че няма висш и неизменен морал и всеки човек е свободен да прави каквото сметне за добре. Моралният релативизъм е първата стъпка към разрушаването на моралните стандарти, установени от Бога, и изключително важна стъпка в тази посока.

Дюи е един от 33-мата души, сложили имената си под Манифеста на хуманистите, написан през 1933 година. За разлика от хуманистите от Ренесанса, хуманизмът на 20-ти век е вид светска религия, основана на атеизма. Той е създаден върху такива съвременни концепции като материализъм и теория на еволюцията. Човек в тях е считан за машина или съвкупност от биохимични процеси.

По този начин целта на образованието е формиране и насочване на човек в съответствие с идеите на педагога, което на практика не се различава от марксисткото създаване на „нова социалистическа личност“. Самият Дюи е демократичен социалист.

Сидни Хук, американски философ, казва: „Дюи предоставя на марксизма епистемология и социална философия, половината от които самият Маркс е осъзнавал смътно, другата половина е очертал в своите по-ранни творби, но никога не е излагал ясно“ [64].

През 1921 г., когато в СССР бушува гражданска война, съветските власти все пак намират време да публикуват брошура на 62 страници с откъси от книгата на Дюи „Демокрация и образование“. През 1929 г. ректорът на Втория московски държавен университет Алберт Пинкерих пише: „Дюи се доближава безкрайно до Маркс и руските комунисти“ [65]. Биографът Алън Райън пише, че Дюи „е предоставил интелектуалното оръжие на социалдемокрацията и нетоталитарния марксизъм“ [66].

Прогресивните учители не крият целта си - да променят отношението на учениците към живота. За да постигнат тази цел, те преразглеждат изцяло учебната програма, съдържанието на учебните материали, методите на преподаване, а също и връзката между учители и ученици. Прогресивното образование се фокусира върху учениците (или децата), а не върху преподавателите; върху личния опит, а не върху знания, получени от книги; на проекти и събития, а не на лекции и т.н.

Консервативното американско списание Human Events класира книгата на Дюи „Демокрация и образование“ на пето място в списъка на десетте най-вредни книги на 19-ти и 20-ти век. Списанието отбелязва, че Дюи пренебрегва традиционното образование и трансфер на знания и подчертава само така наречената способност за мислене, без да разчита на основни знания [67].

В началото на своето създаване прогресивизмът е критикуван от някои проницателни и далновидни хора. Книгата “Безумно преподаване: Мнение на дилетант за образованието и държавните училища”, публикувана през 1949 г., дава кратко и изчерпателно опровержение на основните принципи на прогресивното образование [68]. Прогресивните преподаватели обаче отхвърлят критиците й, наричайки ги „реакционери“ и използвайки различни средства за потискането или игнорирането им.

Дюи е професор в Колумбийския университет повече от 50 години. По времето, когато той оглавява департамента на преподавателите, поне 1/5 от всички учители в началните и средните училища в Съединените щати са преминали подготовка или са получили дипломи от този университет [69]. Оттогава прогресивното образование се разпространява широко и извън САЩ.

За разлика от такива фигури като Маркс, Енгелс, Ленин, Сталин или Мао Дзедун, Дюи не се стреми да стане лидер на революцията или да превземе света. Той е просто учен и професор, но създадената от него образователна система се превръща в един от най-мощните инструменти на комунизма.

Влияние върху учащите

Според теорията на просвещението, създадена от Русо, хората се раждат добри и свободни, но тогава обществото ги прави лоши. По този начин, най-добрият начин да се научат е да се оставят нещата на случайността и да се позволи на децата да се развиват свободно.

Под влияние на мислите на Русо, прогресивните просветители от времето на Дюи често изразяват следните идеи: ценностите на родителите или учителите не трябва да се налагат на децата; трябва да се оставят децата да пораснат, да взимат свои собствени решения и да правят своя собствен избор. Английският поет Самюъл Тейлър Колридж веднъж остроумно опровергава подобни възгледи. Той казва:

„Джон Телуол (британски говорител на радикалите, бел.прев.) счита за  много несправедливо да се влияе на съзнанието на детето и да му се налагат каквито и да било мнения, преди то да е пораснало и да може само да прави своя избор. Показах му градината си и казах, че това е моята ботаническа градина. "Как така?, попита той, навсякъде има само плевели." - “О - отвърнах аз, - това е само защото все още не е дошло времето, когато тя може да взема решения и да избира сама. Виждате ли, тези плевели растат естествено и смятам, че би било несправедливо, ако почвата би позволила да се даде предпочитание на розите и ягодите“ ” [70].

Находчивият поет просто използва сравнението, за да демонстрира ясно на приятеля си принципа: добродетелите и мъдростта трябва да бъдат внимателно култивирани и ако това не бъде направено, тогава ще растат само плевели. Да изоставим възпитанието на децата е равносилно на предаването им на вездесъщите сили на злото. Това е изключително безотговорен акт. В човешката природа доброто и злото съществуват едновременно. Въпреки че децата са по-невинни и чисти в сравнение с възрастните, те също имат склонност към мързел, завист, агресия, егоизъм и други негативни качества. Обществото може да се оприличи на една голяма вана с багрило. Ако поставите децата в тази вана с естествените им лоши наклонности, тогава, когато достигнат възрастта да „правят своя избор“, те вече ще бъдат силно замърсени с лоши мисли и лоши навици. Да се възпитават по това време ще бъде твърде късно.

Подобно съзнание в образованието стига своя връх през 1960 г., когато е публикувано педагогическото литературно произведение “Школата Самърхил: радикален подход към образованието”. Авторът на тази книга А. С. Нил основава “Школата Самърхил” във Великобритания през 1921 г., в която са приети деца от 6 до 16 годишна възраст. Особеността на това училище е, че там децата получават пълна свобода. Самите те решават дали да ходят на училище и какви уроци искат да посещават. Идеите на Нил за образованието са повлияни силно от теоретика на Франкфуртската школа и активен защитник на сексуалната свобода Вилхелм Райх, с когото Нил поддържа постоянна комуникация чрез кореспонденция.

Школата Самърхил до голяма степен си затваря очите по въпросите за  морала, дисциплината и сексуалните отношения, като по този начин насърчава антитрадиционните представи. Момчета и момичета могат да се срещат и дори да съжителстват. Училището не само игнорира това, но дори предоставя различни удобства за него. Нил позволява на училищния персонал и учениците да плуват голи в открит басейн. Неговият 35-годишен доведен син преподава керамично изкуство в училището и често съжителства с по-големите ученици от гимназията [71].

В своята книга Нил казва: „Всеки по-възрастен студент в Самърхил знае лично от мен и от книгите ми, че аз одобрявам сексуалния живот за всички, независимо от възрастта им“ [72]. Той дори намеква, че ако не е забранено от закона, той ще позволи на момчетата и момичетата да спят заедно [73]. Когато книгата му за Самърхил е публикувана, тя бързо се превръща в бестселър. Само през 60-те години на миналия век са продадени над 3 милиона екземпляра. Тази книга практически става „класика“ за задължително четене в учителските колежи.

Древна китайска поговорка гласи: „Строгите учители имат изключителни ученици“. Ерудирани хора на Запад също откриват, че строгите учители имат по-добри резултати с учениците. Те също имат по-положителен ефект върху поведението на своите ученици [74].

За съжаление, в Съединените щати и други западни страни, под въздействието на прогресивното съзнание в образованието са приети закони, ограничаващи правата на родителите и учителите при възпитанието на учениците. В резултат на това учителите се страхуват да бъдат стриктни с учениците. Лошите навици на учащите не се коригират своевременно, което води до рязко намаляване на нивото на морал и академична ефективност.

Образование, ориентирано към учащите се

Една от важните функции на образованието е съхраняване и предаване на традиционната култура на човечеството. В процеса на обучение учителят е длъжен да играе ролята на продължител на традицията. Китайска поговорка гласи: „Учителят трябва да наставлява, образова и разяснява непонятното“. Прогресивната идеология на образованието, която създава Дюи, лиши учителите от техния авторитет и понижи тяхната роля в образователния процес. Позицията на Дюи е антиинтелектуална, противоречи на здравия разум и самата същност на образованието.

Прогресивните пропагандисти в областта на образованието твърдят, че образованието трябва да бъде фокусирано изцяло върху учащите се и е необходимо да им се даде възможност самостоятелно да анализират и сами да намират отговорите. Съдържанието на традиционните учебници включва знания и опит, натрупан през хилядите години на човешка цивилизация. Как всичко това може да бъде овладяно независимо от млад и невеж студент в такъв кратък период на обучение? Истинската цел на прогресивното образование е да прекъсне връзката на учениците с традиционната култура. Отричането на авторитета на учителите в процеса на обучение е отричане на тяхната роля в трансфера на знания за цивилизацията. Това е коварният план на призрака на комунизма.

В книгата „Седемте мита за образованието“ на педагожката Дейзи Христодулу се анализират и развенчават седем от най-често срещаните погрешни схващания, включително: твърдението, че фактите възпрепятстват разбирането; ролята на учителя в образователния процес трябва да бъде пасивна; проектите и събитията са най-добрият начин за учене; преподаването на знания е равносилно на насаждане на идеология и др. [75] Повечето от тези митове са останали от прогресивното образование, но след като са били предадени на няколко поколения, те са се вкоренили и са се превърнали в опасно хронично заболяване на образователната система. Дейзи Христодулу е англичанка, затова в своите творби използва предимно примери от Обединеното кралство, от които става ясно, че прогресивното образование вече е нанесло голяма вреда на целия свят.

Вземете за пример първия мит. Съвременното американско образование намалява ролята на традиционните методи, при които се обръща голямо внимание на запаметяването и четенето на глас, наричайки ги „назубряне“, „механично запаметяване“ и „многократно повторение до смърт“. Със сигурност мнозина са запознати с тези фрази. В своята педагогическа работа „Емил или за възпитанието“ Русо остро критикува запаметяването и устните уроци, а след това прогресивните преподаватели след Дюи широко развиват тези идеи.

През 1955 г. американският психолог и учител Бенджамин Блум създава своята известна таксономия Блум, която разделя познанието на човека на шест нива, от ниски до високи: запаметяване, разбиране, приложение, анализ, оценка и креативност. Последните три се считат за мислене от по-високо ниво, тъй като тези способности включват всестранен анализ. Няма да разглеждаме силните и слабите страни на класификацията на Блум, а просто изтъкваме, че след появата на тази класификационна система прогресивните преподаватели под предлог, че култивират „мислене от по-високо ниво“, започват да отслабват предаването на знания в училищата.

Всеки здравомислещ човек знае, че наличието на основни знания е базата за решаването на интелектуални проблеми. Без определен запас от знания, така нареченото мислене от по-високо ниво, критично и креативно мислене са самозаблуда и измама на другите. Класификационната система на Блум предоставя известна научна обосновка за прогресивни преподаватели, безотговорни учители и небрежни студенти.

