Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Свобода на тепсия. Революция и еволюция
„Нашите българи желаят свободата,
но приемат я,
ако им се поднесе в къщите нa тепсия.“
Васил Левски
Протоколи от разпита
пред турската следствена комисия,
София 5-9 януари 1873 г.
По случай честванията на Националния празник 3 март ще последват поредните представителни мероприятия. Държавният глава вероятно отново ще прочете художествено есе на тема колко хубаво нещо е свободата и ще намекне смътно, че е имало някакво освобождение, но ще запази в тайна кой ни е освободил и от какво. За пореден път ще бъдем свидетели на непосилни, конфузни и мъченически опити за заобикаляне и избягване на директното назоваване на историческото събитие, което се предполага, че празнуваме – краят на Руско-турската освободителна война, която слага край и на 5-вековното османско владичество в България (пардон, 5-вековното турско робство).
И то си е конфузно. Днес Русия и Турция са в обтегнати отношения, бяха (и може би още са) на косъм от военен конфликт, а ние сме на страната на Турция и тя дори ще охранява небето ни от руската агресия.
Русофили, русофоби, туркофили, туркофоби, а покрай тях американофили, американофоби, еврофили и еврофоби (ако не са заминали за Гърция в почивните дни) ще се хванат виртуално за гушите в безкрайни и жизненоважни дискусии. И в крайна сметка, най-дефицитни навярно отново ще се окажат българофилите. Една националистическа партия под звуците на руски песни ще призове за незабавно излизане от ЕС и НАТО; друга евроатлантическа мрежа, водеща се за по-интелигентна, ще се спотаи в еднодневно затишие или ще презентира нова полититкоректна опорна точка, и така – до края на света.
Абсолютно разпиляване на историческо време и национална енергия.
Докато нашият екзистенциален приоритет е прикован в проблема, а не в решението, и докато издигаме миналото на пиедестал, защото се срамуваме от настоящето, последното се изплъзва като гъвкава змия в подвижни пясъци, а ние тъпчем на едно място и все повече затъваме в невъзможността да си създадем бъдеще.
Взорът ни в днешния ден е пристрастен и подчинен на един най-вече отрицаващ, диагнозиращ или анализиращ дух (или и трите в едно), който шества все по-уверено и вдъхновено дори в казионните медии.
Да, безспорно отрицанието, диагнозите и анализите са нещо прекрасно и необходимо. Но и крайно недостатъчно. Да, от няколко години способни и сякаш неподкупни анализатори и журналисти тълкуват нещата по начини, които до скоро бяха немислими. Неусетно Бялата ръкавица, с която неотдавна докосвахме политкоректно горещите геополитически и вътрешни събития, обърна опаката си страна. А тя се оказа не особено лицеприятна и все повече българи започнаха да осъзнават, че това май не е опакото, а лицето на случващото се около нас в последния четвърт век. Инерцията на възприятията беше изместена от нарастващото критично мислене и все повече обикновени хора се ангажират с преосмисляне и преоценка на световните събития и на обществено-политическия живот, който беше попаднал в някаква мъртва точка, следвайки клишетата, в които беше укротен. На все повече хора започна да им става ясно, че май „совите не са това, което са“. И че случващото се през последните 26 години у нас и по света съвсем не е толкова еднозначно, колкото ни беше внушавано, че е.
Но… Времето за анализи и констатации неусетно изтича. В последните няколко години светът се задвижи ускорено, създавайки нови турболентни реалности. И със сигурност няма да ни чака да осмисляме дълго какво, защо и как се случва. Като цяло картината, колкото и да е динамична, е ясна за всички, които искат да са наясно. И колкото по-дълго стоим очаровани и фиксирани в предизвикателството за кардинално нови интерпретации на съвременната история, толкова повече шансовете ни за съзнателно включване в тази история изтъняват.
А за да се включим, е нужно най-после да видим с ясен поглед – с какво разполагаме и какъв е нашият национален потенциал, с който бихме могли да преборим обратната тяга, теглеща ни в пространствата на съзерцанието, апатията и неувереността за активна промяна. Задвижването на публичните мисловни енергии има смисъл само ако издига живота на общността на ново и качествено ниво. В условията и в средата на една динамична система, зациклянето и застояването, изместващи съзнателното включване в новите и неизбежни процеси, е не само регрес, но и пряка опасност за отпадане от системата.
