Автор: Илиана Иванова, Изгубената България
Руски офицер пред църквата “Света София” след освобождението на столицата, София, 1878 г.
Навършват се 145 години от освобождението на София. В статия от декември 1927 г. вестник „Отечество“, орган на Съюза на запасните офицери, разказва за това важно събитие от нашата история. Поводът тогава е 50-годишнината от този акт:
„Освобождението на София от нашите братя руси е страница, свързана с кървавата епопея при Плевен. Осман паша, упоритият и героичен защитник на Плевенските висоти и редути, с право смятал, че докато е свързан със София, той ще може не само да брани Плевен, но и да премине в настъпление при удобен случай.
София преди Освобождението, български турци жители на града
Действително, докато Плевен бил в непосредствена връзка със София, Османпашовите войски имали в изобилие и хранителни, и бойни припаси. Почти до началото на октомври 1877 г. турците редовно внасяли в Плевен храни и бойни материали по шосето Плевен – Орхание – Арабаконак – София. По това шосе турците до пълната обсада на Плевен били устроили дори няколко укрепени пункта, заети с достатъчно артилерия и пехота. Задачата на тия пунктове била – бранене на съобщенията със София, от която през Орхание (дн. град Ботевград) постоянно сновяли коли с различни и изобилни припаси. Освен това, още при започването на Руско-турската война, в София бил съсредоточен близо 20-хиляден гарнизон под началството на Фарик-Осман паша. По-късно, когато Плевен бил напълно обложен от русите, Осман паша смятал, при един ненадеен излаз, да поеме към Орхание и София. Ако беше сполучил, Осман паша щеше да причини нови и грамадни жертви на русите – първом при Орхание, тоя „втори Плевен“, както тогава го наричали, и после в околностите на София.
Между това, докато се разигравали кървавите боеве около Плевен, турците започнали и укрепяването на София: ежедневно турските войници заедно със заставените да работят по редутите софиянци, усилено укрепявали Лозенец (Курубаглар), Коньовица и Слатинската висота. Осман паша от Плевен не само настоявал за издигането на нови укрепления, но искал и групирането в Софийско на една 150-хилядна армия. За щастие, Високата Порта отблъснала тоя Османов план, бъдещата българска столица през цялото време на войната останала като военен склад.
София през 1879 г., в дясно е Шареният мост, днес Лъвов мост
На 4/16 ноември 1877 г. се туря началото на оня победоносен руски марш, който донесе и свободата на София, след като на тоя ден генерал Скобелев зае при Плевен Зелените гори, генерал Гурко, който бе вече превзел Горни Дъбник и Телиш, излязъл от състава на обсадната армия. Назначен за командващ Западния отряд, генерал Гурко насочва войските си по шосето Плевен – Орхание – София. На 11/23 ноември русите завладели важната позиция при с. Правец, ключ на заемането на Орхание: „Правец наш, Орхание тоже наш“ – казвали радостно освободителите. И наистина, една седмица по-късно победоносните отряди на генералите Елис и Дандевил вече нахлували в тесния и страшен Арабаконак.
Докато ставали тия събития на стотина километра от София, турските власти в града станали неспокойни. Още от септември започнали арести на подозрени граждани и селяни, а на 15/27 ноември, за да всели ужас у софиянци, в няколко софийски пазарища и махали били въздигнати бесилки – на Куручешме, на Говеждия и Конски пазари, па и на други площади, се залюляли няколко трупа на обесени българи. А на 7 декември, оковани в железа, били подкарани по Цариградското шосе мнозина видни софиянци, пазени от усилена военна стража. Арестите и подир това продължили: нови 50 видни граждани, между които и неколцина учители, турците също тъкмели да интернират, но чуждестранните консули се намесили и осуетили тая мярка.
А краят на турското господство в София наближавал…
Подир невероятно труден зимен марш през тесния, зиме дори недостъпен Арабаконак, войските на генерал Гурко завзели с. Саранци. От тук вече пред изнурените ратници се откривало хубавото Софийско поле.
На 19/31 декември руски части били вече заели позиция при селото Горни Богров, както се казва – под носа на София.
