Следвайте "Буднаера" в Телеграм

Не съм намерила хубавите очи на комунистите

pro-anti.net

С Радка ДЖОЙ ГРУЕВА, в чиято чест над Капитола на Съединените щати е било издигнато американското знаме, разговаря Нася КРАЛЕВСКА

- Откога сте в Съединените щати и какво представлява за вас тази страна?
- Ние - синът ми Георги и аз, излязохме от България през 1962 г. и шест години чакахме да получим емигрантски книжа за САЩ.

- Във Франция и в Испания ли чакахте?
- Да. Работех във Франция в бюрото на брат ми Стефан в списанието “Пари мач”. Но пак ме подгониха комунистите. От българското посолство по телефона ми казаха, че ако не се срещна и не говоря с тях - знаех много добре за какво искаха да говорим! - ще ми вземат детето и ще го пратят обратно в България. Мъжът ми беше поискал развод и бяха му дали правото той да гледа детето. Можете да си представите какъв ужас беше това за мен! Отидох във френската полиция. Бях си вече хвърлила комунистическия паспорт и имах политическо убежище. Казаха ми, че нищо не могат да направят, защото имат договор с България и ако трябва да върнат детето, ще го върнат. Видях се случайно с цар Симеон и му разправих за ужаса си. Той ми каза да отида при него в Испания. Така прекарах две години в Мадрид. После се върнах за една година във Франция. Работех в пътническо бюро и тогава най-после дойдоха нашите документи.
Още с пристигането ни в САЩ през август 1968 г., т.е. още от самолета разбрах, с какви хора имам работа. Като наближихме Ню Йорк, пилотът съобщи: “С нас има двама изселници, политически изселници, които пристигат в САЩ, за да живеят при нас. Кажете им “Добре дошли!” Помолиха ни с Георги двамата да станем и хората - съвсем непознати - ни разцелуваха: “Добре дошли в Америка!” Когато в митницата преглеждаха багажа ни, митничарят ме прегърна, целуна и каза: “Сигурен съм, че ще намерите добър живот в нашата страна.” А в България отсякъде ме пъдеха.

- Е, как няма да обичате тази страна?!
- Намерих и все още намирам, че американците са един топъл, дружелюбен народ. И ако човек се отнася с тях с уважение, ако работи честно и почтено, той е част от държавата. Тука никой не ме е нарекъл чужденец. Още с пристигането ни в Маями, където се установихме, съседите дойдоха да ни носят храна и да ни питат от какво имаме нужда. Аз започнах веднага да работя, за да не тежа на брат си Стефан. Но нямаше човек, който да не ми каже типичното за американеца - какво мога да направя за вас?
Когато пет години след идването ни, станахме американски граждани, дадох клетва, че от този миг за мене Съединените щати ще бъдат на първо място. Не мога да прекрача клетвата си, но не мога да кажа, че не обичам България. България ще си остане за мене вечната и святата. Това, че народът ни се е променил, е съвсем друго нещо. България си е България. Все пак първата страна за мен днес е Америка. Тя ми даде свобода, възможности и ме прие като част от нея. Тук станах баптистка-протестантка и имах възможност да говоря в църквите. Да разправям на хората какво значи да живееш в комунизъм. Е, против България никога не съм говорила. Против комунизма - да. Комунистите българи ли са всъщност?

- Да се върнем на САЩ - вашата любов и признателност към тях са добре оценени. Вероятно сте единствената личност от български произход, в чест на която американското знаме е било издигнато над Капитола във Вашингтон. Датата е 14 юни 1999 година. Какво бе усещането ви от това невероятно постижение?


