Автор: Джоел Коткин, americanmind.org
Единствените уроци, които Старият свят предлага на Америка днес, са предупредителни. Още от първите дни на републиката американските интелектуалци, артисти и държавници гледаха към Европа за модели. Консерваторите бяха привлечени от континенталното чувство за приемственост и традиция, както и от основата на християнството. В по-ново време прогресивистите видяха в европейската социална демокрация и глобалистки пацифизъм модел за подражание, който да възприемат.
Но днес Европа не е голям модел за почти нищо, извън музеите, очарователните катедрални градчета и страхотната храна. Идеята, че Европа представлява бъдещето, подхранвана от привържениците на съветника на Митеран Жак Атали, от утопичната „Европейска мечта“ на Джереми Рифкин и от „Съединените европейски щати: Новата суперсила и краят на американското господство“ от 2005 г. на американския журналист Т.Р. Рийд, днес изглеждат като крайна заблуда.
Обичайна тема в ранните години на хилядолетието беше, че Европа е на прага на глобален възход, докато Америка е в упадък. Настоящата стагнация в Европа, както мнозина консерватори посочват, може да бъде отчасти обяснена с постоянно разширяващата се социална държава с високи данъци, която по принцип поглъща около десет процентни пункта повече от БВП, отколкото в САЩ, но това не е единственото обяснение. Някои от умерено по-добре развитите европейски икономики, като Дания и Швеция, са социални държави, но успяват да надминат останалите.
Истинският проблем е цивилизационен. Европейците не желаят да запазят индустриалната си база и да контролират границите си, като оставят континента все по-слаб и силно беззащитен. Лишена от лидери, Американската империя може и да скърца, но Европа е в много по-лоша форма, залята от мрачни демографски показатели, високи данъци, задушаващи регулации и закостеняла бюрокрация, в сравнение с която Калифорния изглежда като либертариански рай.
Упадъкът на Европа може да бъде видян в нейния бързо свиващ се дял от глобалната икономика. Трудно е да се намери какъвто и да е показател, по който континентът печели пазарен дял, докато парите продължават да се изливат в Съединените щати. За последните 15 години европейските заплати са паднали, а тези в САЩ продължават да се повишават. Икономиката на еврозоната е нараснала с 6 %, измерени в долари, в сравнение с 82% за американската, според данните на Международния валутен фонд.
Качеството на живот в Европа пада, индустриалната ѝ база ерозира, а изгледите за бъдещо подобрение не са много обещаващи. Днес Европа изостава буквално във всяка от напредналите индустрии, от софтуер и космос, до автомобили. От 50-те най-големи тех фирми само три се намират в Европа. Списъкът е доминиран най-вече от САЩ, с Китай на второ място. Чуждестранните инвестиции рязко спаднаха и към 2022 г. се изчисляваха със 100 милиарда долара по-малко, отколкото за САЩ.
Голяма част от този упадък беше причинен от самите европейци, което предлага някои ценни уроци за нас. Критичен е проблемът, лежащ в основата на европейската климатична политика, която има тенденцията да бъде по-екстремна и по-широко прилагана, отколкото в по-разделените и децентрализирани Съединени щати. Тези политики вече намаляват производството на храни и повишават цените. Развиващите се страни се нуждаят от по-голямо производство на храни от износителите, но поради забраната или ограничаването на важни торове от страна на Европа или принудителното умъртвяване на стадата, те ще трябва да си ги набавят от другаде. Това се случва в момент, когато старите африкански и южноамерикански колонии на Европа губят интерес към връзките си с Франция и Британия и все по-често търсят другаде, най-вече в Китай и Русия, капитали, стоки и разработване на природните ресурси.
Климатичният катастрофизъм осакати също така и енергийните доставки на Европа. За да постигне утопичните стандарти за „нулеви емисии“, Европа сякаш пое път към „енергийно самоубийство“, както един наблюдател забеляза наскоро. Последиците от Украинската война вече засегнаха цените на природния газ в Европа, но сегашният конфликт причинява още повече болка. САЩ в момента са най-големият износител в света на втечнен природен газ, а в същото време зелените политики оставят Европа все по-уязвима. От 6 октомври цените на бенчмарковия газов хъб TTF в Холандия се повишиха рязко и се продават за около 51 долара за милион Btu. Същото количество газ в хъба Хенри в Луизиана се продава за около 2,90 долара. Към кого ще трябва да се обърне Европа за бъдещи доставки на газ? Някои европейци може да предпочетат да се кланят на Катар, съюзник на Иран и Хамас, отколкото да се огънат пред непокорните тексасци.
Великият бастион на европейската компетентност, Германия, очевидно се разпада. Германската стратегия на зависимост от американска военна мощ, руска енергия и китайски потребители гръмна в лицето ѝ, тъй като американската отбрана се пренапрегна, руският газ тече към Китай и други по-динамични пазари, а китайците, някога разглеждани като идеалните клиенти за висок клас немски инженерни продукти, се превърнаха в неохотни клиенти, а също и в силна конкуренция. Германия в момента е напът да загуби по-голямата част от индустриалната си база, най-вече в химикалите и колите, включително прехвалената си „mittelstand“ (средна класа – б.пр.), преди всичко заради високите цени на енергията и намаляващата работна ръка.