Използването на ориентирана към студента теория на обучението предполага, че студентите, в съответствие с техните интереси и предпочитания, избират какво искат да учат. Според тази теория учителите трябва да учат учениците само на това, което им е интересно. На повърхността изглежда привлекателно, но всъщност може да доведе до печални последствия. Разбира се, всеки учител би искал учениците му да учат с удоволствие и това да им харесва. Децата обаче имат малко познания и ограничен мироглед, и не могат да преценят адекватно какво е важно за тях да учат и какво не.

Учителите трябва да поемат отговорността да наставляват учениците, така че те да могат непрекъснато да задълбочават знанията си и да разширяват своя хоризонт. Ако просто се удовлетворяват примитивните интереси на учениците, това ще доведе само до тяхната непрекъсната инфантилизация (забавено съзряване на индивида - бел.ред.). Подкрепяйки ученето, насочено към студента, учителите по този начин заблуждават ученици и родители, което е безотговорно отношение към обществото.

Проучвания показват, че в американското общество има тенденция към инфантилизация на пълнолетни хора. Американската национална академия на науките през 2002 г. установява, че периодът на юношество е от 12 до 30 години. Фондацията MacArthur отива още по-далеч, опитвайки се да твърди, че човек може да се счита за зрял само след достигане на 34-годишна възраст [76]. Образователната система и медиите трябва да понесат отговорността за този така дълъг период на юношество в страната.

Едно от оправданията на прогресивното образование за понижаване на образователните изисквания е, че след популяризирането на образованието все повече и повече хора влизат в средни и висши учебни заведения, така че средното ниво на знанията им не може да бъде толкова високо, колкото в миналото. Това е недоразумение. Адаптирането на образованието към демократичното общество е възможност за получаване на образование за онези, които досега не са имали такава възможност, а не понижаване на образователните стандарти, така че всички да получават същото нискокачествено образование.

Прогресивизмът заявява, че е необходимо да се замени безполезната класическа учебна програма, която включва гръцки и латински език, с по-модерни курсове. В крайна сметка повечето училища всъщност не въвеждат висококачествени курсове, които биха били полезни в съвременния живот, като задълбочено изучаване на математика, икономика, съвременна история и др. Вместо това прогресивните учители допринасят за провеждането на часове по шофиране, готвене, гримиране, технологии за сигурност и т.н., които нямат нищо общо с науката. Красивата обвивка на реформата на учебната програма и преподаването, насърчавана от прогресивните преподаватели, заблуждава невежите ученици, както и родители, които разчитат на авторитета на училищата, учителите и така наречените експерти.

Ако разгледаме отделно прогресивните методи на обучение, то те не са напълно безполезни, когато се прилагат към някои учебни предмети и области. Ако обаче се погледне на прогресивното образование като цяло, на това, което стои зад него и резултатите от него, ще стане ясно, че то се поставя в опозиция с традиционното образование, като по този начин изкривява образователния процес и в крайна сметка го унищожава.

3. Образованието разваля учащите

Двама ученици от гимназията Columbine в американския щат Колорадо на 20 април 1999 г. внимателно планират нападение, при което загиват повече от десет техни съученици и един учител, и са ранени повече от двадесет души. Нападателите започват престрелка с полицията, след което се самоубиват. Тази трагедия шокира цялата страна. Хората недоумяват защо двамата студенти са извършили такъв хладнокръвен антисоциален акт, убивайки своите съученици и учители, с които се познават от много години.

Сравнявайки социалните явления в различни исторически периоди, преподавателите откриват, че до 60-те години на миналия век проблемите с дисциплината на учащите в САЩ са незначителни, те се ограничават главно до закъснение за уроци, разговор в клас без разрешение, дъвка и т.н. След 80-те години обаче вече са възникнали проблеми като злоупотреба с алкохол и наркотици, предбрачен секс, бременност, самоубийства, престъпни групи и дори безразборна стрелба. Тази нездравословна тенденция притеснява онези, които забелязват, че нещо не е наред. Малцина обаче разбират произхода на всички тези плашещи промени и освен това никой не знае как да ги коригира.

Падението на моралните стандарти на американската младеж не е случайно.

Внедряване на теорията за атеизма и еволюцията

Австралийският лекар Фредерик Чарлз Шварц, автор на книгата „Можете да се доверите на комунистите“ и пионер на антикомунистическото движение в САЩ, заявява: „Трите основни принципа на комунизма са атеизъм, еволюция и икономически детерминизъм (теорията, че икономическите отношения са в основата на всички социални механизми, бел.прев.). Трите основни принципа на американските държавни училища са атеизмът, еволюцията и икономическият детерминизъм” [77]. Тоест, той смята, че в американските държавни училища са приети ключови елементи от комунистическата идеология.

Боговете са създали хората и са поставили морални стандарти за тях, които трябва да регулират човешките отношения. Основата на морала е вярата в Бога, която също е гаранция за съществуването на човешкото общество. Комунизмът насилствено въвежда атеизма и еволюционната теория в училищата, за да унищожи моралните стандарти. Насилствената форма на въвеждане на тези неща може да се наблюдава в комунистическите страни, например в Китай и бившия Съветски съюз. Същата форма обаче се прилага и в Съединените щати.

Под предлог за разделяне на църквата от държава, представители на левите сили на САЩ се противопоставят на преподаване в държавните училища на креационизма (концепция, според която светът и човечеството са създадени от Създател или Бог, бел.прев.) и настояват за преподаване на теорията на еволюцията. В резултат на това сега публичните училища не смеят да излязат извън рамките на установения от тях атеизъм. Подобно образование неизбежно води до факта, че броят на вярващите непрекъснато намалява. Децата свикват с идеята, че теорията на еволюцията е „научна истина“, която не подлежи на съмнение.

От 60-те години на миналия век в много части на САЩ съдилищата изваждат изучаването на Библията от държавните училища. Това се прави и под предлог за отделяне на църквата от държавата. Така например един съд постановява, че студентите се ползват от свободата на словото и печата, ако темата не засяга религията, в противен случай техните изявления са неконституционни.

През 1987 г. на учениците в държавните училища в Аляска е забранено да използват думата „рождество“ (Коледа), защото тя споменава за Исус Христос. През 1987 г. Федералният съд във Вирджиния постановява, че вестниците, които пишат за хомосексуалността, могат да бъдат разпространявани в университетските кампуси, но религиозните вестници не се допускат да се разпространяват там. През 1993 г. на учител по музика в начално училище в Колорадо Спрингс е забранено да учи учениците да пеят коледни песни поради така нареченото нарушение на принципа на отделяне на църквата от държавата [78].

Повлияни от атеизма и десетилетия на политическа коректност, учебните материали и тестови материали в Съединените щати са преминали през нелепо стриктно тестване. През 1997 г. Даяна Равич, специалист по образованието, участва в проверка на съдържанието на тестове в една институция към Министерството на образованието на САЩ. За своя голяма изненада тя открива прочутата фраза „Бог помага на онези, които помагат на себе си“. Тъй като в тази фраза се споменава Бог, тя е променена на „Ако има такава възможност, човек трябва да положи усилия, за да реши сам проблемите си“ [79].

От една страна, американската система за обществено образование премахва вярата в Бог от училищата под предлог за разделяне на църквата от държавата. От друга страна, под предлог за „научност“ теорията на еволюцията активно се насажда в съзнанията на наивните деца, което, въпреки липсата на научни доказателства, е представено като неоспорима истина. Всички знаят, че обикновено децата са склонни да се доверяват на своите учители.

Родителите, които вярват в Бог, учат децата си да уважават другите и особено учителите. Но пропити с теорията за еволюцията, децата започват да се противопоставят на религиозното образование, което им дават родителите. Най-малкото, те спират да приемат насериозно религиозните указания на родителите си. Резултатът е, че училището отдалечава децата от родители, които имат религиозни възгледи. Това е най-сериозният проблем, с който се сблъскват семействата на вярващите, когато става въпрос за възпитанието на децата им. Това е и най-порочният аспект на атеистичното образование.

Внедряване на комунистическата идеология

В петата част на тази книга вече говорихме за природата на политическата коректност. Това е вид полицейско мислене на комунистическия дявол и използва изкривени политически стандарти, за да замени с тях традиционните критерии за морал. От 30-те години на ХХ век комунизмът постепенно навлиза в американските училища. Оттогава политическата коректност играе доминираща роля в американската образователна система. В практическото си приложение тя приема различни форми, някои от които са изключително измамни.

Едуард Мерил Рут, автор на издадената през 50-те години на миналия век  книга “Промиване на мозъка в гимназиите”, е изучил 11 учебника по история, които са били използвани в училищата на Илинойс от 1950 до 1952 година. Той открива, че тези наръчници характеризират историята на Съединените щати като история на борба за власт между богати и бедни, както и между привилегирована и онеправдана класа. Точно в това е същността на марксисткия икономически детерминизъм. Такива учебни материали допринасят за създаването на световно правителство, което трябва да постави глобалните проблеми над интересите на всеки индивид и в крайна сметка да доведе обществото до глобален социализъм [80].

През 2013 г. училищният квартал в Минесота приема проект, наречен „Всички за всички“, който се фокусира върху преподаването на расово равенство. Под равенство се разбира политика на расова идентичност. Според идеологията на тази политика лошата домашна работа на ученик от  етническо малцинство е резултат от системна расова дискриминация, така че трябва да се положат усилия за премахване на „привилегиите на белите хора“. В рамките на този проект всички обучителни дейности трябва да се основават на позицията на расовото равенство и могат да бъдат наети само учители и администратори, които разбират важността на спазването на расовото равенство.

Този проект започва да се изпълнява от детските градини. Часовете по английски в 10-ти клас се фокусират върху колонизацията и миграцията, както и върху социалните структури за раса, клас и пол. Основните разпоредби на курса за обучение в 11-ти клас гласят: „До края на учебната година учениците ще се научат да използват марксистки, феминистки, постколониални и психологически методи за анализ на литературни произведения“ [81].

През юли 2016 г. Калифорния въвежда нова учебна програма по история и социални науки за начални и средни училища. Тоест, оригиналната програма с ляво пристрастие напълно се превърна в идеологическа пропаганда на лявото крило. Съдържанието, което трябва да бъде в програмата за история и социални науки, например, фундаменталният дух на САЩ, както и историята на военните кампании, политиката, дипломацията и т.н. е умишлено разредено, или напълно игнорирано. Докато движението за контракултура от 60-те години е особено подчертано и представено на нацията почти като нова основна идея.

Тази нова учебна програма също ясно очертава своята антитрадиционна позиция по отношение на семейството и пола. Например вземете програмата за 11-ти клас. В нея се посочва, че основният акцент на тази програма е върху движението за равни права на раси, националности, религии, както и полове и хора с различна сексуална ориентация. Всъщност в нея рядко се споменават религиите, но много място е заето от съдържанието за сексуалните малцинства. По-специално, за първи път е включено съдържание за ЛГБТ общностите с акцент върху „сексуалната свобода“, което заема централно място в програмата. Например в частта на програмата за СПИН се казва, че страхът на хората от ХИВ е отслабил движението за сексуална еманципация [82].

