Анжела Димчева
Основните опорки на т.нар. „десни творци“, когато говорят за културата на НРБ, се основават на прекалената идеологизация и политическия диктат на партийната върхушка. Видите ли – в тези 45 години не било имало свободна творческа воля и изява, а „притиснатите“ от режима хора на перото, на четката и музиката са създавали предимно дирижирани от комунистическата власт „недоносчета“.
Забравя се, че през 60-те, 70-те и 80-те години бяха написани и публикувани, преведени и издадени в чужбина стотици книги на големи наши писатели, чийто ръст днес е недостижим дори от прехваления Георги Господинов...
Родиха се и бяха публикувани в огромни тиражи романите на Димитър Талев, Димитър Димов, Светослав Минков, Емилиян Станев, Ивайло Петров, Блага Димитрова, Георги Марков, Кирил Топалов, Боян Биолчев, Любен Дилов, Георги Мишев (повече от 20 книги, 15 филма!), Владимир Зарев, Александър Томов, Виктор Пасков и още, и още стойностни белетристи; издаваха се и се разпространяваха навсякъде стихосбирките на Радой Ралин, Стефан Цанев, Христо Фотев, Николай Кънчев, Иван Пейчев, обявения за „десен“ Иван Динков (директор на изд.„Партиздат“), Марко Ганчев (с повече от 20 книги до 1990), Константин Павлов (книги и филми), Недялко Йорданов, Калин Донков, Кирил Кадийски, дори поезия и проза от отявления хейтър на социализма днес Марин Георгиев...
Мога да продължа и с драматурзи, и с литературни историци и критици (като Михаил Неделчев – „гуру“-то на „десните писатели“, който почти не споменава публично, че е бил дългогодишен редактор е във в. „Литературен фронт“ – официоза на СБП, работил е 15 години и в издателство „Български писател“)...
Но дойдоха нови времена, пребоядисването след 1990 г. стана норма, значка на ревера. Една част (не всички!) от хранениците на социалистическата трапеза веднага се ориентираха към Сорос или други щедри фондации и даже се хвалят с това, прокарвайки в отплата проамерикански ценности, които се налагат много по-явно, отколкото бяха някогашните бледи идеологически директиви.
„Америка за България“ не е просто една допусната легално фондация у нас, която „безкористно“ се грижи за българите да са образовани и културни... Пипалата ѝ са навсякъде – в университети, училища, общини, дори в квартални читалища и мижави НПО – особено такива, които подкрепят идеите и формациите на ЛГБТИ общността в Европа и у нас.
Но да се върнем към писателската общност. Никъде в бившите соц. страни не се случи това крайно разделение на писателската гилдия, както у нас.
През 1992 – 1993 г. Съюзът на българските писатели преживя драматични времена, когато част от неговите членове се отцепиха с идеята да откраднат „Литературен фронт“, кръщавайки го „Литературен форум“(издание, просъществувало няколко години). Мераците им бяха и да откраднат имотите на СБП, но това не стана. В основата на тази акция бяха именно Георги Мишев, Любен Дилов, Марко Ганчев.
И досега Сдружението на българските писатели, оглавявано неформално от Михаил Неделчев, не притежава нищо освен мъглява медийна слава. Тук трябва да се отбележи, че това сдружение не съществува юридически, защото от 20 години т. нар. председател не провежда отчетно-изборни събрания, няма доказана членска маса и не е регистрирано в Агенцията по вписванията.
Но това не пречи на М. Неделчев да шества по всички ТВ програми, изказвайки се като председател на несъществуващо сдружение, да има квоти в почти всички национални и регионални конкурси за поезия и проза. Той дори нахално представлява родната писателска гилдия на световни форуми. Всъщност той не представлява никого освен собственото си его.