Анализът не може да бъде цел. Той може да бъде отправна точка за бъдещи решения и действия. Трябва да спрем да се радваме като деца на умните и контрапунктни разкази за нашия свят и да си зададем въпроса: „Какво следва от това?“
Ще ви призная, че понякога ми става неудобно, когато прочета или чуя поредния добър, професионален разбор на актуалната ситуация по света и у нас и десетките възторжени коментари под него. Не защото това е ненужно, а защото е възпроизвеждане на модела на съзерцание. Поемане на поредната доза успокоително, че някой отново е назовал блестящо истината, която виждам и аз. Утре имам нужда от още и още успокоително. И после пак и пак. Утеха. Зацикляне в света на констатациите, вместо съграждане на нови реалности – което би трябвало да е и целта на упражнението. Фиксиране в проблема, а не в решението. Понякога е още по-лошо – болезнено пребиваване и затваряне в миналото като бягство от трудното настояще – вместо сътворяване на бъдещето.
Този, който вижда адекватно проблема и притежава експертизата да го назове, задължително знае и алтернативите за неговото решение. Ако няма отговор или поне опит за такъв, значи анализът е цел, а не стремеж и воля за решение. И тук е уместно да се зададе въпросът – каква и чия е целта?
Честваме Освобождението. Но днес свободни ли сме? И можем ли да бъдем? А искаме ли?
Последните два въпроса услужливо се подминават, като се задоволяваме с очевидната констатация, произтичаща от първия въпрос: Не, днес не сме свободни. Не сме субект, а обект на историята. Е, и?
Добре, нека да поразсъждаваме. Да се опитаме да обобщим това, което вече всички знаем (независимо дали го признаваме), и да се запитаме – имаме ли нужда да медитираме безкрайно върху това познание? Можем ли да изпитаме стремеж и воля за решение?
Мисля, че най-важният въпрос е следният – с какво разполагаме като обществен и човешки ресурс, за да се задвижи в нашия национален свят желание за промяна. И кои са конкретните стъпки за това.
Позволете ми един скромен опит от мое и от ваше име.
ПОЛИТИЧСКИЯТ ЕЛИТ – ИМА ЛИ ТАКЪВ?
Ако трябва накратко да обобщим, политическият елит на България в продължение на 26 години подложи на пълна деконструкция българската държавност, заставайки зад историческото алиби и претенцията за скъсване с комунистическото минало. След това последва чутовен грабеж. Този факт вече не може да бъде оспорван и замазван. Деконструкцията се случи съвсем „легално“, въпреки че по своята същност беше криминално действие, прилагано със завидна приемственост и последователност след успешното преотстъпване на България като зона на влияние от СССР на САЩ. След смяната на империите, от 16-та република на Съветския съюз, България се оказа в положението на стратегическа подмандатна територия, без право на собствени решения за геополитическата си и историческата си съдба.
Това, което изненада всички и ги свари напълно неподготвени обаче, е че политическите ни елити, без изключение, изявиха непозната досега жестокост към собствения си народ. Нито един от предаващите си щафетата на властта партийни субекти не прояви елементарна милост към тези, които бяха съградили държавата дотук. Защото, независимо от превратностите, държавата беше изграждана в продължение на повече от век. В този смисъл, българските политически елити бяха и все още са контролирани от чужди интереси, запазвайки за себе си определени привилегии и оставяйки населението в унизителна, непосилна мизерия. Ето това всички вече го знаем. Какво печелим, като го повтаряме отново и отново?!
Актуална добавка с днешна дата. Днес българските политици вече са не просто зависими и контролирани. Те са изключително невежи и некомпетентни. Не владеят политическия език, защото за тях политиката е просто възможност за докопване до властта. Публичният дебат отдавна е забравено понятие в обществения живот. Под „политика“ се разбира безпрекословно спазване на указанията от Брюксел и Вашингтон, както и усвояване на европейските фондове. Затова и спорадичните опити за политическо говорене отдавна са изгубили давност и смисъл, а и самият ценз на властимащите не достига до нивата на висшия пилотаж, който е необходим за взимане на държавнически решения и поемане на отговорност за настоящето и бъдещето на нацията – както това се случва например в останалите страни от бившия Източноевропейски блок.