Съдържанието за секс в учебната програма заема голямо място, замествайки друго съдържание, което е по-важно за младите хора. Например, студентите едва ли ще разберат, че по време на Първата световна война американската армия е играла решаваща роля. Вместо това те научават, че американските войници са открили интересните сексуални практики на европейците [83]. Тази лява програма е пропита с изкривяване на факти и предубедено отношение към тях. Това кара учениците да мразят страната си. Въпреки факта, че тази програма е приета в Калифорния, тя има отрицателно въздействие в цялата страна [84].

4. Психологическа манипулация

Друг важен инструмент, с който учениците биват морално деградирани, е мащабното използване на психологическа манипулация в образованието - въвеждането на морален релативизъм в съзнанието на учениците.

През март 1984 г. стотици родители и учители присъстват на изслушвания относно изменение на закона за правата на учениците. Те се провеждат в седем града, включително Вашингтон, Сиатъл, Питсбърг и други. Становищата, изразени по време на изслушванията, са записани на повече от 1300 страници. Консервативната активистка Филис Шлафли включва някои от тях в книгата си „Лошо отношение към децата в класната стая“, която е публикувана през август 1984 г.

Шлафли обобщава въпросите, повдигнати по време на изслушванията, като ги нарича „образователна терапия“. За разлика от традиционното образование, което има за цел разпространението на знания, образователната терапия се фокусира върху промяната на емоциите и настроенията на учениците. С тази форма на обучение се използват психологически игри. Например студентите са помолени да попълнят различни въпросници с лични въпроси или са принудени да вземат решения по въпроси за възрастни като самоубийство, убийство, брак и развод, аборт и осиновяване [85].

Всъщност такива курсове за обучение не са създадени, за да поддържат психичното здраве на студентите. Тяхната цел е да променят ценностите на учениците чрез психологическа манипулация.

Психология и образование

Съвременното образование до голяма степен се основава на философия и психология. В допълнение към прогресивното образование на Джон Дюи, психоанализата на Зигмунд Фройд, хуманистичната психология на Карл Роджърс и критическата теория на Франкфуртската школа, която от своя страна съчетава теориите на Маркс и Фройд, оказват значително влияние върху образователната система на САЩ. Теоретикът на Франкфуртската школа Хърбърт Маркузе призовава за премахването на всички забрани, така че младите хора да могат да освободят естествените си инстинкти и да се отдадат на желанията си [86]. Именно тази позиция стимулира появата на движението за контракултура през 60-те години на миналия век.

Подложен на дълбокото влияние на гореспоменатите психологически тенденции, първият генерален директор на Световната здравна организация, канадският психиатър Брок Чизъм, в едно от изказванията си през 1946 г. казва:

„Във всяка цивилизация могат да се намерят психологически изкривявания ... Това е вид сила, която не позволява на хората да виждат и разпознават очевидни факти ..., което предизвиква чувството за малоценност, вина и страх. ... Единственият психологически фактор, който може да създаде подобни изкривявания, е моралът и идеята за правилното и грешното. ... [Това] изкуствено наложено чувство за малоценност, вина и страх, обикновено известно като "грях", ... създава толкова много социално недоволство и мизерия в света. ... Свободата от морала означава свобода да наблюдавате, да мислите и да се държите разумно. ... Ако е необходимо да се освободи расата от осакатяващото бреме на доброто и злото, то на първо място отговорността за изпълнението на това трябва да се поеме от психиатрите” [87].

Базирайки се на лъжливи теории, Чизъм предлага шокираща идея, според която, за да се освободи човек от душевни страдания е необходимо да се унищожи моралът и концепцията за правилно и грешно. Според Чизъм психиатрите трябва да започнат война с морала. Може би, под влиянието на Чизъм, хуманистичният психолог Карл Роджърс предлага курса „Осмисляне  на ценностите“, чиято цел е да се изкоренят традиционните морални ценности и понятия за правилно и грешно.

Така моралният релативизъм на Дюи, отхвърлянето на забраните, пропагандирано от Франкфуртската школа, и психологическите теории на Чизъм започват заедно да атакуват и подкопават традиционните ценности. Те унищожават моралните основи на държавните училища в Съединените щати.

Моралният релативизъм довежда до хаос в моралните ценности на учениците

Американците, посещавали училища в края на 70-те години на миналия век, си спомнят, че учителите често са ги молили да си представят следната ситуация: станало корабокрушение и капитанът, няколко деца, бременна жена и хомосексуалист са в спасителна лодка. Тъй като спасителната лодка е претоварена е необходимо един човек да скочи зад борда и да загуби възможността да се спаси. След това учителят поканил учениците да обсъдят и да решат кой трябва да напусне спасителната лодка и съответно да умре. В същото време учителят казал, че няма да критикува нечии мнения и всеки може искрено да се изкаже.

Тази история често се използва в уроците за „разбиране на ценностите“ през 70-те години. На такива уроци, в допълнение към обяснението за ценности, те също преподават вземане на решения, използват афективни методи на обучение, куестове, програма за превенция на наркомания и сексуално образование.

Уилям Килпатрик, автор на книгата „Защо Джони не може да различи правилното от грешното“, описва такива дискусии в клас като безсмислени разговори на свободни теми, в които просто се изразяват различни мнения, но никога не се правят изводи.

„Това доведе до учителите да действат като домакини на токшоу, предлагащи теми като обмен на съпруги, канибализъм, детска мастурбация и др. За учениците това означава пълно объркване относно моралните ценности. Те се научават да се съмняват в ценностите, които едва са успели да придобият, забравят за ценностите, възпитани в семейството им, и правят изводи, че правилността и некоректността на нещо винаги е само субективно мнение. Това създава поколение морално неграмотни хора: ученици, които знаят само за своите чувства, но не знаят за своята култура” [88].

Американският учен Томас Соуел открива, че уроците използват същите методи като в тоталитарните страни за промиване на мозъци. Тези методи включват: „Емоционален стрес, шок или десенсибилизация за унищожаване както на интелектуалната, така и на емоционалната съпротива; изолация, независимо дали физическа или емоционална, от познати източници на емоционална подкрепа за съпротива; кръстосано изследване на вече съществуващи стойности, често с натиск от връстници; лишаване на дадено лице от способността да се защитава нормално, например, способността за сдържаност, за самоуважение, усещане за неприкосновеност на личния живот или способността за отказ от участие; възнаграждения за приемане на новите възгледи, ценности и убеждения“ [89].

Соуел отбелязва, че в такива уроци учениците се насърчават да изоставят традиционните морални ценности, които се предават в семейството и обществото. Занятията в тези уроци се провеждат по неутрален или „безсубективен“ начин. С други думи, учителят не разделя мненията на правилни и грешни, а търси кои чувства са добри за индивида. Тези уроци се фокусират върху чувствата на индивида, а не върху правилата на обществото или изискванията за рационалност [90].

Пагубните ефекти на образованието за смъртта и профилактиката на наркоманията

През септември 1990 г. на ABC е показана програма, която привлича вниманието на много зрители. Училище води ученици на екскурзия до моргата като част от тяхната нова програма “Образование по въпроса за смъртта”. По време на обиколката учениците разглеждат и докосват труповете [91].

Методите за преподаване на въпроси, свързани със смъртта, включват също така учениците да пишат свои епитафии, да избират свой ковчег, да уредят собственото си погребение и да напишат некролог. Въпросникът за смъртта, използван в тези уроци, включва следните въпроси:

"Как ще умрете?"

"Кога ще умрете?"

“Има ли сред вашите познати такива, които са починали от насилствена смърт?

„Кога за последен път сте скърбили за някого? Изразявало ли се е то в сълзи и безмълвна болка? Сами или с някого сте скърбели?“

„Вярвате ли, че има живот след смъртта?“ [92]

Очевидно тези въпроси нямат нищо общо с ученето. Те са насочени към изучаване на възгледите на учениците за живота, техните религиозни вярвания и техните лични качества. Някои от въпросите са предназначени да провокират конкретна реакция и могат да имат отрицателен ефект върху подрастващите.

Казва се, че преподаването по въпроса за смъртта може да помогне на учениците да имат правилното отношение към смъртта. Но в цялата страна стават много самоубийства на подрастващи, които посещават такива класове. Въпреки факта, че няма ясни доказателства за пряката връзка на самоубийствата с тези уроци, родителите все пак имат всички основания да мислят, че ако на психично незрелите деца се говори твърде много за смъртта, самоубийствата и т.н., те могат да имат склонност към депресия и разочарование от живота, което от своя страна може да доведе до самоубийство.

Образованието за превенция на злоупотребата с наркотици също става много популярно в училищата. През 1976 г. д-р Ричард Блум от Станфордския университет провежда четиригодишно проучване сред участниците в курс по превенция на наркотиците, наречен „Реши“. Оказва се, че студентите, преминали този курс, имат по-слаба способност да се противопоставят на наркотиците, отколкото студентите, които не са посещавали курса [93].

В периода от 1978 до 1985 г. професор Стивън Ърс провежда проучване, сравнявайки процента на учениците, които пушат и злоупотребяват с психотропни лекарства, и са преминали курс за профилактика на наркотици, наречен Quest, и тези, които не са преминали такъв курс. В резултат на това се оказва, че сред тези, които не са посещавали този курс, за разлика от другата група, процентът на пушачите и злоупотребите с психотропни вещества е стабилен или се наблюдава тенденция на понижение [94].

По този начин образованието за смъртта и предотвратяване на наркотиците не довежда до очакваните резултати. Тогава каква е истинската цел на тези курсове? Те трябва да развалят децата. Децата са много любопитни, но нямат солидна морална основа. Новите и странни уроци събуждат любопитството им и могат да ги докарат до морален упадък. В същото време подобно образование прави учениците безразлични, в резултат на това те спокойно се отнасят към насилието, преобладаващо в обществото, порнографията, терора и моралния упадък, като смятат всичко това за нормално и светско. Толерантността им към злото също се увеличава. В този случай дяволът действа по същия начин, както в областта на изкуството, което той изпълва с насилие и неприличие, за да доведе хората до морален упадък.

Непристойно сексуално образование

Традиционно, както на Изток, така и на Запад, темата за секса е забранена за обществено обсъждане. Според установените от Бога традиции сексуалният живот трябва да се води само в брака между съпрузи. Всички други форми на сексуално поведение се считат за разврат и грях, нарушавайки моралните стандарти, определени от Боговете. Тоест традиционно сексът и бракът са неотделими един от друг и в правилно функциониращо общество сексът не може да бъде предмет на обществено обсъждане. В традиционното общество младите хора получават образование само в областта на физиологията и няма нужда от сексуалното образование, което се преподава днес.

Съвременната концепция за полово образование е въведена за първи път от неомарксистът и основател на Франкфуртската школа Дьорджи Лукач. Целта е да се подкопаят традиционните западни ценности. През 1919 г. Лукач е народен комисар по образованието на Унгарската съветска република само за няколко месеца. Но той успява да разработи радикална програма за сексуално образование, която разказва на учениците за „свободната любов и половото сношение“ [95].

