Следвайте "Буднаера" в Телеграм

Безкрайните войни на Америка – полк. Уйлям Астор

Полковник Уйлям Астор – бивш боен пилот от ВВС на САЩ и настоящ преподавател в Технологичния колеж на Пенсилвания за безкрайните войни на САЩ и за това, заради кой и какво американските войници умират, а данъкоплатците финансират всичко това

oDbjn

Както е известно, началото на т.нар. „глобална война срещу тероризма“ беше поставено непосредствено след трагедията от 11 септември 2001. В Пентагона я нарекоха „дългата война“, т.е. там още тогава бяха наясно, че става дума за неограничен във времето и способен да проточи до безкрайност, конфликт с терористичните мрежи и подкрепящите го държави и най-вече с онези, свързани с радикалния ислям.

В тази връзка беше възкресена доктрината за противодействие на бунтовническите движения, погребана след поражението ни във Виетнам, която започна да се интерпретира по нов начин. През изминалите оттогава четиринайсет години основните и характеристики станаха по-ясни: свидетели сме на непрекъснато повторение на събитията, също като в популярния филм „Омагьосан ден“ (Groundhog Day). Тоест, щом решим, че поредната война (Groundhog Day) най-сетне е приключила и веднага след шумно прокламираната ни победа в нея, всичко започва отначало.

Днес, когато Съединените щати вече за трети пореден път се оказват ангажирани с военни действия на територията на Ирак, си струва да се замислим, кои са основните причини перманентната война, водена в различни (и често повтарящи се) точки на света, да се превърне в своеобразна нова норма за Америка. По-долу ще изложа седем такива причини, които смятам за определящи.

Приватизацията на войната

Американските военни започнаха да използват услугите на частни компании, което стимулира стремежа към извличане на печалба от воденето на войни и тяхното продължаване до безкрайност. За разлика от доброволците и наборните войници от миналото, мобилизираните днес военни корпорации, които олицетворяват новата наемна армия на Америка – Halliburton/KBRs (получила почти 40 милиилрда долара само от договорите си в хода на войната в Ирак), DynCorps (получила 4.1 милиарда долара за подготовката на 150-хилядния корпус на иракската полиция, оказал се съвършено безпомощен срещу ислямистите) или Blackwater/Xe/Academis (чиито приходи от войната в Ирак са 1.3 милиарда долара) – нямат никакво желание да бъдат „демобилизирани“. Подобно на повечето корпорации, техният бизнес модел се основава на непрекъснатия ръст на печалбата им, а тя нараства най-бързо по време на война или на подготовката за нея. Затова те се превърнаха в предпочитания вариант за Вашингтон. Впрочем, заглавието на популярното кънтри парче Freedom isn’t free („Свободата не е безплатна“) с пълна сила важи и за войните. Както се казва, „който плаща, той поръчва и музиката“, затова днес корпорациите, набиращи наемници за безкрайните войни на Америка, могат да се похвалят с приходи от 138 милиарда долара, само по своите „иракски договори“ (данните са на Financial Times). Ако пък вярвате, че „приватизацията на войните“ може поне да ограничи разходите на правителството по тях, помислете още веднъж: както е известно, още през 2011 Комисията разследваща военните договори, сключени по време на войните в Ирак и Афганистан, стигна до извода, че щетите от мошеническите сделки, разхищенията на средства и злоупотребите са достигнали 60 милиарда долара и то само в Ирак.

Характерно за новия модел на войните, водени от САЩ, е, че когато наемниците, използвани в тях, се окажат опасни за американските интереси, те могат да бъдат отстранени само със сила. Навремето европейските владетели също стигат до този извод в резултат от горчивия си опит от Трийсетгодишната война, разтърсила Стария континент през ХVІІ век. По онова време могъщите командири на наемническите отряди, като Албрехт фон Валенщайн например, излизат изпод контрол. И само убийството на Валенщайн и утвърждаването на почти абсолютната власт на европейските монарси, позволяват тази война да бъде прекратена преди да е опустошила напълно континента, което пък се оказва от ключово значение за съхраняването и по-нататъшната експанзия на Европа (по-късно европейците експортират вътрешните си войни в различни части на света, но това е друга история).