Да, в началото на „прехода“ все още се срещаха образовани люде в изпълнителната и законодателната власт. Все още имаше единици, които искрено вярваха, че делото им е полезно и е в името на свободата и просперитета. Постепенно обаче експертите и професионалистите бяха маргинализирани или прогонени извън страната. Така новите политически „герои“ получиха джакпот и зелен светофар по пътя си към властта.
Част от тях все пак са преминали политическо обучение – в чужди „неправителствени“ организации – но възможностите им стигат единствено до ролята на обслужващ персонал. По-голямата част от днешните политици са напълно контролирани и върху тях се оказва сериозен натиск – подмандатните територии като България по подразбиране нямат нужда от експертен политически елит.
Не на последно място, до властта бяха допуснати предимно хора, лишени от национално самосъзнание, мъжество и достойнство. Т.нар. политически елит е ампутиран от чувството за национална принадлежност, затова той не е в състояние да следва обществените интереси в името на оцеляването ни като нация или поне като общност.
Това е първата и най-важна констатация за политическия ни елит – той се намира под външен натиск и контрол. Това се отнася за всички партийни субекти, които бяха във властта в последните 26 години. Излишно е да ги изреждаме. В случая важен е изводът, че в България липсва политически елит, който да изпълва със смисъл това понятие. До евентуалната поява на нови политически субекти, ние не можем да разчитаме на настоящото политическо статукво. Можем да бъдем недоволни, възмутени, саркастични, подигравателни – но това не води до нищо.
Нека все пак да погледнем и наоколо, извън политическите елити – с какво друго разполагаме като общество, макар че, както всички знаем, това е едно твърде разпокъсано общество.
ИНТЕЛЕКТУАЛЕН, ЕКСПЕРТЕН И МЕДИЕН ЕЛИТ
Тук фрагментацията е повсеместна.
Една част от интелектуалния (творчески и академичен) елит беше превърнат в придворна свита „за цвят“ на новото статукво – както беше и по времето на комунизма. По-адаптивните му представители веднага се преориентираха – от храненици на тоталитарния режим те станаха набързо първи негови отрицатели, а днес крайностите в публичните им метаморфози говорят за дълбочината на разлома в техния идентитет, както и за неговата етична празнота. Част от академичния елит услужливо и без всякакъв сантимент пренаписа учебниците по история, география, литература, родинознание, за да бъде ерозиран формиращият национално самосъзнание елемент още на ниво училище.
Другите, по-младите и вдъхновени т.нар. грантови интелектуалци са актуалният инструментариум, чрез който се осъществява активно психическата дезориентация на българското общество. Тяхната нова Библия са евроатлантическите директиви и ценности, имащи за една от целите си подронване на националното самосъзнание и поддържане на властта с изкуствена, имитативна гражданска активност и режисирани протести. Таргет групата на тази мрежа е остатъкът от средната класа с „дясна“ ориентация, предимно в столицата и в по-големите градове. Немалка част от тях са свързани с олигархични структури, външни неправителствени организации или медийни групировки, от които получават финансиране и опорни точки. Казионните медии, включително и държавната телевизия, са под контрола на властта и изпълняват прилежно ролята си на слуги, генерирайки директни или подсъзнателни внушения в доверчивото и объркано съзнание на зрителя, който отчаяно търси в екрана парченцата от своя разрушен национален космос.
В този смисъл, медийният интелектуален елит е най-важният лост в ръцете на властта. Контролът, осъществяван чрез него, се движи в матрицата на ефективни и работещи стратегии. Именно чрез медиите се легитимира така необходимата паралелна действителност, която има за цел да подмени реалните проблеми в живота на общността и нейната традиционна етична и ценностна система.
Чрез журналистическия и медиен елит българското население беше оглупено до неузнаваемост. Освен материално бедно, то изгуби и своите безценни духовни богатства и падна до равнището на биологично оцеляващ скот. Сапунени турски сериали, пошли риалити формати и подборно, изкривено представяне на информацията – тези са само някои от безкрайните и елементарни инструменти за въздействие, с които беше вкаран клин в най-интимните пластове на човешката екзистенция. В същото време беше оглупена и средната, по-заможната класа. В телевизора има за всички от всичко, и то по много. Чалгата се наложи като водещ „културен“ жанр, чрез който беше моделирана една консуматорска, безпаметна средна класа, заразена смъртоносно с вируса на пошлата посредственост.