Сексуалната революция от 60-те години на миналия век разрушава традиционните западни ценности по въпроса за отношенията между мъжа и жената. Започва бързо разпространение на полово предавани болести, както и увеличаване на тийнейджърската бременност. При такива обстоятелства тези, които искат да разрешат така възникналите социални проблеми, предлагат да се въведе сексуално образование. Но в образователната система, която вече се е отклонила от традиционните морални ценности, сексуалното образование се фокусира върху „безопасния секс“ (предотвратяване на болести и бременност) и е напълно отделено от брака. По този начин е възпроизведен моделът на сексуалното образование, предложен от Лукач, в който моралните аспекти са напълно игнорирани.

Подобно сексуално образование се е превърнало в инструмент за морално унищожаване на младежта. Концепциите, че извънбрачният секс, хомосексуалността и т.н. са нормално поведение, се въвеждат сред младите хора. В резултат на това по-младото поколение започва да се отдава на това, което според тях е свобода, но всъщност това е начин, който отклонява хората от нормите на поведение, предавани от Боговете. Подобно сексуално образование, което започва от началното училище, още от ранна възраст унищожава традиционните семейни ценности, концепцията за индивидуална отговорност, любов, целомъдрие, срам, самоконтрол, честност и др.

Концепцията за прогресивно образование, предложена от Джон Дюи, така нареченото обучение на практика е просто удобен инструмент за комунистическия дявол. Програмата за сексуално образование „Фокусиране върху децата“, която се насърчава широко от Центровете за контрол и профилактика на заболяванията (CDC), предлага на учителите да организират учениците за участие в „състезание за поставяне на презервативи“. По време на състезанието всеки ученик трябва да сложи презерватив на играчка за възрастни и след това да го свали. Този, който го направи най-бързо, е победител [96].

"Бъди горд! Бъди отговорен! " - Това е друг курс от програмата за сексуално образование, одобрен от CDC и популяризиран от Федерацията за семейно планиране и други образователни организации. Този курс използва ролеви игри. Например две студентки обсъждат как е по-безопасно да правят секс. „Ориентирано към студента обучение“ е друга идея за прогресивизъм. В програмата на такова обучение учителят е поканен да поиска от учениците мозъчна атака за форми на интимност със сексуални партньори [97]. За повечето хора, които все още притежават традиционни ценности в сърцето си, е трудно да разграничат това така наречено образование от детската порнография.

Основният привърженик на горната програма за сексуално образование, Американската федерация за планиране на семейството, е най-големият доставчик на курсове и книги по темата. Има клонове в 12 страни. Тя също се застъпва за правото на аборт. Тази федерация преди е известна като Американска лига за контрол на раждаемостта. Нейната основателка Маргарет Сангер е прогресивна социалистка, тя обожава сталинска Русия и дори отива там, за да изрази уважението си. Тя  е и пламенен привърженик на движението за сексуална свобода. Сангер казва, че извънбрачните дела „наистина ме освободиха“. Тя вярва, че жените имат право да станат майки извън брака. В писма тя призова 16-годишната си внучка да прави секс, казвайки, че „правенето на секс три пъти на ден е нормално“. Тя създава Лигата за контрол на раждаемостта, защото тя съответства на разпуснатия й начин на живот. В съвременните курсове за сексуално образование, които тази организация предлага, е лесно да се види, че концепцията за сексуална свобода води началото си от комунизма.

„Това е напълно нормално“, е името на учебника по сексуално образование, който е преведен на 30 езика и публикуван в милион екземпляра в различни страни. Тази книга използва около 100 голи илюстрации, за да опише различни нормални и ненормални движения, чувства и физически усещания по време на мастурбация, сексуални отношения между противоположни полове и хомосексуалисти, както и методи за контрацепция и аборт. Авторът на учебника твърди, че децата имат право да знаят цялата тази информация [98]. Основната тема на учебника е, че разнообразното сексуално поведение е „напълно нормално“ и никой не трябва да бъде подлаган на морално осъждане.

Един популярен учебник за гимназисти казва на децата, че някои религии смятат извънбрачния секс за грях: „Вие сами трябва да решите колко важна е тази информация за вас“ [99]. С една дума, този светоглед, представен на учениците, се свежда до факта, че всички ценности са относителни и те сами трябва да решат кое е правилно и кое не.

В днешните американски общообразователни училища се преподават два основни типа курсове за сексуално образование. Един от тях, който активно се популяризира от образователните организации, е описан по-горе: цялостна програма за сексуално образование, включваща обучение за сексуално поведение, контрацепция, превенция на полово предавани болести и др. Другият учи младите хора да контролират сексуалното си желание. Той не се занимава с въпроса за контрацепцията и насърчава студентите да се въздържат от сексуални контакти до брака.

Не може да се отрече, че общественият морал, особено по отношение на секса, се е отклонил в голяма степен от традиционните концепции, основани на духовната вяра. Медиите и Интернет изобилстват от порнографско съдържание, като с всеки изминат ден подтикват децата все по-близо до ръба на пропастта.

Съвременната образователна система се ръководи от атеизма. Повечето държавни училища се придържат към т. нар. неутралитет по въпроса за ценностите и не искат или не смеят да учат децата, че сексът извън брака е срамен и неморален. Те не учат децата да различават правилно от грешно въз основа на традиционните морални принципи. Дори когато децата се учат да се въздържат от ранни полови контакти, им се казва само за вредата за здравето им, за опасността от заразяване с болести, предавани по полов път, и за неприятните моменти от ранна бременност, като същевременно напълно се избягват моралните проблеми. Следователно ефектът от такова образование е много ограничен.

В момента сексуалното образование все още е гореща тема в западното общество. В различни социални области се обсъжда този въпрос, главно говорейки за така наречената безопасност, тоест как да намалят тийнейджърската бременност и разпространението на болести, предавани по полов път. В юношеските училища обаче се преподава сексуално поведение извън брака, което само по себе си води до увеличаване на извънбрачния секс и нарушаване на традиционния морал в отношенията между двата пола. Дори ако тийнейджърската бременност и разпространението на болести, предавани по полов път, са намалени по някакъв начин, това ще означава ли, че всичко е наред, ако подрастващите продължават да водят разпуснат начин на живот?

В Европа, където хората са дори по-„свободни“ по отношение на секса, отколкото в САЩ, процентът на тийнейджърска бременност обаче е два пъти по-нисък. Смята се, че това е резултат от ефективното сексуално образование. Някои хора се вълнуват от това, докато други, напротив, са разтревожени. Няма да навлизаме в тези подробности. Но независимо от всичко, дяволът все пак постига своята цел да унищожава човешкия морал.

Самочувствие и егоцентричност

Започвайки от 60-те години на миналия век, в областта на образованието в САЩ възниква нова догма, която започва активно да се популяризира и изиграва голяма роля за намаляване на качеството на образователния процес. Това е така нареченият култ към „самоуважението“.

На повърхността, самочувствието е определено чувство за самоувереност, произтичащо от това, че човек има някакви способности и постижения. Самочувствието, което се насърчава в американските училища обаче, е нещо съвсем различно. В книгата си „Добра учебна програма: Оглупяване децата на Америка в името на самочувствието“, Морийн Стаут, педагожка и доктор на науките, описва едно много разпространено явление в съвременните американски училища: учениците се интересуват само от оценките и съвсем не ги е грижа дали са научили нещо и колко усилия са положили за оценката. За да задоволят желанието на учениците за добри оценки, учителите са принудени да опростяват изпитите и изискванията към учащите. Това обаче води само до факта студентите да стават още по-малко усърдни в обучението си. Колегите на Морийн Стаут вече са свикнали с това и дори вярват, че училището трябва да бъде изолирано от външния свят, за да могат учениците да получават емоционален комфорт, а не интелектуално развитие. Тоест основното внимание се обръща на чувствата на учениците, а не на тяхното развитие [100].

Както отбелязват много експерти, догмата за самочувствието разменя местата на причината и следствието. Самочувствието е резултат от усилията, а не предпоставка за успех. С други думи, успехът се постига не защото са се появили приятни усещания, а, обратно, приятните усещания възникват след постигане на успеха.

Подобно неразбиране на самочувствието е страничен продукт на психотерапевтичния метод на възпитание, който се използва от 60-те години и вече е възпитал много млади хора в чувство на вседозволеност и чувство за себе си като жертва. Д-р Щут описва това състояние по следния начин: „Искам да правя това, което искам, както искам и когато искам, и нищо и никой няма да ме спре“ [101].

Под предлога за уж изпълненото с топлина и любов самочувствие американското образование преувеличава идеите за свобода и егоцентричност. Този подход към образованието създава поколение от млади хора, които не ценят морала и не поемат отговорност. Хора, които се интересуват само от чувствата си и които не се интересуват от това, което чувстват другите. Хора, които търсят удоволствия, но не искат да полагат усилия и търпят несгоди за тях. Всичко това вече нанася значителна вреда върху морала на американското общество.

5. Проникване в сферата на образованието


Поемане на контрола върху американското средно и основно образование

Дълго време след основаването на САЩ федералното правителство не се меси в образованието. Образованието включва църквата и местната власт. През 1979 г. федералното правителство създава Министерство на образованието. Оттогава юрисдикцията на това министерство непрекъснато се разширява. В момента контролът на министерството над образователната политика и финансирането на образованието става много по-силен, отколкото в предишните години. Родителите, училищните райони и държавните правителства, които преди са имали право на глас по отношение на функционирането на образователната система, сега са все по-принудени да се подчиняват на заповедите на служителите на федералното правителство. Родителите и училищните райони постепенно губят правото да решават какво и как да учат децата в училищата.

По своята същност властта е неутрална. Тези, които я притежават, могат да я използват, за да вършат както добри, така и лоши дела. Централизацията на властта не е задължителна сама по себе си. Единственият въпрос е как човекът или институцията използва властта си и какви са целите им. Централизацията на властта в американското образование обаче е сериозен проблем, тъй като всички правителствени агенции и особено висшите ешелони на властта отдавна са наситени с марксизъм. В такава ситуация, ако се вземе погрешно решение, влиянието му става много голямо. И ако само няколко души видят сериозността на проблема, те не могат да направят нищо.

Както Бевърли Икман, педагожка и писателка, обяснява, един от проблемите на централизирането на властта в американското образование е, че служителите в образованието не могат да видят как техните образователни стратегии се развиват за кратък период от време и колко влияние могат да имат в дългосрочен план. Много хора са високо специализирани специалисти, повечето от тях нямат време, енергия, ресурси или смелост да намерят корена на проблема, дори ако някои неща ги карат да се съмняват. Дори и да забележат проблеми в някаква политическа стратегия, те нямат всички части на този пъзел и могат само да се подчинят на това, което им казват лидерите [102]. Така всеки става част от една гигантска машина. За тях е трудно да разберат последиците от своите решения за учениците и обществото, и в резултат на това моралната им отговорност е намалена. Комунизмът може да се възползва от недостатъците на тази система и да сломи защитата на обществото.

