Автор: Лора Асенова
„Паметникът не е изкуство. Паметникът винаги е идеология. Ако е хубав, добър – значи е много занаятчийски професионално направен. Но изкуството има само собствения смисъл. Всичко друго е идеология – религиозна, политическа. То е направено за някаква употреба. Затова и не съм правил никога паметници.“ – разказва скулпторът Павел Койчев пред Лора Асенова и „Гласове“.
Покрай цялата случка с демонтирането на Паметника на съветската армия се замислих какъв ли е погледът на твореца. Как ли минава този акт през сърцето на човек, който твори с ръцете си? От разговора ми с него промених даже и отношението си, защото изкуството е друг въпрос, който всъщност е централен в това интервю. А именно – как се изгражда произведение, което да отговаря на градската среда? Такъв пример е инсталацията на Павел Койчев „Водна паша“ в Южния парк. С него разговаряхме в ателието му, където уютно миришеше на разтопен восък и се носеше топлина от пукащите дърва в камината сред многото скулптури, чакащи да бъдат изложени скоро.
- Първо ми се иска да започнем разговора от Ваша работа, която се намира в централна част на София, „Водна паша“ в Южния парк. Тя винаги ме вдъхновява и ми се струва, че много добре се вписва в градската среда. Този библейски образ за пастира и стадото как се тълкува днес?
- Всъщност първо я направих преди 14 години на друго място. Има една водна площ близо до Осиковица, където ми е галерията „Оригиналите“. Едно горско езеро. От години го заглеждах да направя нещо там, но винаги съм го отлагал. Тогава, през 2009 година, отбелязах моята 70-годишнина с една скулптурна изложба в галерия „Райко Алексиев“ и те не ми дадоха да я направя там, понеже нямало място, и затова вече реших да я направя в онова езеро. На повърхността се отразяват дърветата. И винаги съм си представял там образа на Ной или по-скоро човек, който води животните и те излизат от тъмното, за да дойдат при нас. В брой на списание „National geographic“видях този образ на пастир от Северна Африка – един каменист пейзаж, много суров, няма трева, няма дървета, само стадо кози пред него. И прахът, който се е вдигнал около него, като ореол го обгръщаше. И оттам ми дойде основното усещане. Спрях се на това моите животни да бъдат овце, но искам да кажа много ясно, че не съм искал да направя Христос. Не съм искал да навлизам в това, защото там са канони. Основното ми беше пластичното в това горско езеро, с това отражение на водата – където са дърветата и овците като че ли наистина пасат. И тогава мислех да е съвсем за кратко, материалът беше стиропор, плащът беше от плат – абсолютно нетрайни материали.
"Водна паша", Павел Койчев, Южен парк, София
Добре, обаче то издържа есента, зимата и трябваше да ги облека в смола, но те вече не издържаха. 11-12 години бяха минали, бурите ги разпиляха и аз го махнах. Но по това време Владимир Зарев и Румяна Таслакова по тяхна инициатива пуснаха подписка в София с молба към столичния общински съвет тази пластика, отлята в метал, да дойде в столично пространство. Събраха към 600 подписа, вкараха го в кметството и благодарение на кметицата и на почти единодушното решение на общинския съвет го приеха. Трябваше да й намерим подходящо място. Пообиколихме София и аз си харесах езерото в Южния парк. Дърветата, дори и далечни, пак се отразяват и той все едно върви към града… хареса ми. Пак казвам – аз съм го мислим за Осиковица и конкретна среда, но това е мой компромис. Има друго натоварване. Аз много рядко ходя там, като ги направя моите работи и заминавам. Дано да улегне, да си намери мястото, да въздейства но хората. Това, което Вие казвате, за мен по-радостно от това няма. Стремя се нещата, които правя, да са в мажорната гама. Толкова е суров човешкият живот, има нужда и от друга страна.
- Това е поезия в градска среда! Пастирът е толкова лек, фин, като един небесен образ! И той води към въпроса за чистото чувство на водача, нямаме ли нужда да си припомним някои християнски ценности?