Огромната заслуга за това има журналистическата гилдия, която предаде своите принципи и се лиши от професионално достойнство.Добрите журналисти са единици и повечето от тях са избутани извън полезрението на казионните медии и телевизионните камери. Вместо тях, в меките кресла на сутрешните блокове са се настанили водещи, за които е важно да покажат повече гола плът, отколкото мисъл. Звездоманията отдавна е изместила истинските стойности на журналистическото призвание, превръщайки го в една друга, по-древна професия.
И все пак, в остатъчния интелектуален елит на България все още имастойностни личности, които оцеляха буквално и преносно „на магия“ и „на инат“. Тези хора са пръснати из целия фрагментиран социум и с днешна дата съхраняват поединично или в малки общности спомена за времето, когато понятията „родина“, „общество“ и „народ“ все още имаха смисъл.
Най-голяма заслуга сред тях имат българските учители, които в момента извършват истински подвиг в името на оцеляването на българския дух в младото поколение. Всички ние наистина сме им длъжници. Независимо от осакатената и намираща се в насипно състояние образователна система, която беше съсипвана методично и целенасочено, все още в българското училище има хора с просветителско съзнание, които почти нелегално, но всеотдайно стоят на своя пост. Истински будители, пред които всички останали, оцеляващи поединично „интелектуалци“, могат да изпитат само неудобство. Научните работници в читалищата, библиотеките и музеите – това са другите българи, които системата не успя да смачка докрай. Сред тях и до днес има хора, които съхраняват отговорно и всеотдайно историческата и културната памет на България.
В академичните и експертните среди все още има живи хора-мостове между недалечното миналото и недалечното бъдеще. В тяхната памет е опазено и познанието за държавен градеж. Те обаче днес са в ролята на пасивни и нерядко – песимистично настроени съзерцатели. Активното участие в обществения дебат им е отнето както от системата, така и от тях самите. За радост, в тези среди има и достатъчно способно зряло поколение от учени и анализатори, на които дължим и актуалното артикулиране на съвременните релности. Именно те преобърнаха наопаки „бялата ръкавица“ и назоваха нещата с истинските им имена. Една безспорна заслуга към събуждането на общественото съзнание. Всъщност, тези хора са безценният потенциал и коректив в процеса на възстановяването на държавния ни суверенитет, ако това някога се случи.
БЪЛГАРИТЕ В ЧУЖБИНА
Немалка част от тях бяха принудени да заминат зад граница по икономически причини, но много от тях изявяват активно отношение към случващото се в България. Сред тях има образовани млади хора и също такива, които са добили безценен опит и експертиза в различни сфери на науката, технологиите и обществените отношения. При една целенасочена държавна политика, както това се случва в Унгария и Румъния например, тези хора могат да бъдат привлечени обратно в родината си и биха били активна част от нейното възстановяване.
ДЕЦАТА И МЛАДИТЕ ХОРА
Разполагаме и с децата на България, с младите хора, които могат и трябва да бъдат нашата истинска инвестиция за бъдещето, да бъдат мотивирани и насърчени с образование и възпитание като основен приоритет в една отговорна държавна политика.
ГРАЖДАНСКОТО ОБЩЕСТВО, ИЛИ НАРОДЪТ
За съжаление, изброените по-горе причини, съчетани със сериозната демографска криза, бедността, ниската образованост, високата смъртност и ниската раждаемост, не дават оптимистична прогноза за развитието на гражданско общество в България, ако нещата у нас не се променят съзнателно, волево и кардинално.
