Много ме дразни отсъствие на визионерство в нашите политици, казва историкът
През 20 век имаме големи политици – Ляпчев, Георги Кьосеиванов, цар Борис Трети, дори и Тодор Живков имаше по-ясна визия за България, независимо от греховете на тогавашния режим. Сега имаме мислене в духа на рекламните стратегии.
Автор:
Таня Джоева
Епицентър.бг започна дискусия с основен въпрос: готови ли сме като общество да променим националния си празник? Знаем ли какви ще бъдат последиците от една такава генерална промяна? Защо българските политици бързат да направят промяната и тя да залегне в Конституцията? Защо трябва да бъде заличен 3 март като национален празник и да бъде заменен с 24 май?
Предложихме ви дотук мнението по темата на акад. Георги Марков и проф. Иван Илчев.
Сега даваме думата на историка проф. Пламен Павлов.
- Вие сте един от историците, които настояват 3 март да не бъде национален празник на България. Защо, проф. Павлов? Какви са аргументите Ви и смятате ли, че българските граждани ги разбират?
- Да кажа първо, че не съм от хората, които са против 3 март. За жалост, самите вносители на предложението – „Продължаваме промяната“, поставиха темата грешно. Тя се плъзна по неправилна плоскост, като се създаде конфликт между 3 март и 24 май. Това е абсурдно! Върху Самарското знаме от едната страна е изобразена Света Богородица, а от другата – светите братя Кирил и Методий. Да се отрича връзката между двете явления, каквито без съмнение са Освобождението и деня на светите братя Кирил и Методий, за мен е абсурдно. Но, за съжаление, самите политици със своята непохватна линия и неспособността да обяснят нещо както трябва доведоха до ненужната конфронтация между два празника, които са изключително значими за българската нация.
- Възможно ли е да имаме два национални празника? И 3 март да остане, и 24 май да получи този статут?
- Прокрадва се идеята, че може да имаме повече национални празници. Не е невъзможно, но не е особено желателно. Националният празник в дипломатически план се свързва с отношенията с други държави, с тържествени ритуали, с поздравления от държавни глави и т.н. Това би създало допълнително объркване.
През годините съм защитавал 3 март, влизайки в горещи спорове. Но събитието има и своите недостатъци. Приемам аргументите, че става въпрос за предварителен мирен договор, че той на практика противоречи на обещанията, които Русия е давала, на договореното с Австро-Унгария. Самото представяне на Санстефанския вариант е неискрено и до голяма степен търси и има пропагандна функция. Но, така или иначе, за нашите деди, за цели поколения българия Санстефанският идеал е водещ, за него те гинат във войните за национално обединение. Между другото, днешни горещи защитници на 3 март го бяха превърнали в работен ден преди 1989 година.
С колеги от Софийския университет, от университетите във Велико Търново, Благоевград, Шумен, по идея на проф. Милко Палангурски, направихме в края на 2022 година една импровизирана кръгла маса. Там казахме, че трябва промяна в отношението към националните символи и към националния празник. Затова предложихме на Народното събрание – не на „Продължаваме промяната“ или на друга партия - платформа за разсъждение, изтъквайки преимуществата на събития от нашата история.
Никой от нас не е против 3 март. Но сме против използването му в хибридната война срещу България в момента. Ние сме против създаването на чувство за коленопреклонност и раболепие пред една външна сила, каквато и сега Руската федерация, която категорично не е идентична с Руската империя.
Ще припомня, че в боевете на Шипка масата от участници са българи и украинци и това се споделя от всички участници във войната. Да не говорим, че Руската империя е мултинационална държава, има финландци, поляци.
Аз съм против да се монополизира 3 март от руската федерация, от посланик Митрофанова или от техните адепти в България, които едва ли го правят безкористно.
Раздухването на този спор за мен е безсмислено.
- А има ли дата, която би могла да обедини българското общество?
- Датата, която ни обединява още от времето преди Третото българско царство и модерна България, е 11 май или 24 май по нов стил. Да напомня, че култът към светите братя е създаден в България от българската църква и българските царе още във времето на Първото българско царство.
Казвам това в задочен спор с тези, които твърдят, че светите братя Кирил и Методий са византийски мисионери, че нямали нищо общо с България.
Те може да са византийски мисионери, християнски мисионери – в това няма съмнение. Но че имат връзка с България категорично се доказва от много източници. Включително от обстоятелството, че след краха на мисията във Великоморавия техните ученици Наум, Климент, Ангеларий, Сава и Горазд са копнеели и мислели за България. Цялото първо българско влияние в тогавашния свят се олицетворява от светите братя, както твърди британският историк Арнолд Тойнби.