Педагогическите колежи, издателските къщи, органите, участващи в акредитацията на образователната система и др., оказват значително влияние върху образованието. Ето защо всички тези органи стават обекти за проникване на комунистическия призрак.

Учителските профсъюзи насърчават посредствеността и обезсърчават реформата

Деветата част на тази книга вече говори за това как комунизмът манипулира и използва профсъюзите. Учителските съюзи се превръщат в една от основните причини за провала на американското образование. Тези съюзи не се интересуват от подобряването на качеството на образованието. Те са се превърнали в професионални организации, които насърчават неуспеха, застъпват се за некомпетентността и принасят в жертва добросъвестните учители, които са се посветили истински на обучението на учениците.

Трейси Бейли е професор по наука от гимназията във Флорида и носител на президентска награда за Национален учител на годината (1993). Тогавашният ръководител на Американската федерация на учителите (вторият по големина учителски съюз в Съединените щати, бел.прев.) заяви, че се радва, когато такава чест е присъдена на член на съюза. Истината обаче е, че Бейли по това време вече не е член на тази федерация. Бейли смята, че големите учителски съюзи са ключовата причина за провала на американското образование и част от проблема, а не начин за решаването му. Той смята, че синдикатите са просто група от специални интереси, един вид подкрепа, защитаваща настоящата система, която награждава посредствеността и некомпетентността [103].

Големите американски учителски съюзи имат достатъчно ресурси и огромно влияние. Те се считат за една от най-важните политически лобистки групи в страната. Учителските съюзи са се превърнали в основна пречка за положителна реформа в образователната система. Вземете за пример Калифорнийската учителска асоциация. Този съюз има огромни средства, които може да използва за дарения в законодателната и политическата сфера, за да утвърди позицията си. През 1991 г. Калифорния иска да се включи в конституцията на държавата предложение №174, според което семействата могат да използват училищни ваучери, предоставени от правителството на държавата, за да избират училища за децата си. Калифорнийската асоциация на учителите обаче блокира тази оферта и дори принуждава училище да отмени търговския си договор с верига ресторанти за бързо хранене, дарила 25 000 долара за предложение №174 [104].

Изключване на семейното влияние в образователния процес

Друга ключова цел на комунизма е да отстрани детето от родителите му веднага щом се роди, така че то да бъде възпитано от общност или държава по една програма. Това не е лесно за изпълнение, но всичко постепенно се движи в тази посока.

В комунистическите страни учениците се насърчават да прекратят отношенията си с родители от буржоазната класа. В допълнение, времето, което учениците прекарват в училище, се увеличава чрез използване на изпитна форма на обучение, за да се намали влиянието на родителите върху децата. В западните страни се използват други подходи за постигане на същото. Например, времето за обучение се удължава по различни начини, минималните възрастови изисквания за учениците са намалени, на учениците е забранено да вземат учебници и учебни материали вкъщи, а учениците не се насърчават да споделят противоречиви въпроси, които са учили в класната стая.

Курсове като “Осмисляне на ценностите” и други подобни са предназначени да отделят учениците от техните родители. Бащата на студент, посетил курса на Quest, коментира следното: „Изглежда родителите винаги са представени в лоша светлина. Например, ако историята е за баща и син, бащата винаги ще бъде доминиращ, твърде строг и несправедлив”. Често посланията от подобни курсове са, “вашите родители не ви разбират, но ние ви разбираме истински” [105].

Понякога поради законовите изисквания учениците трябва да получат съгласието на родителите да участват в определени дейности. В такива случаи учителите или училищните администратори често използват подвеждащи и нееднозначни думи, така че родителите да не разбират ясно на какво трябва да се съгласят. Ако родителите се оплакват, администрациите на училищата или училищните райони отлагат разглеждането на техните оплаквания, отклоняват се от това или го правят небрежно. Например, те могат да твърдят, че родителите нямат професионални познания в образованието, че другите училищни райони правят същото, че само вашето семейство се оплаква и т.н.

Обикновено родителите нямат време или ресурси да обсъждат тези проблеми с училищата или училищните райони дълго време. Освен това след няколко години детето им ще порасне и ще напусне училище. Затова родителите обикновено предпочитат да отстъпят и да не изострят конфликта. Така детето им се превръща в заложник на училището и те не смеят да конфликтират с училищната администрация. Когато родителите протестират срещу някои действия на училището, училищната администрация може да ги определи като „екстремистки“, „проблемни“, „религиозни фанатици“, „фашистични“ и други подобни. По този начин училищата сплашват други родители и в резултат на това никой друг не се осмелява да им възрази [106].

Объркваща и подвеждаща лексика в образователната система

По-рано цитирахме от книгата на Шарлот Томсън Изербит „Умишленото оглупяване на Америка“. В самото начало на тази книга пише:

„Причината американците да не разбират тази война е, защото тя се води тайно в училищата на страната ни и е насочена към нашите деца, които са в плен в класните стаи. Тази война използва много сложни и ефективни инструменти:

• Хегелската диалектика (обща основа, консенсус и компромиси)

• Постепенността (две стъпки напред, една стъпка назад)

• Семантичната измама (ревизия на концепцията за постигане на съгласие без разбиране).“

Филис Шлафъл също забеляза това явление. В увода към книгата си „Злоупотреба с децата в класната стая“ тя пише, че в уроците, които се предават под формата на психотерапия, се използват редица специални термини, така че родителите да не могат да разберат истинската цел и методи на тези курсове. Сред тези термини са „промяна в поведението“, „критично мислене от по-високо ниво“, „морално мислене“ и т.н. [107]

От десетилетия американските преподаватели създават богат набор от термини като конструктивизъм, кооперативно обучение, експериментално обучение, дълбоко разбиране, решаване на проблеми, обучение на базата на запитване и резултати, персонализирано обучение, концептуално разбиране, процедурни умения, продължаващо обучение, интерактивно обучение и др. Те са много. От една страна, някои от тези понятия изглеждат разумни, но ако се разгледа техния контекст може да се разбере, че тяхната цел е да дискредитират традиционното образование и да се оглупяват децата чрез образование. Те са примери за езопийски или оруелски език и ключът към тълкуването на този език е обръщане на значението [108].

Мащабна промяна в дисциплините и учебниците

Статия, публикувана през 60-те години на ХХ век, озаглавена „Никой не смее да го нарече предателство“ предоставя анализ на реформата на учебните материали, проведена през 30-те години в САЩ. В резултат на тази реформа учебниците комбинират съдържанието на учебни материали от различни дисциплини, като история, география, социология, икономика, политическа наука и др. Тези нови учебници отхвърлят съдържанието, ценностната система и метода на съставяне на традиционните учебници. Те омаловажават американските герои и американската конституция, изразяват антирелигиозни предразсъдъци и възвисяват социалистическия контрол върху живота на хората [109].

Тези нови учебни материали са много обширни и не попадат в обхвата на нито една традиционна наука. Затова експертите в различни дисциплини не им обръщат много внимание. Но много години по-късно, когато обществеността разбира за проблема и започва да му се противопоставя, пет милиона ученици вече са възпитани по тези учебници. Понастоящем в началните и средните училища в Съединените щати историята, географията, гражданските науки и др. принадлежат към категорията „социални изследвания“ и идеята зад тях е същата.

Ако промените в учебниците са направени прозрачно и в рамките на оригиналните дисциплини, те биха породили съмненията и съпротивата на експерти и родители. Когато в учебниците са комбинирани няколко предмета, те престават да принадлежат към която и да е конкретна традиционна дисциплина. Трудно е за експертите да оценят съдържанието им, тъй като то излиза извън обхвата на тяхната професия, което значително улеснява процеса на преразглеждане и приемане на тези учебници от училищните райони и обществото като цяло.

След десет или двадесет години някои хора могат да видят скрит план във външния вид на тези учебници. Но когато започнат да говорят за това, учениците вече са пораснали, а учителите вече са свикнали с новите учебници и новите методи на преподаване. Тогава ще бъде невъзможно да се върнат учебниците в традиционната им форма. Дори и малък брой хора да са наясно със сериозните недостатъци на тези учебници, никой няма да чуе гласа им и още повече, те няма да могат да повлияят на процеса на вземане на решения по образователни въпроси. Ако гласовете на протеста станат по-силни, това може да стимулира началото на следващия кръг от реформи, които допълнително ще разредят традиционното съдържание и ще внесат леви идеи. След няколко такива кръга новото поколение ученици вече ще бъде напълно отделено от традиционните ценности, а пътят обратно към традицията ще бъде напълно отрязан.

Актуализациите в американските учебници са направени много бързо. Някои приписват това на факта, че знанието се променя много бързо. Всъщност основните знания, които трябва да се получат в началните и средните училища, не са се променили. Защо тогава са публикувани и препечатани толкова много различни учебници? Повърхностната причина е конкуренцията между издателите. От печеливша гледна точка за тях не е изгодно учениците да използват един и същ набор от учебници в продължение на много години. По-дълбоката причина обаче е желанието да се изкривят учебните материали, така че бъдещите поколения непрекъснато да се деградират.

Образователната реформа: диалектическа форма на борба

От 50-те и 60-те години на миналия век в американската образователна система са проведени редица реформи. Тези реформи обаче не довеждат до очакваното подобряване на качеството на образованието. През 1981 г. оценките на студентите на изпита по SAT достигат рекордно ниско ниво, което предизвиква публикуването на доклад, озаглавен „Нацията под заплаха“ и началото на движението „Обратно към основата“ в образованието. За да промени тази неприятна картина от 90-те години правителството на САЩ започва последователно да провежда мащабни реформи на образователната система. Ефектът им обаче е малък. Те не само че не решават проблема, а го правят още по-сложен [110].

Вярваме, че повечето хора, участващи в реформата в образованието, искрено искат да направят нещо добро за учениците и обществото. Но поради влиянието на различни погрешни схващания, действията им често имат неприятни последици. Много от тези реформи в крайна сметка допринасят за осъществяването на комунистическите идеи. Подобно на така наречените реформи, които се провеждат в други области, навлизането на дявола на комунизма в образователната реформа не означава пълна победа с един замах. Успехът на реформата не е неговата цел. Всъщност всяка реформа от момента на нейното проектиране е обречена на неуспех, за да породи следваща реформа. Всяка реформа е по-дълбоко отклонение, тя е още една стъпка към отчуждаването от традициите. Това е диалектична форма на борба - една крачка назад, а след това две напред. С този подход хората няма да съжаляват за загубените традиции. Ако повдигнете този въпрос, те искрено ще попитат: „Традиция? Какво означава тази дума?"

III. Цел: да се унищожи образованието на Изток и Запад

За да унищожи образованието на Запад, комунизмът търпеливо изчаква повече от сто години и постепенно постига целта си с помощта на прогресивното образование в продължение на няколко поколения. Китай има 5000 години дълбока културна традиция. Комунизмът обаче завзе бързо властта, възползвайки се от специфичните исторически условия на онова време, които формираха у китайците склонността да получават бързи резултати. Той накара китайците да приемат радикалните му прийоми и само за няколко десетилетия напълно ги отдели от традицията. Така призракът на комунизма постигна целта си в Китай.

