родителите на "колективния Дайнов", обикновено произлизаха от кастата на "активните борци", специално създадена от Тодор Живков за негова лична социална опора и бяха приравнени с висшите представители на комунистическата върхушка. Те и чадата им
Милена Върбанова
Прочетох статията на Иван Стамболов-Сула "Пощадете Дайнов", популяризирана от множество електронни сайтове. Съгласна съм с всяка дума от блестящата дисекция, която той прави на явлението Дайнов. Защото Дайнов не е единичен случай, а именно "явление", което обхваща огромна част от наследниците на най-привилегированите представители на т.нар. художествено-творческа интелигенция и високопоставената журналистика. Главни редактори на органи на БКП и кореспонденти в чужбина, шефове на културни институти и аташета в посолствата, които са били членове или кандидат- членове на ЦК на БКП и видна агентура на ДС.
Тези хора - родителите на "колективния Дайнов", обикновено произлизаха от кастата на "активните борци", специално създадена от Тодор Живков за негова лична социална опора и бяха приравнени с висшите представители на комунистическата върхушка. Те и чадата им, отгледани в инкубатора за бъдещи висши кадри на режима, ползваха всички блага и привилегии на червената партокрация. Формираха кръга от богоизбрани на партийния Олимп, дружеха само помежду си, без да хвърлят поглед от своята висота надолу към простосмъртния плебс, събираха се в елитни компании, караха западни коли, учеха в престижни университети в Съветския съюз, а след това заминаваха на Запад "да се отракат". Когато се връщаха в България, тук ги чакаха високи управленски длъжности в избраните от тях сфери - административна, дипломатическа - творческа. И макар че никой от техни височества нямаше и зрънце дарование за творчество - техните кресла в директорските кабинети на културните институти, творческите съюзи и редакциите бяха вече разпределени помежду им.
Сула с право пише, че когато в семействата на червената интелектуална аристокрация се раждаше син или дъщеря, родителите им вдъхваха самочувствието на наследници на династия - парвенюшкото ултрависокомерие на бивши селяни към хората на физическия труд, въпреки че работническата класа уж беше "класовата основа" на комунистическия режим. Тия отгледани в златни кафези наследници се отвращаваха от мазолестите ръце на "създателите на благата", макар че родителите им казионно възпяваха "трудещите се" в бездарните си произведения. Те държаха - повече от средновековните херцози и маркизи - на социалната йерархия. Въпреки опаковката на "равенството", социализмът бе едно строго кастово общество, в което действаха "привилегиите по рождение".
Ето откъде се появиха храчките по "крепостните, блатни, кръвосмесени джуджета" в наркотичния бредь на Женката Дайнов. Той е изплюл в тия хули - ведно с тинята в душата си - цялото презрение към "низшите слоеве", с което е закърмен.
Генчо Дайнов е най-пропадналото от тези комунистически отрочета. Но такива са и Милена Фучеджиева ( Мамче Фуч, както си я наричам ), Иво Инджев, Владо Левчев, Александър Велев, Огнян Минчев, пък и Владо Зарев - в известна степен. Списъкът е дълъг. Тук имам предвид тези, които днес се числят към интелектуалния елит, на едро напазаруван от Сорос, "професори", писатели, журналисти, "политолози и социолози", които произхождат от "каймака" на бившата червена интелигенция. Тези, които пишат точно обратното на това, което пишеха бащите им, но то днес е осребрявано щедро по същите причини, по които вчера бе заплащано от социалистическите властници - заради продажбата на правдата и човешкото достойнство в името на материалното благополучие. Дайновци, Фучевци, Минчевци, Левчевци и прочие, обаче продадоха за сороски кинти нещо несравнимо по-важно от собствената си съвест: бъдещето на България.
Синовете на самите комунистически управленци и десарите, превърнали се за една нощ в наследници на милиони и милиарди - като например нашумелия мераклия за кмет на София - оставям настрана.
Забележително е, че сюрията на "колективните дайновци" ( Дайнов е име, вместо чието "д" винаги може да се сложи едно "Л" ) в епохата на глобализма загубиха предишното си обществено положение и слязоха неизмеримо по-ниско. Във времената на соца те се ползваха с най-високо уважение и можеха да клатят крака в най-престижните курорти и барове. Сега обаче са принудени да заработват сравнително скромната си прехрана "с пот на чело" като писачи на евроатлантически пасквили. Сорос всячески показва, че не ги сефери особено, а в компанията на милионерите - вчерашни селяндури - те нямат достъп или са нежелани натрапници.
Връщам се към текста на Сула ( откъде се е взело това Сула - от Луций Корнелий? ) и повтарям, че е превъзходен, съгласявам се напълно с него. Само със заглавието никога не бих могла да се съглася.
"Пощадете Дайнов" - защо да го щадим? Щади се човек, който веднъж е паднал, веднъж е сгрешил. Щади се личност, доказала поне с някои благородни прояви, че има право да бъде пощадена. Кои са благородните прояви на Дайнов? Цял живот той скверни - за пари - всичко, до което се докосва. Цял живот този червен дегенерат с ренегатска злост ругае и заплюва България. Той е паднал толкова низко, че няма нужда от пощада и няма да я осъзнае, ако му я поднесем. Това е духовен труп.
Чели сте, че Конфуций бил запитан от свои ученици: "Учителю, да отвръщаме ли на злото с добро? Великият философ отговорил: "Ако отвръщаме на злото с добро, то как ще отвърнем на доброто? Не, на злото трябва да отвръщаме с пропорционално зло, в същата мяра, а на доброто - с още по-добро".
Христос ни учи да прощаваме 70 пъти по 7, но прошката се дава на разкаялия се грешник, пощадата се дава на достойния за нея човек. Къде у Дайнов виждате достойнство?