Сливането на „държавата на националната сигурност“ с двете основни политически партии

Джими Картър е последният президент на САЩ, опитващ се по някакъв начин да контролира „държавата на националната сигурност“ (National Security State – доктрина, оформила се през периода 1945-1954 и отреждаща ключова роля във формулирането на американската политика на силовите структури като Департамента по отбраната и разузнавателната общност – б.р.). Той съкращава броя на американските стратегически бомбардировачи В-1 и се опитва да постави в основата на външната политика на страната защитата на човешките права. Картър обаче се превръща се в обект на подигравки заради „наивната“ му позиция му относно ядрената война и е яростно критикуван за „слабостта“ си по въпросите на отбраната. Както е известно, поражението му на президентските избори през 1980, спечелени от Роналд Рейгън, доведе до 12-годишната доминация на президенти-републиканци, по време на която рогът на изобилието буквално се изля над Департамента по отбраната. Това принуди Бил Клинтън и ръководството на Демократическата партия да си направят съответните изводи и също да прегърнат концепцията за „държавата на националната сигурност“, макар и придавайки и една по-привлекателна и приемлива за избирателите форма. Този изгоден за военно-индустриалния комплекс „десен“ завой на демократите при управлението на Клинтън им помогна да избегнат обвиненията, стоварили се навремето върху Картър – поне докато републиканците не решиха да повишат залога, ориентирайки се (след събитията от 11 септември 2001) към поредица от „кръстоносни“ войни в различни точки на света.

След изборите през 2008 Барак Обама не направи почти нищо за да промени курса, наложен от предшествениците му и не дръзна да отправи открито предизвикателство към доминиращите във Вашингтон войнствени кръгове.

Републиканците обаче не реагираха на това със смекчаване на критиките срещу президента-демократ, напротив атаките им срещу него достигнаха качествено ново равнище. Как иначе можем да си обясним поканата на председателя на долната камара на Конгреса Джон Бейнър към израелския премиер Бенямин Нетаняху да произнесе пред конгресмените скандалната си реч от началото на март 2015, насочена директно срещу „омиротворяващата“ политика на Обама по отношение на Иран и радикалния ислям?

Истината е, че след провала на доклада на Сената на САЩ за изтезанията в тайните затвори на ЦРУ (след който позициите на Управлението, вместо да отслабнат, станаха още по-силни), вече не се упражнява никакъв сериозен контрол (да не говорим че липства всякаква опозиция) върху „държавата на националната сигурност“. Последните междинни избори, на които триумфираха ястребите републиканци, както и прогнозите за резултатите от президентските избори през 2016 не дават никакви основания да смятаме, че този контрол може да бъде възстановен в обозримо бъдеще.

„Подкрепата за американските части“ като тема за размисъл

Напоследък стикерите с надпис „Подкрепете нашите военни“ могат да се видят навсякъде. Всъщност, в този слоган „подкрепата“ се изчерпва предимно с мълчаливото съгласие на обществото с новия американски стил на водене на войни. Истината е, че превърнахме нашата формирана изцяло на доброволен и наборен принцип армия в своеобразен „чуждестранен легион“, разполагайки отново и отново военните си части в различни отдалечени зони на сражения и ангажирайки ги без всякаква мярка в безмислени войни. Вместо да признаят грешките си, лидерите на Америка полагат огромни усилия за да ги прикрият, неудържимо рекламирайки нашите „победоносни бойци“ като някакви галактически супергерои. Това може временно да успокои колективното национално съзнание, но не и да помогне за спечелването на безкрайните войни на Америка, нито да спаси живота на американците, участващи в тях.

„Редактираните“ войни

Както се посочва в публикувания през декември 2014 доклад на Сената за изтезанията в тайните затвори на ЦРУ, войните, които води Америка, се „редактират“. Тоест, забранява се да се говори за грешките и престъпленията свързани с тях, а онези, които го правят, биват наказвани, макар че САЩ официално не се намират във война с никого. Впрочем, обявяването на война вече не се обвързва с волята на нацията, т.е. то вече не се прави от Конгреса, както го изисква американската конституция. Вместо това, на американците се внушава да не обръщат особено внимание на военните разходи и жертвите, особено ако последните са чужденци (в крайна сметка, както твърди в автобиографичната си книга убитият наскоро от свой колега „легендарен“ американски снайперист Крис Кайл, последните са просто „диваци“).

Концепцията за „редактираните“ войни цели да прикрие истината за реалната цена на осъществяваната от САЩ агресивна политика от американския народ, макар че няма как да я скрие от чуждестранните наблюдатели. Невежественото и апатично управление, осъществявано под егидата на „държавата на националната сигурност“, на практика представлява сенчеста власт, паразитираща върху чувствителната тема за сигурността на американците.