В началото на ХХ век, когато прогресивното образование на Дюи започва да ерозира САЩ, неговите китайски последователи се завръщат в Китай и стават пионери на съвременното китайско образование. Британските пушки унищожават самочувствието на китайския народ, а китайските интелектуалци се втурват да търсят начин да укрепят нацията. Комунизмът използва тези условия, за да създаде така нареченото „Движение за нова култура“, което насилствено отхвърля традициите на Китай.

Всъщност това е културно разрушително движение, което се превръща в репетиция за Културната революция от 60-те години. Движението за нова култура има трима основни представители: Ху Ши (ученик на Дюи), Чен Дюсю (един от основателите на Китайската комунистическа партия) и Лу Син, когото Мао по-късно нарича "главен командир на културната революция в Китай". Ли Даджао, друг от основателите на Китайската комунистическа партия, също играе важна роля в културното движение на по-късен етап.

Критикувайки недостатъците на традиционния път на Китай за развитие, новото културно движение пропагандира концепцията, че слабостта на Китай през последните 100 години се дължи на традиционната конфуцианска култура и предлага унищожаването на конфуцианството. Традиционната култура се разглежда като "старата култура", а цялата западна култура се разглежда като нова. Традиционните вярвания са критикувани, че не съответстват на идеите на науката и демокрацията. Това културно движение създава условия за още по-радикалното „Движение 4 май” (антиимпериалистическо движение в Китай от 1919 г., бел.прев.) и започва първата вълна на пълно подкопаване на традиционните морални ценности. То също така поставя основата за навлизането на западния марксизъм в Китай, което му позволява да се вкорени, да расте и да се укрепи.

Най-голямата щета, която нанася образованието „Движение за нова култура“, е кампанията за въвеждане на „байхуа“ (опростен или говорим китайски, бел.прев.). По инициатива на Ху Ши, езиковото обучение в началните училища започва да се провежда напълно в опростената „байхуа“ форма, вместо в класическия китайски език „уениан“. В резултат на това повечето китайци от новото поколение почти не разбират текстовете на класическата литература. По този начин, такива традиционни книги като „Книгата на промените“ („Чжоу-и“), „Пролетта и есента“ („Чунчиу“), „Дао де дзин“, „Вътрешен канон на жълтия император“ („Хуангди Некин“) и и т.н. стават недостъпни за повечето учащи се. Съдържанието на тези книги се счита за езотерично, предназначено за специализирани изследвания от учени. Така 5000-годишната блестяща цивилизация на Китай просто е превърната в декорация.

В развитието на китайската култура Боговете са планирали така, че писменият класически китайски език (уениан) да бъде отделен от говоримия. През цялата история в Китай има много мащабни асимилации на различни етнически групи и многократни премествания на културния център на страната, така че говоримият език постоянно се променя. Но тъй като говоримият език е отделен от писмения, следователно класическата писмена форма на езика в основата си остава непроменена. Студентите от династията Цин са могли да четат и разбират класиките на династиите Сонг и Тан и дори ерата от преди Цин. Това позволява непрекъснатото предаване на традиционната китайска култура и литература в продължение на хилядолетия.

Но призракът на комунизма подмамва китайците да разрушат своите културни корени, като променят езика си. В същото време с помощта на създадения „байхуа” език, който е смесица от класически и говорим език, става по-лесно да се въвеждат неподобаващи думи и фрази, като по този начин допълнително се отдалечават китайците от техните традиции.

Кампаниите за изкореняване на неграмотността и популяризиране на културата в началното образование, проведени от Китайската комунистическа партия (ККП) преди и след завземането на властта, използват пряко и очевидно промиване на мозъка. Например, първите няколко фрази, изучавани в часовете по грамотност и в първи клас, са очевидна пропаганда: „Да живее председателят Мао“, „омразното старо общество“ и „омразният американски империализъм“. Тези фрази разкриват напълно класовата позиция, която цели партията.

Това е подобно на прогресивното образование, където в детските книги се използват различни покварени идеи (като например „Хедър има две майки“). Въпреки че техните методи са поразително различни, по същество те са ангажирани с налагането на определена идеология. Китайските деца, възпитани в тази форма, като пораснат, започват по собствена инициатива да защитават тираничния режим на ККП, да отричат ​​и да атакуват хора, които говорят за универсални ценности. Докато децата, възпитани в западното общество, използват предлога за „дискриминация“, за да не позволяват да се говори за традиционни ценности.

Малко след като ККП завзема властта, тя започва движение за идеологическо превъзпитание на интелектуалците, съсредоточено върху университетските кампуси и гимназии. Основната цел на тази кампания е да промени светогледа на представителите на интелигенцията, да ги принуди да се откажат от традиционните морални принципи, да изхвърлят традиционните идеи за самоусъвършенстване, ред в семейството, правителството, света и др. Вместо това тя насажда марксисткия класов анализ и идеята за мир и живот от позицията на пролетариата.

Така професорите от „старото поколение“ трябва многократно да се самокритикуват, да се покайват и да бъдат подлагани на критики от страна на колеги и студенти. От тях дори се изисква да признаят за своите „контрареволюционни мисли“ в подсъзнанието си и да ги унищожат, защото те се смятат за агресия срещу пролетариата. Разбира се, това става много по-интензивно отколкото в днешното западно „трениране на чувствителност“. Някои от тези професори не успяват да понесат това унижение и натиск, и се самоубиват [111].

След това ККП започва да "преструктурира институти и факултети" в университетите, като намалява, обединява или ликвидира факултетите от дисциплини като философия, социология и хуманитарни науки. В резултат на това много общообразователни университети имат само научно-технически факултети в съветски стил.

Хуманитарните факултети в разгара на академичната свобода от времето на Република Китай възпитават преподаватели и студенти с независима гледна точка по отношение на политическите и социалните проблеми. ККП вижда в това заплаха за автократичното си управление и не го толерира. В същото време марксистката политика и философия са задължителни за всички студенти. 

Целият този процес на трансформация приключва в рамките на 2-3 години. В същото време на Запад комунизмът се нуждае от цяло едно поколение, за да създаде нови дисциплини с цел идеологическо образование и въвеждане на марксизъм в университетите. Въпреки че скоростта на тези два процеса е много различна, те постигат близки резултати.

През 1958 г. ККП стартира „революция в областта на образованието“, в която се открояват такива особености: на първо място се подчертава, че образованието трябва да бъде политически инструмент на пролетариата и е необходимо да се унищожат всички илюзии относно специалистите от буржоазната класа. Освен това, под ръководството на партийния комитет са организирани студенти за подготовка на учебни програми и учебни материали. Например в катедрата по китайски език в Пекинския университет 60 студенти пишат трактат от 700 хиляди йероглифа в рамките на 30 дни под заглавие „История на китайската литература“ [112].

Това е подобно на прогресивното образование на Запад, което подчертава, че методите на преподаване трябва да бъдат „ориентирани към ученика“, да се използват „научно-изследователско преподаване“ и „съвместно обучение“. Тоест, студентите сами трябва да обсъдят и да решат какво и как да учат. Целта на този подход е очевидна - премахването на „илюзиите“ по отношение на авторитетни специалисти (всъщност това е прилагането на антитрадиционни концепции), разпалване на самонадеяността на студентите и полагане на основата на предстоящата културна революция.

Друга особеност на тази революция в образованието е съчетаване на образованието и производителния труд. За целта всяко училище има своя фабрика. В разгара на кампанията “Великият скок” учители и ученици топят стомана и разорават целини. Дори Китайският народен университет, който преди е ориентиран към социални дисциплини, управлява 108 фабрики. Това се нарича „учене чрез практика“. Но в действителност там учениците не учат нищо.

Когато Културната революция започва, студентите са мобилизирани да унищожават културното наследство (повече за това може да се намери в част 6 от тази книга). Това е отклик на западното движение за контракултура. Мао Дзедун смята, че господстващото положение на „буржоазните интелектуалци“ в училищата не може повече да продължава така. На 13 юни 1966 г. ККП публикува известие за реформа в системата за набиране на студенти в университетите и започва „кампания за корекция на изкривеното“. Отменени са приемните изпити в университетите и са записани голям брой студенти от семейства на работници, селяни и войници.

Филмът „Раздяла със старите идеи“, заснет по време на Културната революция, отразява причината за тази реформа: „Младият мъж, израснал в семейството на бедни селяни, не е грамотен, но мехурите по ръцете му от упорития труд му дават правото да се запише в колеж.“ Директорът на един колеж казва: „Нима можем да бъдем обвинени ние за ниската им грамотност? Не! Виновни са Хумингтан (националистите, врагове на ККП, бел.прев.), земевладелците и капиталистите!"

Един съвременен западен професор публикува статия, в която твърди, че изпитите по математика могат да доведат до расова дискриминация (тъй като учениците от някои етнически малцинствени групи имат по-ниски оценки по математика от белите студенти) [113]. Друга статия на професора казва, че ако се установят общи математически стандарти за всички въз основа на по-високите проценти на студентите, това ще доведе до дискриминация на студентките въз основа на техния пол [114]. Записването в университети, основаващо се на мазоли и класиране на по-ниските оценки като расова и полова дискриминация са все методи, които призракът на комунизма използва за оглупяване на студентите.

След края на Културната революция в Китай са възстановени приемните изпити в университетите. От този момент единният държавен изпит за прием в университети става ключова част от образователната система и основната цел на училищното образование. Като част от тази утилитарна образователна система много ученици започват да приличат на роботи, научени само как да полагат изпити и на които им липсва способността да мислят независимо или да различават правилното от неправилното. В същото време марксистката философия, политика и икономика остават задължителни изпитни предмети.

В съзнанието на отделените от традициите студенти, правилното и грешното, доброто и злото се оценява по комунистически стандарти. Поради тази причина много китайски студенти се радват, когато терористичната атака на 11 септември се случва в САЩ. Именно поради тази причина учениците в началните училища директно декларират, че когато пораснат, искат да станат корумпирани, а студентките в университета в търсене на пари се занимават с проституция и стават сурогатни майки. Така комунизмът похити младото ни поколение.

Заключение: Завръщане към традиционното образование

Бъдещето на страната, нацията и цялата човешка цивилизация зависи от образованието. Влиянието му се разпростира с векове и дори хилядолетия. Ако се погледне назад към миналия век, става ясно, че американската образователна система вече е напълно унищожена от проникването и влиянието на комунистическата идеология. Родителите и учителите са с вързани ръце и не могат да дадат добро възпитание на децата. Училищата, които трябва да развият таланта на учениците, вместо това ги заблуждават. Цялото общество е дълбоко загрижено за ниското ниво на морал на учениците, ниската квалификация, крехката психика и лошите навици, както и хаотичните, антитрадиционни и антисоциални тенденции сред децата. Призракът на комунизма поглъща потомците на човечеството и бъдещето на хората.