Претенциите към светите братя от страна на Русия, на Чехия, на Северна Македония, на Гърция дори, са нелепи. Култът е създаден в България, датата 11 май се утвърждава в България. Първото регистрирано събитие, свързано с нея, е през 1813 в Шумен. Да не говорим за това, което правят Найден Геров и Йоаким Груев в Пловдив, през 1851 и 1854, когато празникът вече придобива светски и общонационални характеристики и се отбелязва както в Пловдив, Търново, Шумен, Русе, София, така и в Битоля, Велес, Прилеп, Ниш.
Ако се разходим в Северна Добруджа, която сме загубили през 1940 година с Крайовския договор, ще видим, че във всички църкви в някогашните български села на челно място са светите братя Кирил и Методий. Така е във всяка възрожденска църква. Кирил и Методий са израз на нашата държавност, а не просто на културата и на просветата. Разбира се, 24 май е празник и на словото, и на учителите, но има и огромен държавотворен потенциал.
Подновяват се и споровете – за пореден път, дали 3 март, 6 септември, 22 септември са най-добрият избор за национален празник. Всички тези дати са важни и ние ги предлагаме за официални празници. Включвам и 20 април, за което апелирам години наред. Нека денят на Априлското въстание да си дойде на мястото в празничния календар и нека припомня, че в съседни държави, които имат сходна историческа съдба, каквито са Гърция и Сърбия, национални празници са датите, които поставят началото на национално-освободителната революция. В България началото несъмнено е 20 април. Не е 1 или 2 май, защото стигаме и до безумието да се отбелязва Априлското въстание по много хаотичен начин.
Празник трябва да стане и 2 май, денят на Свети цар Борис- Михаил. Той фокусира цялата българска история, цялата традиция и културно излъчване в средновековния свят. В по-новите дни, включително и 3 март, фокусът е върху модерната история. Къде отива нашето Средновековие, което е горивото на цялото освободително движение в българските земи. Да припомня, че и Левски говори за „славната ни някога държава“.
Мисля, че 24 май има по-широк спектър от послания.
Това, че не е свързано с конкретно събитие, не е вярно. Свързано е с много събития, ще посоча само огнената реч на Христо Ботев в Калофер през 1867-а, заради която той се принуждава да емигрира. Тя е с остро политическо съдържание, лансиращо идеята за национално освобождение.
- Има ли риск отново да попаднем в плен на разделението, спорейки например българи или гърци са светите братя?
- Тези спорове няма да приключат. Те имат своето място в науката.
Знаем, че на младини, на 20-годишна възраст, Методий е княз на архонтия, тоест той едва ли може да бъде назначен от Византия за управител на едно славяно-българско княжество, ако не е от същия произход. В житията им се вижда, че майка им е българка, като тук се спекулира какво е славянин, какво е българин.
Моят апел към политиците е да се вслушат в историците. Ние мотивирахме нашите предложения, те отдавна са в парламента. Дискусии винаги е имало, но да подчертая, че издигането на 24 май в никакъв случай не е отрицание на 3 март и на всички останали дати.
24 май има многоспектрална българска енергия. Говоря и за диаспората ни в чужбина, за нашите емигрантски общности от по-ново време. 24 май е най-неконфликтният, най-неполитическият и същевременно най-силно зареденият с българска енергия празник.
- Забелязва се разделение и сред вас, историците. Ако експертите не можете да стигнете до съгласие, как да постигне обединение и консенсус българското общество?
- Спекулира се с тезата, че българското общество е разделено по темата, че има несъгласие. 11 май по стар стил или 24 май е еманация на българското отпреди да има модерна българска държава.
Разделението го създават политиците, особено когато го свързват с актуалната конюнктура. Наричат ни родоотстъпници, казват, че сме против историята и други нелепи неща, които нека тежат на съвестта на тези, които ги приказват.
- Трябва ли, според Вас, националният празник да се запише в основния закон? Промяната на Конституцията следваше да бъде в посока върховенство на закона, а се отклони към националния празник и погълна много енергия?
- Не мисля, че това предложение имаше за цел да отклони вниманието. По-скоро се дължи на политическа незрялост и самодейност от страна на „Продължаваме промяната“.
Най-смислените обяснения дойдоха от Христо Иванов, а не от представителите на ПП, без да съм техен противник. Аз съм заклет безпартиен.