Години наред „членовете“ на това измислено сдружение (сред които са Пламен Дойнов, Амелия Личева, Йордан Евтимов и други „академични“ умове) сипят хули по адрес на СБП и в. „Словото днес“. Сайтчето „Площад Славейков“ и „Литературен вестник“ не спират с дилетантските си статии срещу авторите, осмелили се в нови времена да станат членове на СБП. Периодично обявяват организацията за „ретроградна“ и „свърталище на комунисти“, като се забравя, че 90 % от членската маса са хора, родени през 60-те, 70-те, 80-те и дори 90-те години.
Те нямат нищо общо със стария комунистически режим, не са били доносници на ДС, нито членове на БКП. Живо свидетелство е авторката на тази статия – моите предци са от стари буржоазни родове, а прадядо ми е член-кор. на БАН от 1937 г., когато предците на сегашните „десни интелектуалци“ са били овчари, партизани или партийни секретари по времето на соц-а.
Основен принцип, заложен и в устава на СБП, е че в организацията могат да членуват писатели с различна политическа ориентация, без да я натрапват на колегите си. Тук може да членува всеки, който спази изискванията, публикувани в официалния сайт – заявление, две препоръки и биография.
Защо пиша всичко това?
Защото Михаил Вешим (син на Георги Мишев) публикува ругателска статия във в. „Стършел“ срещу СБП и срещу в. „Словото днес“, която беше тиражирана и от „24 часа“.
Присмехулният тон на Вешим засяга дори такава икона на родната поезия като Дора Габе. Задават се въпроси защо „най-изявените писатели“ (според него) не са членове на СБП. А дали тези споменати писатели биха желали да бъдат част от СБП?
Едно от обвиненията към „Словото днес“ е, че не сме поздравили Георги Господинов за „великата“ награда „Букър“.
А трябва ли всички в гръмогласен хор – медии, кметове, председатели на журита, издатели, всякакъв тип блогъри – да възхвалят едно средно произведение, което е много под нивото на десетки български романи, излезли през последните няколко години?
Тук бих споменала имената на наистина талантливи белетристи като Неда Антонова, Недялко Славов, Здравка Евтимова, Весела Люцканова, Димитър Шумналиев, Павлина Павлова, които нямат зад гърба си мощни фондации, за да финансират техните преводи в чужбина и съответно да ги предлагат за награди.
Хайде да си представим, че Георги Господинов не беше издаван от агресивната Божана Апостолова и не беше превеждан с благословията на „Отворено общество“ и „Америка за България“: щяха ли неговите писания да бъдат преведени вече на 48 езика?
Щяха ли да го канят да води семинари по творческо писане из големите европейски столици? Нека внесем и уточнението, че преводачката на „Времеубежище“ – американката Анджела Родел – е директор на програма „Фулбрайт“ в онова Посолство. Колко удобно! Преводачка с политическо влияние изпраща превод на български роман на американско издателство. Как реагира издателството? Веднага издава книгата и я предлага за „Букър“.
Е, кой от останалите обикновени писатели у нас разполага с тази мощна подкрепа?
Нека сме наясно: литературните награди в Европа са политкоректни, те не се присъждат за качествен, впечатляващ текст, който да възвисява читателя или да стане негово настолно четиво.
Такава е ситуацията и с Евровизия, и с отличията по кино фестивалите, дори гилдията на визуалните артисти е подчинена на изкривеното евро атлантическо съобразяване. Бих нарекла тези процеси в културата апология на бездарието, язва в тялото на Европа, убийство на истинските творци в пропастта на мултикултурните фалшификации.
А в месеците, когато медиите коленичиха пред Георги Господинов, в. „Словото днес“ издаде два стойностни юбилейни броя – „130 години Елисавета Багряна“ (представен в Кипър, където беше открит Български културен център „Елисавета Багряна“) и „135 години Дора Габе“, представен в София и в Генерал Тошево. Но защо ли медиите не се интересуват от иконите на българската литература, а възхваляват пяната, която много бързо ще изтече в канала на историята...?