- Да, те са ми в основата. И свободата. Можех и без животни да направя скулптура, но те са важни. Миналата година направих изложба „Той и то“ – човекът и животното, ние сме едно цяло. Един без друг не можем. И това са много специални отношения. А овцете са ми едни от любимите животни, защото носят такава кроткост. Другите любими са ми биволите. Атавистично от детството ми е това. Тогава много съм ги наблюдавал как пасяха. След бомбардировките ме изпратиха в едно село край Луковит при леля ми и вуйчо ми. Благословени 2-3 години бяха. Там видях контакта човек-животно. Голяма работа е!
изложба "Градината на тревата", Павел Койчев, галерия "Райко Алексиев", София
- И все във Вашата работа ми се струва, че ни връщате назад – да си припомним началото и устоите. Много са примерите, можем да споменем Вашите скулптури на Адам и Ева, на християнското семейство, на човека и животните.
- Бог е създал човека да е със земята. Ние сме създадени да ходим по земята, тя да ни храни. И вечните неща ти дават възможност за съвременна интерпретация. Модерното не е непременно направеното с компютър. То е средство, но съвременността е цялостното усещане на твоето живеене.
- Толкова сме се откъснали от естественото.
- Технологиите ни отдалечават. Те са само патерица. През 2009 година направих изложба в галерия „Индустриална“ – „Ние и те, те и ние“. Ставаше дума за машините. Там имаше препратка към една китайска притча – един човек вижда, че градинар гребе с ведрото от кладенеца и носи да полива с него всеки стрък и го пита „Не знаеш ли, че има водочерпалки?“, а градинарят му отговаря „Знам, но, като ползваш машината, и душата ти става механична“. Това е история от преди 2300 години, но не се ли оказа, че натам върви работата? Аз като че ли съм някакъв ретрограден, но опасността от технологиите я има. Не съм краен в никой случай, но не трябва да бъркаш целта със средствата.
парк-галерия "Оригиналите", Павел Койчев, с. Осиковица
- В тази връзка ми харесва много, че работите с естествени материали – със земя, дърво, камък, със смола…
- През 1995 година направих инсталацията „Торен бръмбар“ с пръчки и говежда тор зад НДК. Тогава го направих от сиромашия. Но да използваш тези извечни материали е съвременното. Не само светлините и звукът правят изкуството модерно. Съотношението между минало и днес е изкуството да дадеш нещо на съвременния човек – мисъл, размисъл. Не е в средствата.
- Също и самото пространство играе роля в целия този спектакъл. И ми струва, че, ако не е често, то поне в част от Вашите работи играете с водата.
- Водата я открих именно с „Водната паша“. Когато ги монтирах, аз си го представях преди това, но онемях. Отражението стана даже по-плътно от самата материя. Много бях изненадан!
- После и инсталацията Ви на Празниците на изкуствата „Аполония“ – „Забити в морето“. Беше като видение във водата.
- Там дори ги осветих и се виждаха и вечер. Обикновено през лятото сме на къмпинг „Градина“ и даже оттам се виждаха през нощта. Беше преживяване. И те бяха от нетрайни материали. Поне 80% от моите скулптури са така. Аз имам над 30 изложби, всички с различни експонати, но, понеже са в големи обеми, ги правя от картон, плат, смола. Иначе не бих могъл да ги реализирам. Но най-много се интересувам от външното пространство. Тя може да е 15-сантиметрова скулптура, но, ако пространството не я „изяде“, а тя стои – значи си е намерила мястото. Не е въпросът в големината. Просто тогава е скулптура. Това е пробният камък – външното пространство. Това не се учи. То е даденост. Или имаш такова усещане, или го нямаш. Господ го дава. Но поне интелектуално можеш да се стремиш към изграждането на това усещане.
инсталация "Забити в морето", Павел Койчев, Празници на изкуствата "Аполония", Созопол
- Това си мисля. Толкова е трудно да се определи дали го имаш или не, защото това е субективно мнение. И тогава – как може да се достигне до една общоприета естетика в градската среда? Възможно ли е? Наскоро имахме много примери за неразбирателство на тази тема с коледната украса.
