Министърът на отбраната Тодор Тагарев разговоря с генералния секретар на НАТО Йенс Столтенберг и американския си колега Лойд Остин. Снимка: МО, архив
Автор: Георги Георгиев
Ние се превърнахме (или се оставихме да ни превърнат) във възможно най-русофобската част на НАТО, което предполага, че при конфликт НАТО-Русия, ние ще поемем основната част от руския удар. Ако Европа представлява изнесения щит на Америка срещу Русия, то Източна Европа се превръща в щита на Западна Европа. Затова във Вашингтон, Брюксел, Париж, Лондон и Берлин се насърчава и провокира русофобското поведение на източноевропейските правителства. От тях се очаква да изиграят ролята на пушечно месо, ако избухне конвенционална война с Русия.
Доставката на американски тактически балистични ракети MGM-140 ATACMS за Украйна и появата над Черно море на руски височинни изтребители МиГ- 31, снабдени с хиперзвуковите ракети 9-А-7660 „Кинжал“, са индикации, че става все по- вероятно да се стигне до пряк военен сблъсък между между НАТО и Русия. Залогът във войната в Украйна, особено поставен в днешния контекст, стимулира участниците в конфликта да прибягват до все по-агресивно и авантюристично поведение и всяка тяхна стъпка се превръща във все по-голям риск за глобалната сигурност. Да се върнат назад вече не могат, защото съзнателно са разрушили мостовете си за отстъпление.
В обръщението си от Овалния кабинет Джон Байдън призова сънародниците си да подкрепят отпускането на мащабна финансова помощ за Украйна, Израел и Тайван, защото от съдбата на трите държави ще зависи и обликът на новия световен ред и мястото на Америка в него. Той, разбира се, вече няма как да бъде еднополюсен, но ако Вашингтон обедини около себе си Европа срещу Русия и Азия срещу Китай, американската хегемония ще се запази на базата на изолирането и остракирането на всяка една държава или организация, решила да ѝ се противопоставя.
Въпросът е, че Съединените щати трудно ще постигнат целите си само чрез отпускане на финансови помощи. Те и в момента демонстрираха определена степен на военно ангажиране в полза на Израел, изпращайки два самолетоносача в източната част на Средиземно море и отправяйки неофициални предупреждения към Иран и Хамас да не предприемат активно бойни действия срещу Израел. Като явно това е само началото на тяхната намеса и ангажира само малка част от възможностите, с които те могат да влияят на ситуацията.
Доста по-комлицирана е позицията им спрямо украинската криза. Те подпомагат по всякакъв начин дефанзивните възможности на украинската армия, а към офанзивните такива имат един по-предпазлив подход. Във Вашингтон са наясно, че единственото по-лошо от настъпването на пълен военен разгром на Украйна е настъпването на пълен военен разгром на Русия. Защото той ще отключи инстинкти за самосъхранение, което ще заличи всички ограничения, които Москва спазва доброволно към момента. И основното касае употребата на ядрено оръжие.
Въпросът е, че ако е възможно, доста трудно е да се осигури такава подкрепа на Киев, която да постигне мир, изгоден за Украйна и не разпалващ яростен реваншизъм в Русия. Затова и западната подкрепа има стъпаловиден характер, тя се разширява непрекъснато като асортимент и количество, но много плахо. За да се прецени ефекта от настъпилата промяна. Един вид Русия се „вари“ като жабите, за да не реагира шоково на случващото се.
Втората линия на американско подсигуряване срещу евентуални непредсказуеми руски действия минава през демонстрираната от Белия дом абсолютна решимост да защитава партньорите си от НАТО и особено тези, от източния му фланг. Това се прави, за да не остане и капка от съмнение в Москва, че на всяко нейно въоръжено действие срещу НАТО ще бъде отговорено веднага с целия потенциал на блока.
Тази категоричност всъщност трябва да прикрие, че точно това е най-уязвимото място на атлантизма. Дали наистина САЩ са готови да се пожертват, да поемат риска от пълното си унищожение, за да защитят поляци, литовци или финландци от руска агресия.
Прави впечатление, че тази тема не е предмет на публично обсъждане в американското общество, защото самата дискусия е способна да подрине сегашните взаимоотношения с Европа. Затова прикрито се прокарва посланието, че колкото и да е мащабен един конфликт с Русия, той няма да засегне Америка и американците. Наскоро институтът RAND Corporation публикува четири възможно сценария за руски удар по територията на НАТО, но всички те изключваха удар по територията на САЩ.