- За мене то бе голяма изненада. Като американка и като голям почитател на всички, които изпълняват гражданския си дълг, когато построиха паметника за падналите във Виетнам, помолих приятелка да отида при нея във Вашингтон, за да поставя цветя пред него. След това, когато построиха паметниците за войната в Корея и други, винаги ходех, защото намирам, че жертвата, която младите хора са дали, е нещо, което сме длъжни да ценим, за което трябва да им се отблагодарим по един или друг начин. Аз, когато станах американска гражданка, добавих към името си Джой, в чест на моите военнопленници в София, които като самарянка ме наричаха “Мадър Джой”. Но най-важното, разбира се, оставаше да бъдем добри американци като тях. Кой е казал в Конгреса на комисията, в която се решава за кого да се вее знаме, не знам. Неочаквано получих писмо, с което ми съобщаваха, че в моя чест е издигнато знаме! Аз си бях в Маями. С писмото-грамота ми изпратиха, разбира се, и самото знаме. Бях много развълнувана. Много, много развълнувана. Мислех си - толкова други хора го заслужават повече от мене - защо са избрали мене? До ден-днешен не знам. Но зная, че от сърце обичам тази страна.
Ще добавя още причини, които определиха моето отношение към Съединените щати. Любовта ми към тях идва и от начина, по който американците, при които работих в България, се отнесоха към мен тогава, когато не можех да си намеря работа. Работех по фабрики, работех всякаква работа - слугинска и каква ли не, за което не ме е срам. Баща ми винаги казваше, че честната работа не е срамна. Един ден срещнах приятелка на улицата, докато бях нелегално в София. Тя ми каза: “Абе, Радке, чудя се как да те намеря. Едно американско семейство търси гувернантка за децата си, която да говори френски.” Първият ми въпрос беше много реален - ще ям ли три пъти на ден? Отидох и се видях с американците. Те живееха във вилата на Пееви в Бояна. Веднага ме ангажираха. За тези хора, за които през деня бях гувернантка, една непозната жена - българка, вечерно време бях дъщерята на дипломат. С какво уважение се отнасяха с мене! С каква обич! С децата на първите американци, при които работех - семейство Ятцеевич, и до ден-днешен съм приятелка. Ако не беше баща им - полковник Грейшън Ятцеевич, сигурно нямаше да оцелея, защото той малко по малко ми разказа какво трябва да правя, в случай че ме повикат в милицията. Покрай това семейство се запознах и с други дипломати. Докато в София много често ми казваха: “Абе, ти вече не си Груева!”, на което моят отговор беше - родена съм и ще умра като Груева, за американците бях дъщеря на баща си. Преди всичко бях за тях един човек, който си изкарва честно прехраната. Никога с нищо не са ме обидили. Чрез френската легация, тогава нямаше посолства, пращах писма на Стефо. Цялата ни нелегална кореспонденция с брат ми минаваше през нея. Когато си хвърлих паспорта във Франция, дипломатът Парис, който по мое време беше в София, бе прехвърлен в Ирландия. Писах на съпругата му - тъй като от френската полиция изискваха чужденци да дадат сведения за мене - да изпратят такива, каквито намерят за добре. Те и други дипломати - французи, англичани, американци, го направиха. Е, как да не съм им благодарна! Във френската полиция, когато ми дадоха накрая паспорта, който беше без държавност, човекът, който бе в българската секция, ми каза: “Абе, никога за някой българин не съм получавал толкова анонимни и грозни писма, както за вас.” Това е, което всъщност ме наскърби.

- Преди малко правилно възкликнахте - комунистите, те българи ли са всъщност?! А доброто, което описахте у чужденците, го казахте и за докомунистическите българи. Ще рече, че нещастието ни идва оттам, че след 9 септември 1944 г. у нас взема връх човешката тиня… В предишен разговор ми споделихте, че не се чувствате най-пострадалата от комунизма. След всичко, което сте преживели, това ви прави чест. Като сравнение посочихте семейството на убития заедно с баща ви хирург професор д-р Димитър Станишев.
- Никога не съм се чувствала героиня за годините, преживени в комунистическа България, нито пък за особено пострадал човек. Но когато си мисля за мои приятели и приятелки, винаги се сещам за семейство Станишеви. С Владо Станишев - едно прекрасно момче - бяхме приятели от съвсем младите си години. От него разбрах, че майка му беше започнала да ослепява. Той имаше брат - по-голям от него, който в Германия минаваше за един от най-големите хирурзи. В Западна Германия. Та Владо поискал от милицията да даде разрешение майка му да замине при брат му, за да се лекува. Отказали й. Един, два, три пъти - докато госпожа Станишева ослепяла. Чак тогава я пуснали да отиде. Това така ме възмути! Какво щеше да им навреди, ако тази възрастна жена беше си оправила очите?!

- И то вдовица на убит хирург с 25 000 операции. Гениален хирург, който е бил министър в кабинета на Иван Багрянов само три месеца!
- Така е. С майка ми се случи нещо подобно като с госпожа Станишева, но то имаше и весела страна. Тя подаваше няколко пъти заявления да отиде при Стефан, който беше вече в САЩ. Страдаше от бъбреци. Състоянието й дотолкова се влоши от камъните в тях, които не можеше да изкарва, че лекарите я предупредиха, че ако не се оперира спешно, не отговарят за живота й. Майка ми отиде пак в милицията и каза това на началника Спасов. Той й отвърнал: “Не, бе, госпожо. Не разбрахте ли, че никога няма да излезете от България!” Майка ми се обърнала към него и му казала: “А бе, синко - не си ти, който решаваш. Господ ще реши дали ще изляза или не.” Върна се мама вкъщи с една голяма усмивка. Викам й: “Пуснаха ли те?”, а тя: “Не, ама си му казах, каквото си мисля.”
И наистина, няколко месеца след тази случка мама получи паспорт, тъй като Стефан беше успял да намери човек в София, на когото да преведе пари. Когато отишла да си го прибере от милицията, казала: “Искам да видя Спасов.” Учудили се - никой не иска да го види, а тя иска! Отишла при Спасов и му казала: “Абе, синко, аз нали ти казах, че от теб това не зависи. Ето на - взех си паспорта, да си видя детето.”