ЛИДЕРИ
Този аспект в развитието на всяко общество е от съществено значение. Отново за съжаление, като резултат от съвременните вътрешнополитически и геополитически процеси, България е лишена от качествени лидери. Тук крайностите в артикулирането на съпротивата срещу статуквото са крещящи и отразяват крайностите и противоречията, бушуващи в националното тяло и в разглобената държава. Липсва балансирано формулиране на проблемите, което да търси съзнателно равновесието между минало, настояще и бъдеще; между проблем, решение и желана реалност; между даденост, потенциал и стремеж; между народ, елит и лидер; между материално, духовно и ирационално – висшият пилотаж, на който са способни единствено личности, преминали не само през сериозно и задълбочено осмисляне на историческата и съвременната българска реалност, но и обходили пространствата в националния космос, проникнали в тъмните ъгли на народопсихологията и характера на българина. И не на последно място – личности, извървели вътрешния си, индивидуален път в осмислянето на битието, открили точката на сцепление между личното и колективното развитие, и като резултат от всичко това – способни да бъдатвизионери. Защото, както вече стана въпрос, по-лесната задача е критично да се обяснят и анализират проблемите и причинно-следствените връзки. По-трудната задача е да се дефинират позитивни решения и да се очертаят пътища към желаната реалност.
Точно тук е разковничето – в разликата между способните на действие визионери и песимистичните съзерцатели. Трансформацията между тези две смислови реалности засега е еднопосочна. Но тя може и трябва да бъде обърната – от пасивно съзерцание и анализ към активно отношение и действие.
КАК МОЖЕ ДА СЕ СЛУЧИ ВСИЧКО ТОВА? МИСИЯ НЕВЪЗМОЖНА?
Не, не е невъзможна.
Въпрос на лична отговорност и взаимно проникване на енергиите, които могат да обединят елит и народ, а те от своя страна да успеят да излъчат лидер. Без качествен и волеви водач обществото ще остане в насипно, фрагментирано състояние, тъй като няма кой да артикулира неговите надежди за бъдещето и да ги насочи с визионерски подход към конструктивни решения. В същото време лидерът не може да се появи от небето като deus ex mahina. Обратно – той може да бъде излъчен единствено от позитивно обединени обществени енергии. Процесът е неизбежно взаимен. Другото е утопия на безнадежността.
За съжаление, лидерите извън казионния политически елит, имащи претенцията за национални обединители, най-често насочват своята енергия не към бъдещето, а към миналото. „България на три морета“, пророчествата на Ванга, силата на Тангра и мистерията на тракийския ни произход са оплетени в един абсолютно произволен миш-маш, забъркан около почти фанатичната и френетична фиксация към изгубеното минало. Този подход е изключително непродуктивен и деструктивен, защото той остава вкаменен от погледа на миналото. Именно миналото е българската Медуза, срещу която все още не е сътворен огледалният щит, с който да влезем в битката за своето бъдеще. Затова повечето от патриотично настроените българи все още битуват в тъмните пространства на пещерния национализъм и не са способни да прекрачат навън към дневната светлина, в която е пътят към бъдещето. Другата болезнена фиксация – тази в несправедливостта на настоящето – е натоварена с толкова негативни и отчайващи конотации и констатации, че тя държи в плен копнежа към развитие и промяна. А надеждите, че Русия ще ни освободи за трети път, са израз на детинския наивитет, на патологичната вътрешна дезориентация и на чувството за безизходица.
Не, Русия няма да ни спаси.
БЪЛГАРИЯ МЕЖДУ РУСИЯ, САЩ И ЕВРОПА
Крайното русофилство, както и крайното русофобство, са израз на невъзможността да се потърсят собствените устои и да се възстановят силите, които крепят националния фундамент, за да бъде той надграден и съссобствените ни усилия и труд, а не само с волята на великите сили.
Като стана въпрос за Русия, има и друг момент. Европа и ЕС не са еднозначни понятия. Провалът на образуванието Европейски съюз и на неговия реален предводител Ангела Меркел не означава, че трябва да загърбим Европа и да търсим спасение единствено на Изток. България е в Европа и исторически, културно и географски винаги ще бъде част от Стария континент – дори и да се намира в неговата периферия. Освен това – Европа, подобно на България, в момента не е самостоятелен геополитически субект.Неадекватните и налудничави действия на германския канцлер са недвусмислен знак, че тя не действа самостоятелно, а е подложена на огромен външен натиск. Но Меркел не е Европа. Ако тя е наложеният лидер на ЕС, чийто настоящ формат се разпада, Европа вече ражда и своите нови лидери. Не е само Орбан и не са само Вишеградите. В много европейски страни процесът към възстановяване на идеята за обединена Европа, състояща се от суверенни държави, вече набира ход и това движение е необратимо.