- Почти непостижимо е да е общоприета естетиката в градска среда. Затова всеки скулптор се стреми да създаде праформата. От нея, каквото и да излезе, то винаги ще е точно и хубаво. Даже онзи ден, като ходих към Националната галерия, две сърнички има пред Националната библиотека – ужким трябва да е добре, ама не е. Въпрос на талант. Трудна работа е, много трудно можем всички да сме доволни.
- Вие сте човек на формата и пространството. Как може това да се случи по-добре? Може би чрез повече допитване или с инициатива от хората, както е бил Вашия случай с „Водна паша“? Може би нещата вървят по някакъв грешен ред…
- Освен че естетиката е нещо променливо, с времето се променя естетическият възглед, но кое е това, което е постоянно? Къде е червената нишка, която минава през всички времена и хора? Явно е само през таланта. На таланта му е дадено да свърши тази работа – да тегли тази червена нишка. Много е сложно. Аз толкова години се занимавам с тази работа – държавни комисии, какво ли не, но талантът определя. Имам една работа в Благоевград от 1987 година, композиция - един пътник с тояга, две седнали фигури и една легнала. Сега е в центъра на града пред Американския университет. Бяха ми изхвърлили тази работа през 87-а година, уж по идеологически причини, но всъщност не бяха харесали естетиката на фигурите. И до този момент трудно се приема, въпреки че стои там.
композиция "Движение", Павел Койчев, Благоевград
Или си много избързал, или му е минало времето, или просто не е добре работата. И никого не можеш да упрекнеш. Сложна е работата с вкуса на хората. Знаете, много примери има в историята за художници, които биват оценявани след техния житейски път. По-късно им идва времето. Но, вижте, нека да се правят неща, да се слагат, да се отхвърлят, само така може да стане това, което трябва. Това му е природата на изкуството – да опитва, да търси кое е истината. И после на когото колкото са му силите. Но нека да се прави, за да може окото да има опит. Иначе как ще прецени кое какво е? И тези опити на мястото на Мавзолея, които се правиха - Желязната къща, нека… Така трябва. Да знаеш какво ти харесва, какво да отхвърлиш. Иначе ако няма нищо – как ще знаеш?
- Тъкмо попитахте дали е по-добре да няма нищо и се сетих за едно празно пространство, което се отвори сега, Паметника на съветската армия. И как изглежда то за Вас – през очите и сърцето на твореца? В този смисъл – какво изпитахте при махането му?
- Аз към паметниците винаги съм имал такова отношение – че паметникът не е изкуство. Паметникът винаги е идеология. Ако е хубав, добър – значи е много занаятчийски професионално направен. Но изкуството има само собствения смисъл. Всичко друго е идеология – религиозна, политическа. То е направено за някаква употреба. Затова и не съм правил никога паметници. Но например паметника на Цар Освободител, когато го реставрираха, бяха го свалили в леярната. Тогава аз се качих на коня при царя и видях какъв страхотен скулптор е Дзоки! Шапка свалям! Но паметниците не са проблем на изкуството, това е моето мнение. Конкретно за Паметника на съветската армия – аз съм свидетел, когато го правиха. Това, което го е създало, това и го маха в момента. Историческата и политическа натовареност на паметника му е носила винаги това смущение извън визуалността. Не ми се влиза в тази тема, но на мен като пластика този паметник и то основно заради тялото, каменното тяло, не ми е стоял добре. То не е нито обелиск, нито паралелепипед. Просто това тяло не ми харесва. Не говоря за идеология, а чисто пластично като скулптор. За моя вкус.
- Скулптурата трябва да се види на конкретното място, да се разглежда в конкретното време. А и сега около нас има много скулптури, които чакат да бъдат изложени.
- Догодина, живот и здраве, имам намерение в Градската галерия в Пловдив да направя една изложба. Много ми харесва мястото, това е най-доброто пространство за скулптура в България, според мен. Постоянно имам нови идеи, след тази имам още два-три намислени проекта. Дано само да имам здраве, че възрастта ми вече е сериозна – 85 години. А аз като че ли съм на 30, планирам и мисля, но – докъдето може. Като спре – спре.