Сред 45-те цели на комунистическата партия, изброени в книгата „Голият комунист“ от 1958 г., има цел относно образованието: „Да се увеличи контрола върху училищата. Да се използват те като конвейер за разпространение на социализма и комунистическата пропаганда. Да се омекоти учебната програма. Да се поемете контрол върху сдруженията на учителите. Да се постави партийната линия в учебниците” [115].

Ако се погледне сегашната американска образователна система може да се види, че тази цел не само е постигната, но ситуацията става още по-лоша. Поради политическата и икономическата мощ на САЩ, американската култура е обект на възхищение и подражание за много страни. Повечето държави реформират образованието по американски модел. Американските принципи на преподаване, учебни материали, методи на преподаване и управление на училищата са повлияли много страни. Следователно до известна степен промяната в американското образование е равносилна на промяна в образованието в световен мащаб.

В началото на създаването на света и когато човешката цивилизация се е влошила, се появяват просветлени или светци. Наричат ​​ги „учители“. Например, основателят на древногръцката цивилизация Сократ е бил учител. В Евангелията Исус също се нарича учител. Буда Шакиамуни има десет имена, едно от които е „учител на Небето и хората“. Конфуций е бил учител, а Лао Дзъ - учител на Конфуций. Те разказват на хората как да бъдат хора, как да уважават Бог, как да се разбират с другите и да подобряват морала си.

Тези просветлени и светци са най-големите просветители на човечеството. Въз основа на техните думи са създадени най-могъщите цивилизации. Техните учения са се превърнали в основна класика на всички големи цивилизации. Ценностите и методите за подобряване на морала, които те са преподавали, са за всеки човек път към постигане на психическа чистота и физическо здраве. Физически и психически здравите хора са от голямо значение за здравето на цялото общество. Не е изненадващо, че тези най-големи просветители са стигнали до едно-единствено заключение: целта на образованието е да възпитава хората в добродетели.

Източното и западното класическо образование в продължение на хиляди години наследява културата, предавана на хората от Боговете, а също така съхранява много скъпоценен опит и ресурси. Според принципите на класическото образование важен критерий за оценка на успеха на образованието е степента на съчетаване на талант с висок морал у човека. В процеса на възраждане на традиционното образование съкровищата на класическото образование са достойни за непрекъснато откриване и изучаване.

Хората с високи морални ценности са способни на самоуправление. Това е социалният модел, за който са мечтали американските основатели. Хората с високи морални стандарти могат да получат Божието благословение и благодарение на упорит труд и мъдрост те могат да получат материално изобилие и духовно удовлетворение. По-важното е, че хората с високи морални стандарти ще донесат умножение и просперитет за много поколения напред. Това е откровението на просветлените и светците - най-големите просветители на човечеството - за това как днешните хора могат да се върнат към традиционното образование.

Глава 13: ПРЕВЗЕМАНЕ НА МЕДИИТЕ

Как призракът на комунизма управлява нашия свят – СЪДЪРЖАНИЕ

Осъдете комунизма и Вие...

-------------------

Препратки

[1] 这类报导很多,比如https://www.thedailybeast.com/elite-campuses-offer-students-coloring-books-puppies-to-get-over-trump; http://college.usatoday.com/2016/11/15/heres-how-universities-are-offering-support-to-students-after-trumps-election/.

[2] 根据美国政策国家基金会2017年的调查,国际学生已经占据美国大学研究生院科技工程专业的绝大多数。全日制国际学生比例最高的三个专业是电子工程、石油工程和计算机科学,国际学生比例分别为81%、81%、79%。Elizabeth Redden, “Foreign Students and Graduate STEM Enrollment,” Inside Higher Ed, October 11, 2017, https://www.insidehighered.com/quicktakes/2017/10/11/foreign-students-and-graduate-stem-enrollment.

[3] G. Edward Griffin, Deception Was My Job: A Conversation with Yuri Bezmenov, Former Propagandist for the KGB, American Media, 1984.

[4], [5], [6], [7] Scott Jaschik, “Professors and Politics: What the Research Says,” Inside Higher Ed, February 27, 2017, https://www.insidehighered.com/news/2017/02/27/research-confirms-professors-lean-left-questions-assumptions-about-what-means.

[8] “The Close-Minded Campus? The Stifling of Ideas in American Universities,” American Enterprise Institute Website, June 8, 2016, https://www.aei.org/events/the-close-minded-campus-the-stifling-of-ideas-in-american-universities/.

[9] Quoted from Fred Schwartz and David Noebel, You Can Still Trust the Communists…to Be Communists (Socialists and Progressives too) (Manitou Springs, CO: Christian Anti-Communism Crusade, 2010), 2-3.

[10] 参见Zygmund Dobbs, Keynes at Harvard: Economic Deception as a Political Credo. (Veritas Foundation, 1960), Chapter III, “American Fabianism.”

[11] Quoted from Robin S. Eubanks, Credentialed to Destroy: How and Why Education Became a Weapon (2013), 26.

[12] Quoted from Walter Williams, More Liberty Means Less Government: Our Founders Knew This Well (Stanford: Hoover Institution Press, 1999), 126.

[13] David Macey, “Organic Intellectual,” The Penguin Dictionary of Critical Theory (London: Penguin Books, 2000), 282.

[14] 马克思:〈关于费尔巴哈的提纲〉(中文马克思主义文库)。

[15], [16] Bruce Bawer, The Victims’ Revolution: The Rise of Identity Studies and the Closing of the Liberal Mind (New York: Broadside Books, 2012), Chapter 1.

[17] Franz Fanon, The Wretched of the Earth, trans. Constance Farrington (New York: Grove Press, 1963), 92.

[18] Jean Paul Sartre, “Preface,” The Wretched of the Earth by Franz Fanon, 22.

[19] Roger Kimball, Tenured Radicals: How Politics Has Corrupted Our Higher Education, revised edition (Chicago: Ivan R. Dee, 1998), 25-29.

[20] Jonathan Culler, Literary Theory: A Very Short Introduction (Oxford: Oxford University Press, 1997), 4.

[21] Fredrick Jameson, The Political Unconscious: Narrative as a Socially Symbolic Act (Ithaca, NY: Cornell University Press, 1981), Chapter 1.

[22] Quoted from Roger Kimball, “An Update, 1998,” Tenured Radicals: How Politics Has Corrupted Our Higher Education, 3rd Edition (Chicago: Ivan R. Dee, 2008), xviii.

[23] 马克思:《德意志意识形态》(中文马克思主义文库)。

[24] “Most Cited Authors of Books in the Humanities, 2007,” Times Higher Education, https://www.uky.edu/~eushe2/Bandura/BanduraTopHumanities.pdf.

[25] Joshua Phillip, “Jordan Peterson Exposes the Postmodernist Agenda,” The Epoch Times, June 21, 2017, https://www.theepochtimes.com/jordan-peterson-explains-how-communism-came-under-the-guise-of-identity-politics_2259668.html.

[26] Quoted from Roger Kimball, “The Perversion of Foucault,” The New Criterion, March 1993, https://www.newcriterion.com/issues/1993/3/the-perversions-of-m-foucault.

[27] David Horowitz and Jacob Laksin, One Party Classroom (New York: Crown Forum, 2009), 51.

[28] David Horowitz and Jacob Laksin, One Party Classroom, 51-52.

[29] Bruce Bawer, The Victims’ Revolution: The Rise of Identity Studies and the Closing of the Liberal Mind, Chapter 3.

[30] David Horowitz and Jacob Laksin, One Party Classroom, 3.

[31] David Horowitz, The Professors: The 101 Most Dangerous Academics in America (Washington D.C.: Regnery Publishing, Inc., 2013), 84-85.

[32] David Horowitz and Jacob Laksin, One Party Classroom, 212.

[33], [34] David Horowitz, Indoctrinate U.: The Left’s War against Academic Freedom (New York: Encounter Books, 2009), Chapter 4.

[35] David Horowitz and Jacob Laksin, One Party Classroom, 1-2.

[36] http://www.azquotes.com/author/691-Bill_Ayers.

[37] David Horowitz, The Professors: The 101 Most Dangerous Academics in America, 102.

[38] David Horowitz and Jacob Laksin, One Party Classroom, 116.

[39] “Who Won the Civil War? Tough Question,” National Public Radio, November 18, 2014, https://www.npr.org/sections/theprotojournalist/2014/11/18/364675234/who-won-the-civil-war-tough-question.

[40] “Summary of Our Fading Heritage: Americans Fail a Basic Test on Their History and Institutions,” Intercollegiate Studies Institute Website, https://www.americancivicliteracy.org/2008/summary_summary.html.

[41] “Study: Americans Don’t Know Much About History,” July 17, 2009, https://www.nbclosangeles.com/news/local/Study-Americans-Dont-Know-About-Much-About-History.html.

[42] Howard Zinn, A People’s History of the United States (New York: HarperCollins, 2003).

[43] David Horowitz, The Professors: The 101 Most Dangerous Academics in America, 74.

[44] Dinesh D’ Souza, Illiberal Education: The Politics of Race and Sex on Campus (New York: The Free Press, 1991), 71.

[45] Paul Samuelson, “Foreword,” in The Principles of Economics Course, eds. Phillips Saunders and William B. Walstad (New York: McGraw-Hill College, 1990).

[46] Alan D. Sokal, “Transgressing the Boundaries: Toward a Transformative Hermeneutics of Quantum Gravity,” Social Text No. 46/47 (Spring – Summer, 1996), 217-252.

[47] Alan D. Sokal, “A Physicist Experiments with Cultural Studies,” Lingua Franca (June 5, 1996). Available at http://www.physics.nyu.edu/faculty/sokal/lingua_franca_v4/lingua_franca_v4.html.

[48] Alan D. Sokal, “Parody,” All Things Considered, National Public Radio, May 15, 1996, https://www.npr.org/templates/story/story.php?storyId=1043441.

[49] Alan D. Sokal, “Revelation: A Physicist Experiments with Cultural Studies,” in Sokal Hoax: The Sham That Shook the Academy, ed. The Editors of Lingua Franca (Lincoln, NE: University of Nebraska Press, 2000), 52.

[50] Thomas Sowell, Inside American Education: The Decline, The Deception, The Dogma (New York: The Free Press, 1993), 212-213.

[51] Donald Alexander Downs, Restoring Free Speech and Liberty on Campus (Oakland, CA: Independent Institute, 2004), 51.

[52] Eugene Volokh, “UC Teaching Faculty Members Not to Criticize Race-based Affirmative Action, Call America ‘Melting Pot,’ and More,” The Washington Post, June 16, 2015, https://www.washingtonpost.com/news/volokh-conspiracy/wp/2015/06/16/uc-teaching-faculty-members-not-to-criticize-race-based-affirmative-action-call-america-melting-pot-and-more/?utm_term=.c9a452fdb00f.