Има още един момент. Твърде съществен, специален и деликатен. И трябва да се назове внимателно. Въпросът е за империята, от която сме част. Не трябва да забравяме, че САЩ не е само посолството на ул. „Козяк“ и ятото ястреби, които подпалиха и застрашиха с безумието си целия свят. От недрата на американското общество се надигат социални енергии, които недвусмислено се насочват против имперските свръхамбиции на военно-промишния комплес, банковата олигархия и техните адепти. Америка е многопластова страна и от нея се чертаят посоки, които касаят бъдещето на целия свят. Днес САЩ навлизат в глобална вътрешна криза, която неминуемо предизвиква и криза на ценностите. Изходът от тази криза касае съдбата на света и това не е преувеличено.
Империята показва първите си признаци на умора. Тя постепенно и бавно разбира, че не може да контролира целия свят. Бидейки периферия на тази империя, ние трябва да погледнем най-вече в самите нас. За да бъдем готови, когато геополитическите реалности се раздвижат в нови тенденции.
Затова – нека за малко да оставим Америка на американците, Русия на руснаците, и да погледнем в България на българите. Но не отново само в миналото. Време е да погледнем и в бъдещето, да възродим своето национално достойнство със самочувствието на европейци. Не е далече моментът, в който погубителите на Европа начело с Меркел ще бъдат изправени пред историческия съд за действията си. Дали ще останем последните жалки клакьори на рухващото и безвъзвратно компрометирано Брюкселско статукво, или ще бъдем част от силите, които носят промяната и новите принципи на обединение на европейските народи, зависи изцяло от нас. Едва тогава и Русия може да ни „зауважава“ отново, за да възстановим ползите и взаимодействията си с тази световна сила в името на партньорските отношения от двустранен интерес, в името на историческата, културната и религиозна близост между нашите две страни.
Затова трябва да действаме. И да спрем да се оплакваме, очаквайки само поредния „спасител“ отвън, зациклили в мантрите на безнадежността. Така или иначе, минахме всички граници на национално самоизяждане и самоунищожение. Време да спрем да тъпчем на едно място.
ЕТО ЕДНА ПОСОКА И ОПИТ ЗА РЕШЕНИЕ, ЗА ДА ИМА СМИСЪЛ ОТ ТОЗИ АНАЛИЗ
Предстоящите президентски избори през есента са огромен шанс за консолидация на тези сили в обществото, които осъзнават нуждата от преминаването в нов, качествен етап на представителството в държавните институции и постепенен рестарт на порочната политическа система. В този смисъл изборът на нов президент може да бъде едно наистина сериозно начало. Защото държавният глава не притежава само представителни функции, напротив. Неговата най-важна мисия е моралното обединение и сплотяването на нацията, от което всички ние днес имаме въпиюща нужда. Задаването на нов тон в публичното артикулиране на проблемите и на техните решения, визионерски подход и акумулиране на историческа смелост пред предизвикателствата – само личност, осъзнаваща ясно тези задачи, може да бъде водачът, който да завърти решително кормилото на обществените нагласи в нова посока към едно по-добро бъдеще.
В последните години президентската институция беше срината до абсурдни нива, тя се превърна единствено в обект на груби подигравки, срам и възмущение. Време е тази институция да си върне уважението на обществото. Време е на този пост да бъде издигнат мъж, който ще изпълнява с чест и достойнство ролята си на главнокомандващ на Българската армия. Личност, която ще има силата да бъде коректив на политическата пошлост и в същото време – изразител на волята и стремежите на нацията.
Широкото представителство на такава кандидатура е задължително условие и предпоставка за успех. Затова всички заинтересовани политически и обществени кръгове трябва да се обединят в единна платформа, да открият и да излъчат този мъж. Да, няма идеално чисти идеи и носители на идеи без свои тесни интереси. Но трябва да се осмелим да поемем разумни компромиси и рискове, да сме отворени за диалог с всички, които декларират готовност да вървят към нови баланси. Разбира се, без онези, които вече са пропилели напълно и безвъзвратно кредита на доверие. Реалният процес никога не е гладък, безгрешен и безболезнен. Затова трябва да направим всичко възможно той да не е революционен и разрушителен. Ще сме късметлии, ако промяната се случи еволюционно, с пречистване и надграждане.
