Усещането, че живеем в разграден двор, се насажда все повече. В държавата ни законите се правят от пълни малоумници и се прилагат от пълни некадърници. Може и обратното, пак ще е вярно. На отговорните постове в държавата са хора, на които повечето от нас дори не биха поверили храната на котката си. Съдбите на българския народ се държат от хора, за които им са най-важни собствените задни части и комфорта.
Главният секретар на МВР се държи като девица от манастир. Бил се уплашил, та затова си подал оставката, ама след терзания размислил и си я оттеглил. И това, забележете, не селска учителка, а главен секретар на полицията! Шефката на митниците я арестуваха, преди народът да успее да й научи името, тук признавам, че оглави класацията на случайници, които никой не ги познава. На постове на министри са хорица, които очевадно се нуждаят от психиатрично лечение или поне здрав селски труд, та да им се наместят чакрите.
И това е от горе до долу. Като започнеш от правителството и стигнеш до директор на детска ясла в някое село. Нищо не върви, администрацията е дълбоко убедена, че смисълът на съществуване на гражданите е, да им пречат да си клатят краката по цял ден. Полицаите се опитват да разубедят хората да подават жалби, защото и без това нямало смисъл, само докладни ще пишат. Прокуратурата се занимава с това кой какво бил написал срещу някои важни хора във фейсбук.
И никой вече дори не се възмущава. Защото и населението стана същото. Някой съсед засее цветя пред блока, а друг мине да ги оскубе. Един засажда дърво, друг пуска сигнали срещу него, че няма разрешение. Бият се за паркоместа. Карат се за шума. Крадат си постелките пред вратите. Живеят, за да си качат фотка от Дубай.
А, бе, закривай! Не става! Да се събираме малкото останали българи и да видим какво ще правим, че така вече не може да продължава!