Но не мога да приема подхода на путинофилските партии, които превърнаха същностен и емоционален спор в политика. Те го направиха, не обществото. Апелирам за по-голяма воля от страна на доминиращите политически сили, които обаче сякаш гледат да се измъкнат, да се снишат, както кадваше Тодор Живков. Същото наблюдаваме в реакциите за Паметника на Съветската армия.
На България й трябват политици, които следват модела на Стамболов, на Петко Каравелов, на Ляпчев, на големите политици от миналото, а не политици, които действат на принципа „ден да мине, друг да дойде“. Това издава липса на адекватност в политиката.
- Да предположим, че смяната бъде гласувана. Налага ли се смяна в националната доктрина, доколкото я има, в учебниците по история? Дори до пренаписването им.
- Не. Няма какво да се пренаписва. Всичко е казано в учебниците. Като автор на някои от тях съм имал срещи с учители, с ученици. Ако има недостатъци, те се дължат на учебните програми в последните 25 години, не на съдържанието на учебниците.
Не се налагат промени и в ненаписаната национална доктрина. Вариант на национална доктрина предложи покойният Григор Велев, която не беше удостоена с вниманието на политическите сили.
Какво значи национална доктрина и каква трябва да бъде тя в 21 век? Това е въпрос, върху който може да разсъждаваме. На практика първата ни доктрина е „История славянобългарска“ на Паисии Хилендарски.
Най-много ме дразни друго – отсъствието на визионерство в нашите политици. Автор съм на книга за Васил Левски и като се вглеждаме в това поколение българи, като четем Раковски, като се върнем и към средновековните българи, ще видим, че те гледат далеч напред в бъдещето. Сега тук се гледа от избори до избори, от една медийна изява до друга. Трябва отговорно поведение към националната същност, към избирателите. Само това може да гарантира успешно настояще и бъдеще.
Бяха извадени скелети от гардероба, раздухва се антизападно и антидемократично поведение. Недопустимо е. От поне 200 години насам цялото ни развитие е свързано с идеята, както казва Левски, „да бъдем равни с другите европейски народи“. Мисля, че е посгижимо да бъдем държава-образец, макар да звучи утопично в този момент. Но е ясно, че трябва да има по-силна политическа воля, визионерство, идеи за бъдещето, а не лутане между геополитически схеми, които, между другото, са архаични и старомодни.
- Защо липсва визионерството на днешния ни политически елит? Каква е разликата между всички имена, които Вие споменахте в това интервю, и българските политици през 21 век?
- През 20 век имаме големи политици – Ляпчев, Георги Кьосеиванов, цар Борис Трети, дори и Тодор Живков имаше по-ясна визия за България, независимо от греховете на тогавашния режим.
Сега имаме мислене в духа на рекламните стратегии. Очевидно трябва да има по-сериозна селекция, по-голяма взискателност от самото общество към тях. Налице е повърхностност, слабоволие, които се оглеждат и в подхода на политиците към темата, по която говорим – за националния празник, паметниците, символите.
- Сегашната геополитическа конфигурация сякаш налага Русия да бъде зачертана и от историята ни. Не е ли признак на слабост, на зависимост на елита ни да се люшка според интересите на силните на деня?
- Не приемам мантрата за Посолството, защото едно друго посолство – руското, се бърка много повече. Хибридните атаки са факт, обявени сме за неприятелска държава, за евроатлантически подлоги и други груби неща, все неща от арсенала на Жириновски. Да не говорим за посланичката, която се държи като генерал-губернатор, което се отминава от така наречените български русофоли. Не, те не са русофили. По-големи русофили са хора като мен, които съчувстват на руския народ за режима, който го управлява.
Геополитическата обстановка не би трябвало да влияе, при положение, че имаме ясни геополитически ценности и дългосрочни цели.
Ако бяхме толкова зависими от Посолството, визира се американското, отдавна щяха да са ни наложили нещата, за които говорим. Не бива доктрината „Брежнев“ да я пренасяме върху целия свят.
А ако някой парадира с връзките си в някакво посолство, толкова по-зле за него.
- Защо въпросът за националния празникк стана водещ на фона на проблемите, в които българското общество буквално е затънало – насилие, демонстрация на сила, пренебрежение към правилата и законите.
- Не е маневра за оклоняване на вниманието, по-скоро е повърхностно отношение към нещата.
Насилието сега е водеща тема, но не липсата на закони е причината, а тяхното неприлагане. Това важи за всичко, а прилагането на законите е в основата на начина, по който функционира модерното общество.