Едва на 20 декември 1877 г. (1 януари 1878 г. н. ст.) откъм София настъпили 15 турски табора (бел. ред. - табор е турска войкова част, в състава на която влизат между 500 и 800 войника) с десетина топа. В сражението турците, след като оставили близо 1000 души убити и откарали в София двойно повече ранени, оттеглили се в околностите на с. Враждебна.
На 21 декември/ 2 януари пламнало ново сражение при Враждебна. Тук турците смятали, че пълноводният по това време Искър ще спре по-нататъшния марш на русите към София. Ето защо те се залостили главно около Враждебския мост; но когато забелязали, че русите вече прецапват през ледено студените Искърски води, подпалили моста и отстъпили. Запалено било от турците и село Враждебна. Явно ставало вече, че борбата, може би, упорита и кървава, ще се води на Софийските редути.
Но дотам работата не стигнала.
Разнебитени и морално сразени, турците намерили за по-добре да напуснат и София.
23 декември/4 януари бил последният ден на турското господство в София. През тоя ден в града настъпила страшна бъркотия: заскрибуцали коли, проточили се конски кервани, на тълпи на тълпи угрижени низами бързали… Страшен глъч и хаос настанал по Княжевското шосе: в пълно безредие тук се размесили хора, коне и коли; цялата тая паплач от войници и обози нервна, уплашена, изморена, бяга към Кюстендил. Трагична, но заслужена съдба на един тираничен петвековен завоевател, живял в леност и лекомислие, в паразитизъм. Сега тоя ленив господар бягаше позорно, погнат от ножа на братята освободители, които от Саранци до Враждебна оставиха костите на хиляди руски синове по Софийското поле.
На 24 декември/5 януари с тържествен марш при развяни бойни знамена и при гърма на барабани и музики братята освободители влезли в София. Велик момент! Бъдещата българска столица била честита след 450-годишен живот на тъги и неволи да срещне православна християнска войска, невиждана от времената на Иван Шишман.
Генерал от кавалерията Йосиф Владимирович Гурко (1828-1901), командир на Предния отряд на Руската армия, превзел градовете Търново, Казанлък, Стара Загора, Враца, Орхание, Етрополе, София, Пазарджик, Пловдив, Одрин и др.
Народът, безпаметен от радост, масово се юрнал към Орханийското шосе за среща на самия генерал Гурко. Изпроводили го чак до къщата, отредена за негова квартира (бел. ред. – на ъгъла на бул. „Витоша“ и ул. „Алабин“). Победният военен парад бил пред съборната черква „Св. Крал“ (дн. „Св. Неделя“), в която бил отслужен тържествен молебен.
След заемането на града, генерал Гурко назначил за военен комендант княз Оболенский. Скоро след това обаче дошъл генерал Пьотър Владимирович Алабин, който се заел с уредбата на гражданското управление.
Така от 24 декември 1877 г./5 януари 1978 г. София заживяла свободно.
Руски военни музиканти и български уличен търговец пред църквата “Св. София” след освобождението на столицата, София, 1878 г.
Благодарение на Алабин, замрелият турски град София се съживил: явила се българска стража, съставил се български градски съвет – полъхът на гражданската свобода се почувствал. Неуморимият Алабин поставил основите на библиотека, дарил 25 хил. рубли за паметника на Васил Левски, дарил и за много други културни нужди. Благодарна София има улица, кръстена с името на тоя деятел.
След седемдневен отдих, генерал Гурко потеглил с героите си към Пазарджик и Пловдив. Нека прибавим, че в София русите намерили 6 турски военни знамена и големи запаси от жито, брашно и бойни припаси. Само в една от софийските джамии били натрупани 20 хил. сандъка с разни материали и с надпис „За Плевен“.
Спомняйки си горните велики дати в своя живот преди 50 години, столицата трябва с благоговение и възторг да възвеличи великия подвиг на освободителите, принос към най-великата на света идея – за свобода!“
Цветан Стоянов, в. „Отечество“, декември 1927 г.
"Посрещането на генерал Гурко в София", Димитър Гюдженов (1953)