Германската индустрия сега трябва да се справи с технологичните продукти и електрическите превозни средства, произведени в страната, която е водещ световен производител на парникови газове. Силата на технологиите да трансформират една икономика – или да я пренебрегнат – е очевидна при сравняването на траекториите на Германия и САЩ през последните 15 години. През този период икономиката на САЩ, водена от бума в Силициевата долина, се разшири със 76%, достигайки 25,5 трилиона долара. Германската икономика нарасна с 19% до 4,1 трилиона. В доларово изражение САЩ са добавили през този период еквивалента на почти три Германии към икономиката си.
Още по-проблематичен обаче може да се окаже опитът на Европа с имиграцията. Европа, подобно на САЩ, е наводнена от бежанци, основно от бедстващи страни. Опозицията срещу този нерегулиран прилив – който „Фигаро“ нарича „La menace islamiste“ („Илямската заплаха“ – б.пр.) – е широко отхвърлена като расистка и дори криминална. Още преди избухването на прохамаските настроения, които се отприщиха в Париж този месец, протестите с насилие бяха станали нещо обичайно и все по-враждебно към секуларната държава. Сега е ясно, че някои от тези пришълци са донесли със себе си щама на ислямския фундаментализъм и антисемитизъм, който е далеч по-опасен от всичко, случвало се тук.
В краткосрочен план опозицията срещу Израел от страна на левите сили, от неомарксисти до зелени, изглежда вероятно да увеличи политическата сила на ислямизма из цяла Европа, най-вече във Франция, като допълнително продължи да отслабва националните, както и европейските, институции. Из целия континент може да се наблюдава нарастване на гетата, пълни с перманентна ниска класа, която приветства беззаконния нихилизъм, допълнен от ислямистката идеология. Европейските градове някога бяха много спокойни и чисти, но сега са мръсни и обезобразени от графити, макар и все още не толкова смъртоносни, колкото американските. Някои градове, като Марсилия, сега са по-известни с повсеместната си престъпност и разруха, отколкото със средиземноморския си чар.
За един продължително цивилизован народ, свикнал с известно ниво на гражданство и респект към закона, са обидни сцените на нападения над френски полицаи, докато не са на служба. Все по-засиленото доминиране на големите градове от често агресивни и перманентно гневни младежи, най-вече от мюсюлмански страни, изправи целия континент на нокти. Дори Швеция, която от край време беше Валхала на прогресивните фантазии, беше принудена да призове армията, за да потуши насилието в преобладаващо имигрантските райони, които за местните шведи като цяло са забранени.
Противопоставянето на неограничената имиграция има ужасни последствия за център-лявото, чиято идеология на мултикултурализъм се разпада. Следвоенната мечта, че имигрантите ще спасят континента от недостига на работна сила, като постепенно бъдат асимилирани от местната култура, не се осъществи. Работниците имигранти или нямат необходимите умения, или не могат да преодолеят често трудната регулаторна среда на континента. Дори известни либерални страни като Дания налагат задължителна интеграция и открито се стремят да разбиват клъстерите, доминирани от имигранти като разрушават с булдозери социалните жилища.
Имиграцията отключи също така и мощен десен възход. Виктор Орбан, „черната овца“ на прогресивна Европа, вече има компания в лицето на италианката Джорджа Мелони и вероятната бъдеща президентка Марин Льо Пен. Това подхрани и подема на крайнодесните нагласи в Германия, където популацията от бежанци расте.
Възходът на десния национализъм широко се отрича от медиите, но той в голяма степен представлява не толкова експанзивен шовинизъм, колкото последен отчаян опит да се възобнови подобието на традиционни ценности и преди всичко вярата в миналото и религията. Както отбеляза „Гардиън“ преди пет години, мнозинството от младежите в 12 страни на Европа не са вярващи. Един учен посочи, че много млади европейци „са били кръстени, а след това никога повече не са прекрачили прага на храма. Културните и религиозни идентичности просто не са били предадени от родителите на децата. Те просто са се отмили от тях.“ Според „Pew“ например, християнството ще бъде малцинствената вяра в Британия и в някои други европейски страни до 2050 година.
Европа в много по-голяма степен от Съединените щати е зле подготвена за диверситет, тъй като нейните държави са много по-тясно свързани с коренното си население и традициите. „Топилката“, която също е обект на атаки в САЩ, никога не е вършила работа в Европа, особено след нарастването на мюсюлманската имиграция от Близкия Изток. И на фона на изключително ниската раждаемост на коренните европейци тези неинтегрирани популации – двигателите на сегашния възход на антисемитизма – със сигурност ще растат като процент от населението.
Ако има някаква надежда, то тя е във възраждащия се отпор както срещу политиките за климата в много страни, така и срещу неограничената имиграция – в Германия и по източната граница на Европейския съюз.
Предвид проблемите на Европа с последствията от съвременния прогресивизъм, американците трябва да помислят два пъти, преди да приложат сегашните си „решения“. Без известно радикално пренастройване европейците са изправени пред печално бъдеще, каквото не бихме искали да повторим от тази страна на Атлантика.
Джоел Коткин е сътрудник на Вашингтонския център за американски начин на живот към института „Кларемонт“, президентски стипендиант по бъдеще на градовете в университета „Чапман“ и изпълнителен директор на Института за градска реформа. Най-новата му книга, „Настъпването на неофеодализма“, е издадена от издателство „Encounter“.
Източник: /americanmind.org
Превод за "Гласове": Екатерина Грънчарова