Инфлацията на заплахите

Много от нещата, които се случват днес, сме виждали и по време на студената война. Продават ни страх – в началото на ХХІ век на американското общество се внушава, че е изправено пред все нови и нови заплахи – от Ислямска държава до вируса Ебола. По-важното обаче е, че страхът убива разума и потиска дискусиите. Така например, през ноември 2014 сенатор Линдзи Греъм предупреди, че Ислямска държава (ИД) и нейната армия настъпвят към Америка за да ни избият. Разбира се, ИД е регионална сила, която няма възможност да предприема сериозни операции срещу САЩ. Но колкото и банални да ни изглеждат тези страхове, те продължават и то ефективно да се насаждат в американското общество, затова не е чудно, че американците са склонни да силно да преувеличават заплахата, свързана с Ал Кайда, ИД, или друго „поредно чудовище“. Преди няколко десетилетия, т.е. още по времето на студената война, като млад офицер от ВВС посетих базата на Северноамериканското военновъздушно-космическо командване (NORAD) в планината Шайен. Това е истинска крепост, способна да издържи ядрен взрив с мощност пет мегатона. Тогава си дадох сметка, до какво би довела една ядрена война между САЩ и Москва. Затова ще ме извините, че днес не треперя от страх при мисълта за Ислямска държава. Независимо, че опасенията, свързани с нея са основателни, Америка следва (както казва Хилари Клинтън, макар и по съвсем друг повод) „да се държи по-мъжки, а не да изпада в паника“.

Възприемането на света като „глобално бойно поле“

В „крепостта Америка“ всички сфери на човешкото съществуване започват да се разглеждат като сфери на борба. Това се отнася не само за по-голямата част от планетата, моретата, въздуха и космоса, както и за държавните граници или за все по-милитаризиращите се полицейски сили, но и за информационната сфера. В тази връзка си струва да си припомним за 17-те тясно преплетащи се помежду си организации, формиращи „разузнавателната общност“ на САЩ и тяхната непрекъсната „борба“ за информациона доминация във всички сфери на човешкото общуване, както и за контрол над всичко и всички. Да не забравяме също за водещата роля на „държавата на националната сигурност“ в кибервойната с реалността (на практика именно Вашингтон стартира първата кибервойна в историята, използвайки срещу Иран компютърния вирус Stuxnet).

Струва си да се замислим за всичко това, в качеството му на глобална матрица, основаваща се на войната и обслужваща корпоративните комплекси, формирали се около Пентагона, Департамента по национална сигурност и разузнавателната общност. Тази милитаризирана матрица не изпитва угризения нито заради 1,45-те трилиона долара, изразходвани за многоцелевия стелт-изтребител от пето поколение F-35, нито от перспективата САЩ да изразходват през следващите десет години 355 милиарда долара за „модернизацията“ на ядрения си арсенал, който Барак Обама тържествено обеща да съкрати и дори напълно да ликвидира през 2009.

Войната като норма

Терористичните нападения от 11 септември се случиха преди почти 14 години, което означава, че днешните американски тинейджъри не помнят времето, когато страната им живееше в мир. „Военното време“ се превърна в норма, а светът – във вълшебна приказка.

Това което наистина е крайно нетипично за Америка през ХХІ век е наличието на каквато и да било ясно формулирана визия, как да живеем на планетата в мир със себе си и с другите нации. Вместо това войната, подхранвана от постоянно нагнетявания в обществото страх, определя атмосферата, в която растат младите американци. Това е техният свят, това определя живота им, макар че те самите едва ли са наясно за какво всъщност става дума. И това е най-коварната опасност за всички тях.

Как бихми могли да защитим децата си от тази държава на перманентната война и от самата война? Сещам се само за един начин – да спрем това безумие. Напълно и изцяло. Да престанем да водим непрекъснато войни и да превръщаве войната в част от живота си, т.е. да я приемаме като нещо нормално. Защото войната е нещо крайно и ненормално и в никакъв случай не бива да се превръща в норма и ежедневна реалност. За Америка все още не е късно да го направи този завой. /alterinformation.wordpress.com/

Как САЩ създадоха КОМУНИЗМА - или за участието на капиталистите в революциите

Джими Картър: САЩ е най-големия подпалвач на войни

Да не забравяме: Без САЩ комунизма нямаше да се роди

Списание „Американски Евреи” от 10-ти септември 1920 година пише: „Болшевишката революция в Русия беше работа на Еврейски мозъци, извършена от Еврейско недоволство, чрез Еврейско планиране, чиято цел е да създаде Нов световен ред...

Следвайте "Буднаера" в Телеграм

Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!