Но колкото важно е да се запази спокойствието на американските граждани, че външната политика на страната не представлява опасност за нацията, толкова е важно и сред европейците да не се породи съмнение в безусловната американска ангажираност към тяхната отбрана. Започне ли тази вяра да руинира, НАТО ще престане да бъде възприеман като непоколебима гаранция за сигурност, а се превръща в белег за опасност. Защото превръща държавите членки на пакта в мишена на оръжия за масово унищожение, точно поради твърдото им ангажиране с атлантизма.
Това особено важи за Източна Европа. Ние се превърнахме (или се оставихме да ни превърнат) във възможно най-русофобската част на НАТО, което предполага, че при конфликт НАТО-Русия, ние ще поемем основната част от руския удар. Ако Европа представлява изнесения щит на Америка срещу Русия, то Източна Европа се превръща в щита на Западна Европа.
Затова във Вашингтон, Брюксел, Париж, Лондон и Берлин се насърчава и провокира русофобското поведение на източноевропейските правителства. От тях се очаква да изиграят ролята на пушечно месо, ако избухне конвенционална война с Русия, а при ядрен конфликт те трябва да привлекат към себе си и максимално число от руските ядрени ракети и бомби. Защото всеки един унищожен източноевропейски град или военен обект ще означава спасен такъв в Западна Европа, а всеки един унищожен град или военен обект в Европа, ще означава спасен такъв в Америка.
Странно, но тази жестока логика наскоро бе споделена и от един от главните идеолози на руския империализъм - Сергей Караганов. Той застъпи тезата, че на Москва е необходимо да използва ядрения си потенциал в локален мащаб. И не само заради спечелването на войната в Украйна, а за да се възстанови страхът в света от оръжията за масово унищожение. И че само по този начин страната му може да се чувства в безопасност в условията на новия световен ред. Тревожни са не идеите на Караганов, а че те представляват част от комбинацията от фактори, които тласнаха Путин да нападне Украйна, а сега го изкушават да прибегне към ядреното си куфарче.
На първо място това е западната намеса в Украйна. Руският президент я разглежда като ключов елемент, който предначерта геополитическата ориентация на страната през 2014 г, а днес не му позволява да спечели войната.
Вторият фактор е западното коварство. Русия бе мамена прекалено дълго с т. нар. Мински споразумения (за което си признаха открито Меркел и Оланд), а сега е принудена да гледа безсилно, как Западът непрекъснато повишава залога на своето участие в конфликта, без да може да реагира адекватно. Заканите на Кремъл, че предоставянето на нови оръжия за Украйна ще доведе до плачевни последици, вече дори не се отразяват от световните медии.
На трето място са западните заплахи и практики да бъде игнорирана Русия, което със сигурност вбесява Путин до крайност. Само преди няколко дни американският президент Байдън заяви готовността си да поведе света към нов глобален ред, при който „Путин ще бъде подтиснат“. Илюзия е да се смята, че последния ще наблюдава безучастно как това се случва и няма да се опита да пресече подобен процес в зародиш.
И на последно място следва да се има предвид руската националистическа пропаганда, която вече подготвя обществото във вътрешен план за възможността да се стигне до много по-мащабен сблъсък със Запада. Така, както тя го подготвя в продължение на почти цяло десетилетие за необходимостта да бъде атакувана Украйна.
Самият Путин дълго време отричаше всякаква възможност от започването на мащабна война срещу Украйна. А след това внезапно я започна. Сега също отрича, че би прибегнал първи към използването на ядрено оръжие. Но той вече не разглежда избухването на открит военен конфликт между Русия и НАТО като нещо невъзможно. Напротив, наскоро той заяви, че ако започне такава война, тя няма да прилича на тази в Украйна. Пита се по какво ще се различава и кой е способен да зададе параметрите на нейната ескалация. Най-очевидният отговор е – никой.
Самите приказки за ядрена война днес може да звучат налудничаво, но тяхната зачестяваща артикулация в медиите и в устите на политиците, вече е симптоматична. Неслучайно учени, занимаващи се професионално с проблема, каквито са от „Bulletin of the Atomic Scientists“ на Чикагския университет прецениха, че днешния свят е толкова близо до ядрен конфликт, колкото не е бил никога в историята си от времето на Карибската криза. И преместиха стрелките на часовника на Страшния съд само на минута и половина от полунощ- мига, в който ще започне апокалипсиса.