[53] “Victory at IUPUI: Student-Employee Found Guilty of Racial Harassment for Reading a Book Now Cleared of All Charges,” Foundation for Individual Rights in Education, https://www.thefire.org/victory-at-iupui-student-employee-found-guilty-of-racial-harassment-for-reading-a-book-now-cleared-of-all-charges/.

[54] “Colleges Become Re-Education Camps in Age of Diversity,” Investor’s Business Daily, https://www.investors.com/politics/editorials/students-indoctrinated-in-leftist-politics/.

[55] Greg Lukianoff, “University of Delaware: Students Required to Undergo Ideological Reeducation,” Foundation for Individual Rights in Education, https://www.thefire.org/cases/university-of-delaware-students-required-to-undergo-ideological-reeducation/.

[56] Alison Flood, “US Students Request ‘Trigger Warnings’ on Literature,” The Guardian, May 19, 2014, https://www.theguardian.com/books/2014/may/19/us-students-request-trigger-warnings-in-literature.

[57], [58] A Nation at Risk, https://www2.ed.gov/pubs/NatAtRisk/risk.html.

[59] Mark Bauerlein, The Dumbest Generation: How the Digital Age Stupefies Young Americans and Jeopardizes Our Future (New York: Jeremy P. Tarcher/Penguin, 2008), Chapter One.

[60] John Taylor Gatto, Dumbing Us Down: The Hidden Curriculum of Compulsory Schooling (Gabriola Island, BC, Candda: New Society Publishers, 2005), 12.

[61] Charles J. Sykes, Dumbing Down Our Kids: Why American Children Feel Good about Themselves but Can’t Read, Write, or Add (New York: St. Martin’s Griffin, 1995), 148-9.

[62] Thomas Sowell, Inside American Education (New York: The Free Press, 1993), 4.

[63] Charlotte Thomson Iserbyt, The Deliberate Dumbing Down of America: A Chronological Paper Trail (Ravenna, Ohio: Conscience Press, 1999), xvii.

[64] Quoted in Robin S. Eubanks, Credentialed to Destroy: How and Why Education Became a Weapon (invisibleserfscollar.com, 2013), 48.

[65] Quoted in Eubanks, Credentialed to Destroy: How and Why Education Became a Weapon, 49.

[66] Quoted in Eubanks, Credentialed to Destroy: How and Why Education Became a Weapon, 45-46.

[67] “Ten Most Harmful Books of the 19th and 20th Centuries,” Human Events, May 31, 2005, http://humanevents.com/2005/05/31/ten-most-harmful-books-of-the-19th-and-20th-centuries/.

[68] Mortimer Smith, And Madly Teach: A Layman Looks at Public School Education (Chicago: Henry Regnery Company, 1949). 关于这个问题,还可以参看Arthur Bestor, Educational Wastelands: The Retreat from Learning in Our Public Schools, 2nd ed. (Champaign, Illinois: University of Illinois Press, 1985).

[69] John A. Stormer, None Dare Call It Treason (Florissant, Missouri: Liberty Bell Press, 1964), 99.

[70] I. L. Kandel, “Prejudice the Garden toward Roses?” The American Scholar, Vol. 8, No. 1 (Winter 1938-1939), 77.

[71] Christopher Turner, “A Conversation about Happiness, Review – A Childhood at Summerhill,” The Guardian, March 28, 2014, https://www.theguardian.com/books/2014/mar/28/conversation-happiness-summerhill-school-review-mikey-cuddihy.

[72] Alexander Neil, Summerhill School: A Radical Approach to Child Bearing (New York: Hart Publishing Company, 1960), Chapter 3.

[73] Alexander Neil, Summerhill School: A Radical Approach to Child Bearing, Chapter 7.

[74] Joanne Lipman, “Why Tough Teachers Get Good Results,” The Wall Street Journal, September 27, 2013, https://www.wsj.com/articles/why-tough-teachers-get-good-results-1380323772.

[75] Daisy Christodoulou, Seven Myths about Education (London: Routledge, 2014).

[76] Diane West, The Death of the Grown-Up: How America’s Arrested Development Is Bringing down Western Civilization (New York: St. Martin’s Press, 2008), 1-2.

[77] Fred Schwartz and David Noebel, You Can Still Trust the Communists…to Be Communists (Socialists and Progressives too) (Manitou Springs, CO: Christian Anti-Communism Crusade, 2010), back cover.

[78] John Taylor Gatto, The Underground History of American Education: A Schoolteacher’s Intimate Investigation into the Problem of Modern Schooling (The Odysseus Group, 2000), Chapter 14.

[79] Diane Ravitch, “Education after the Culture Wars,” Dædalus 131, no. 3 (Summer 2002), 5-21.

[80] Steven Jacobson, Mind Control in the United States (1985), https://archive.org/details/pdfy-6IKtdfWsaYpENGlz, page 16.

[81] Katherine Kersten, “Inside a Public School Social Justice Factory,” The Weekly Standard, February 1, 2018, https://www.weeklystandard.com/inside-a-public-school-social-justice-factory/article/2011402.

[82], [83] (页391) - History Social-Science Framework (Adopted by the California State Board of Education, July 2016, Published by the California Department of Education, Sacramento, 2017), https://www.cde.ca.gov/ci/hs/cf/documents/hssfwchapter16.pdf, p. 431.

[84] Stanley Kurtz, “Will California’s Leftist K-12 Curriculum Go National?” National Review, June 1, 2016, https://www.nationalreview.com/corner/will-californias-leftist-k-12-curriculum-go-national/.

[85] Phyllis Schlafly, ed., Child Abuse in the Classroom (Alton, Illinois: Pere Marquette Press, 1984), 13.

[86] Herbert Marcuse, Eros and Civilization: A Philosophical Inquiry into Freud (Boston: Beacon Press, 1966), 35.

[87] Quoted in B. K. Eakman, Cloning of the American Mind: Eradicating Morality through Education (Lafayette, Louisiana: Huntington House Publishers, 1998), 109.

[88] William Kilpatrick, Why Johnny Can’t Tell Right from Wrong and What We Can Do about It (New York: Simon & Schuster, 1992), 16-17.

[89] Thomas Sowell, Inside American Education: The Decline, the Deception, the Dogmas, 36.

[90] Thomas Sowell, Inside American Education: The Decline, the Deception, the Dogmas (New York: The Free Press, 1993), Chapter 3.

[91] “Death in the Classroom,” 20/20, ABC Network, September 21, 1990. Available at:https://www.youtube.com/watch?v=vbiY6Fz6Few.

[92] Thomas Sowell, Inside American Education: The Decline, the Deception, the Dogmas, 38.

[93] William Kilpatrick, Why Johnny Can’t Tell Right from Wrong and What We Can Do about It, 32.

[94] William Kilpatrick, Why Johnny Can’t Tell Right from Wrong and What We Can Do about It, 45.

[95] “We Teach Children Sex… Then Wonder Why They Have It,” Daily Mail, August 1, 2004, http://www.dailymail.co.uk/debate/article-312383/We-teach-children-sex–wonder-it.html.

[96] “Focus on Youth with ImPACT: Participant’s Manual,” Centers for Disease Control and Prevention, https://effectiveinterventions.cdc.gov/docs/default-source/foy-implementation-materials/FOY_Participant_Manual.pdf?sfvrsn=0.

[97] Robert Rector, “When Sex Ed Becomes Porn 101,” The Heritage Foundation, August 27th, 2003, https://www.heritage.org/education/commentary/when-sex-ed-becomes-porn-101.

[98] Rebecca Hersher, “It May Be ‘Perfectly Normal’, But It’s Also Frequently Banned,” National Public Radio, September 21, 2014, https://www.npr.org/2014/09/21/350366435/it-may-be-perfectly-normal-but-its-also-frequently-banned.

[99] William Kilpatrick, Why Johnny Can’t Tell Right from Wrong and What We Can Do about It, 53.

[100] Maureen Stout, The Feel-Good Curriculum: The Dumbing down of America’s Kids in the Name of Self-Esteem (Cambridge, Massachusetts: Perseus Publishing, 2000), 1-3.

[101] Maureen Stout, The Feel-Good Curriculum: The Dumbing down of America’s Kids in the Name of Self-Esteem, 17.

[102] B. K. Eakman, Educating for the “New World Order” (Portland, Oregon: Halcyon House, 1991), 129.

[103] Sol Stern, “How Teachers’ Unions Handcuff Schools,” The City Journal, Spring 1997, https://www.city-journal.org/html/how-teachers%E2%80%99-unions-handcuff-schools-12102.html.

[104] Troy Senik, “The Worst Union in America: How the California Teachers Association Betrayed the Schools and Crippled the State,” The City Journal, Spring 2012, https://www.city-journal.org/html/worst-union-america-13470.html.

[105] William Kilpatrick, Why Johnny Can’t Tell Right from Wrong and What We Can Do about It, 39.

[106] Samuel Blumenfeld and Alex Newman, Crimes of the Educators: How Utopians Are Using Government Schools to Destroy America’s Children (Washington D. C.: WND Books, 2015), Chapter 14.

[107] Phillis Schlafly, Child Abuse in the Classroom, 14.

[108] 参见Valerie Strauss, “A serious Rant about Education Jargon and How It Hurts Efforts to Improve Schools,” Washington Post, November 11, 2015, https://www.washingtonpost.com/news/answer-sheet/wp/2015/11/11/a-serious-rant-about-education-jargon-and-how-it-hurts-efforts-to-improve-schools/?utm_term=.8ab3d85e9e45.

[109] John A. Stormer, None Dare Call It Treason, 104-106.

[110] 比如共同核心标准(Common Core Standards)受到社会的批评和质疑,原因包括该标准塞进大量图解左派意识形态的所谓“知识性阅读材料(informational texts)”,很多文学作品包含露骨的色情描写,降低数学标准等。请参考:Duke Pesta, “Duke Pesta on Common Core – Six Years Later,” https://www.youtube.com/watch?v=wyRr6nBEnz4, Diane Ravitch, “The Common Core Costs Billions and Hurts Students,” New York Times, July 23, 2016, https://www.nytimes.com/2016/07/24/opinion/sunday/the-common-core-costs-billions-and-hurts-students.html.

[111] 这方面例子很多,可参见周鲸文:《风暴十年:中国红色政权的真面貌》(香港:时代批评社,1962),网络版:https://www.marxists.org/chinese/reference-books/zjw1959/06.htm#2。

[112] 罗平汉,〈1958年的教育革命〉,《党史文苑》,第34期。

[113] Robert Gearty, “White Privilege Bolstered by Teaching Math, University Professor Says,” Fox News, October 24, 2017, http://www.foxnews.com/us/2017/10/24/white-privilege-bolstered-by-teaching-math-university-professor-says.html.

[114] Toni Airaksinen, “Prof Complains about ‘Masculinization of Mathematics’,” Campus Reform, August 24, 2017, https://www.campusreform.org/?ID=9544.

[115] W. Cleon Skousen, The Naked Communist (Salt Lake City: Izzard Ink Publishing, 1958, 2014), Chapter 12. 

Источник: EpochTimes, epochtimes.ru

Следвайте "Буднаера" в Телеграм

Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!