Бтв с умилителен материал за българската казарма и разкази на наши познати актьори, как там са ставали мъже! Как сте момчета? Усещате ли на къде води рекламната кампания или още си мислите, че вас това не ви касае? Те и в Украйна така мислеха в началото ...
А запасняците? А тези, които сте ходили в казарма? Усещате ли вече вятър покрай ушите или още спите?
Украйна започна мобилизация в западните си региони, защото в източните не остана никой
МУНЧО ОТ „ДУНАВ МОСТ“ И КИРЕТО ОТ „КАНАЛЕТО“ РАЗКАЗВАТ ВОЙНИШКИ СПОМЕНИ – МАЙЧИЦЕ МИЛА…
По BTV две актьорстващи същества, известни като Мунчо от „Дунав мост“ и Кирето от „Каналето“ плюят българската казарма – някогашната българска казарма, разбира се, социалистическата.
Става дума за пожизнения генерален секретар на Съюза на артистите в България Христо Мутафчиев и Тончо Токмакчиев.
„Шегуват се“ и пускат лакардии за социалистическата казарма, която „възпитавала“ единствено в любов към Съветския съюз, Партията и Народната република.
Всеки български мъж, който е минал през казармата – през някогашната казарма, е наясно, че каквато и да е била, тя имаше огромно значение и за Родината ни, и за самите момчета, които бяхме в нея. Добра или лоша, тя ме накара да повярвам, че мога да направя много-много неща, за които не си бях и помислял. Дали ме е направила мъж, не знам, защото много трудно се адаптирах в началото към нея, но ми създаде приятелства и увереност, за които съм ѝ благодарен.
Всеки български мъж, а не дребен слагач и шмекер, който е минал през някогашната казарма, е умрял от смях, когато Христо Мутафчиев разказа, че си е обядвал почти всеки ден у тях, като тайно е минавал през една дупка в оградата на казармата. Да те разпределят да служиш в родното ти място беше голямо връзкарство, ама яко връзкарство. И тия приказки, че по цял ден тичали с противогази и гумени наметала, че сутрин старшините им ритали вратите на спалните и ревели като бесни, са легенди от войнишкия фолклор или реминисценции от американските филми за обучението в тамошната армия, пръсната по целия свят.
И аз мога да разкажа как ме осмука по врата с диверсионна цел красивата и засукана готвачка в стола на поделението, докато си говорехме един върху друг някъде близо до комина на парното. Мога да разкажа и как с един приятел от Луковит минахме през оградата и на стотина метра, паднали от умора върху полите на една луковитска ромка, дошла да го види, пиехме ракия като бесни. Мога да разкажа и как, бая подпийнал, минах през една стъклена врата и си срязах носа на две, защото не бях престоял достатъчно в Димитровската стая през деня. Мога, но не го правя, защото не мога да го обвържа идеологически с темата за тогавашните войнишки страдания. Може би е така, защото Христо Мутафчиев е спал с трийсет души в стая, а аз – с деветдесет и шест.
Истината, според мене е, че тези двамата юнаци – Мунчо от „Дунав мост“ и Кирето от „Каналето“, волю или неволю изпълняват политическа поръчка. За да не се мисли, че сега нямаме армия, че сега нямаме танкове и самолети, че нямаме ракети, които можеха да достигнат до Цариград и Атина, са се наели да очернят и оплюят във вид на смешки и измишльотини миналото на нашата войска. Те внушават какви диваци са били командирите в армията, какви загубени времена и години са били това за младежите и колко хубаво е, че сега няма армия и можеш да ходиш ту да береш ягоди по света, ту да гледаш бабички и старци, ту да учиш в три-четири университета едновременно по малки провинциални градове в остатъчната ни държава. На тези двамата подигравчии и веселяци и през ум не им минава, че казармата има интегриращи функции, че е един от стожерите на нацията, че сплотява и че учи на много неща.
Съвсем отделен епизод е, че именно в Трудовите войски например немалка част от момчетата от малцинствата, на които никога не им се е учело много-много, придобиваха навици и професия – научаваха се да четат и пишат, да ядат на маса и да спят в легло.
Пишат си точки и се издокарват Христо Мутафчиев и Тончо Токмакчиев и вдигат ръка милите колеги на Лоранс Оливие и Жан Габен, за да ги забележат от сегашната власт и да ги харесат новите шефове на редуцираната ни до минимум и почти изчезнала войска.
Най-обидното е, че тези двамата – Мутафчиев и Токмакчиев, които аз лично съм запомнил – първия с мучащия му тембър на пристанищен войвода, а втория – с неповторимата физиономия и кожен каскет, правят това уж чрез хумора и „автентичността“ на спомените, пробутват ни печени семки и пуканки за истини. Плюят върху спомените и живота ни, без да им мигне окото.
А направо щях да се разплача, когато генералният секретар на артистите Мутафчиев си измисляше как плюел през дупките на вратата на карцера този, който го охранявал. И как стоял в карцера трийсет дена – леле-леле-леле… Може и да се е случило, само че на Планетата на маймуните.
Николай Милчев