Необходимо е радикално да скъсаме с „психарското“ отчаяние и да спрем да очакваме то скоро да достигне критична маса и да „разруши“ системата. Това не е изход! Защото Големият въпрос остава да виси – какво предлагаме днес и утре, когато системата рухне? Разрушаването е по-лесната част. Трябва да се фокусираме и обединим усилия не върху разрушението, а върху съзиданието, не в трескавото търсенето на месии, а в изграждането на хиляди мислещи и позитивно действащи индивиди, обединени с ясна визия за собственото си развитие и развитието на обществото в следващите 30-50 години. Да накараме всеки да се вгледа критично първо в себе си, да се погрижи първо за себе си и паралелно – за околните и за цялото общество. Избраните от природата и обстоятелствата личности трябва да дадат насоките, потенциалните решения и стартовата енергия, за да се задвижи процесът на обновление.
Нека да си спомним какво имаме и да спрем да плачем за това, което нямаме.
Имаме качествени хора в разпокъсания интелектуален, академичен и експертен елит. Имаме учителите и будителите. Имаме децата на България. Имаме българите в чужбина. Имаме отделни независими журналисти. Имаме някои читави хора в иначе деградиралата политическа система.
Можем да имаме и добър президент, който да зададе тон на оркестъра.
Това е добро начало.
По-добро от Свободата на тепсия.
САЩ създадоха комунизма в Русия, а след това и в Китай, издигайки на власт Мао Дзедун, осъществил най-големия геноцид в историята (Видео)
САЩ наложиха комунизма на света
Списание „Американски Евреи” от 10-ти септември 1920 година пише: „Болшевишката революция в Русия беше работа на Еврейски мозъци, извършена от Еврейско недоволство, чрез Еврейско планиране, чиято цел е да създаде Нов световен ред...
Как САЩ създадоха КОМУНИЗМА - или за участието на капиталистите в революциите
Комунистически Китай е моделът на планово общество на Новия световен ред [+Видео]
Комунистически Китай служи за лаборатория на глобализма, за опитно поле, където 1.4 милиарда души живеят като опитни зайчета при изграждането на прекрасния нов свят...
Нечувано зло! Организирано отнемане на органи от живи хора!
Трупащи се доказателства разкриват ужасяваща картина на убийства и осакатяване в Китай. Доклади от свидетели и китайски лекари показват, че хиляди практикуващи Фалун Гонг са били убити заради органите им, които се продават и трансплантират за огромна печалба в трансплантационния бизнес. Извършителите са служители на управляващата Китайска комунистическа партия (ККП), действащи в сътрудничество с хирурзи, затворнически власти и военни служители...
Комунистите са хората на Запада
Новият Световен Ред е КОМУНИЗЪМ: Австралийският конгрес разобличава Новия световен ред [Видео + Audio]
Ан Бресингтон подчертава, че Римският клуб, в който членуват Тед Търнър, Буш, Горбачов и общо взето всички, които дърпат конците, никога не се е отказвал от идеята за световно господство на КОМУНИЗМА...
"През 1987 г. Михаил Горбачов, също член на Римски клуб, каза: Вървим към Нов Световен Ред, светът на комунизма и никога няма да се върнем назад"
Червената симфония (революцията под рентген)
Блестящото описание на коммунистическо-банкерския заговор, направено от един от непосредствените изпълнители на задачите в този заговор - Христиан Раковски...
Демокрация по американски: изкуство за манипулиране на хората в интерес на твърде ограничен кръг личности от световния елит (Напомня ли ви социализма? Може да не е случайно!)
ВИНАГИ И ПРИ ВСИЧКИ ОБСТОЯТЕЛСТВА се подчертаваше, че именно Русия и само Русия е основният стратегически противник на САЩ. Това звучеше много странно през 1998 г., когато Русия беше слаба както никога - а в същото време Китай ставаше все по-богат и по-силен. Независимо от това, НЕ !КОМУНИСТИЧЕСКИ! КИТАЙ, А ИМЕННО РУСИЯ се възприемаше в САЩ като основен враг...
Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!