- Възхищавам се от майка ви. Нейното поколение въпреки преследванията и тормоза беше запазило гражданската си чест. Без него като че ли всичко се обезличи.
- Нито съм героиня, нито съм жертва. Искам да кажа, че наистина имах огромно щастие в живота си. Като се обърна назад - в каква прекрасна страна се родих и отраснах! Колко беше хубава нашата България! Не само страна с природна красота, а страна и на добри хора. На хора, които почитаха човешкото! На хора, които се отзоваваха на страданията на другите. Хора с високо образование, които ни служеха за пример. Как да не бъда щастлива да живея в такава страна! После дойдоха минаването през лагера, минаването през Държавна сигурност. Физическият тормоз, както и гладът, са неща, които познах рано и пак за щастие. Боли те, ще престане да те боли. Гладна си, после няма да си толкова гладна. Не е нещо, за което бих се продала или за което мога да извиня човек, че се е продал. Не знам дали ме разбирате.

- Просто се заслушах…
- Нещо друго - как да нямам късмет, когато бях решила, че моят син в комунистическо училище няма да влезе. Бях станала за смях сред малкото си приятели. “Абе, как може такова нещо? Осемнадесет години не те пускат да излезеш, а ти още чакаш?” Не и не. Георги е роден на 13 януари, така че можеше да влезе в училище една година по-късно. Чаках до последния момент. Стана юни, стана юли, аз не го записвам - казвам - не - той няма да влезе. И ние напуснахме България на 22 юли 1962 година. Той не влезе в комунистическо училище!

- Е, това е голям късмет наистина. Да не му тровят душата с лъжи.
- Затова ви казвам - щастлива съм, благодарна съм на Бога, че ме прекара през неща, за да ми отвори очите кое е най-ценното. Нямах дрехи, нямах пари. Приятели - на едната си ръка можех да изброя. Другите хора ми обръщаха гръб и ме оставяха да спя по техните стълби. Но - никакво значение. Какво от това - си казвах. Голяма работа!
Аз съм много вярваща. Имало е месеци, имало е часове, в които бях много, много отчаяна. Мислила съм за самоубийство. Но това е грях. Добре, че не го направих.

- Слава Богу.
- Не съм по-силна или по-добра от другите. Напротив, като си помисля за секретарката на Гемето - как пострада това момиче и защо? Защо?

- Просто да не повярваш, че наши сънародници, родени в държава с демократичен дух, са се проявили като садисти и са направили всичко възможно да унищожат независима България.
- Да, наистина бяхме демократическа държава. Държава, в която всеки софиянец можеше да види царя как излиза от двореца пеша без охрана. А и да е имало някой цивилен зад него, той не се виждаше. Срещала съм го да отива по “Московска” от задния вход на двореца до Интендантството. Върви си и тук-таме някой го разпознава, но не вярва на очите си. Чакай бе - това е царят !

- Из цялата страна той се е движил по този начин.
- Да. Ако някой го познае - ще си свали шапката, ще заговори с него. Ако е възрастна жена - ще й целуне ръка. Това беше царят. И как можеше с този пример министрите и депутатите, другите хора въобще да бъдат високомерни!? Не можеше! Това беше духът на българина. Българинът тогава беше възпитаван в чувството, че всички сме равни. Нямаше в България титли. В България имаше аристократи по душа и по възпитание.

- Как гледаше баща ви на германците?
- Баща ми беше завършил право във Франция и оттам беше френското влияние, така че германците бяха за него “бош” - името, с което французите ги наричаха. От друга страна, съм запомнила един случай от времето, когато бях в болницата с американските пленници и оставах на нощна служба. Германците, които бяха в другото отделение, идваха да играят карти с американците. Съвсем дружелюбно се държаха едни към други. Една вечер разбрах, че на едно младо германче - осемнадесетгодишно, току-що бяха отрязали двата крака. Като казах на татко, той беше дълбоко развълнуван. Веднага възкликна - горкото момче! За баща ми преди всичко човек беше човек. Не го интересуваха националностите.
Изобщо той никога не говореше за някого лошо. Един път бяха се събрали вкъщи с роднини - помня го като ден- днешен - и говореха за някакъв човек с много лоши думи. Баща ми се намеси и каза: “Не видяхте ли, какви хубави очи има този човек?” Винаги намираше хубавото и доброто у другия. Винаги.
Трябва да призная, че аз още не съм намерила хубавите очи на комунистите.

КАК ПРИЗРАКЪТ НА КОМУНИЗМА УПРАВЛЯВА НАШИЯ СВЯТ

Следвайте "Буднаера" в Телеграм

Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!