Автор: Мартин Петрушев, "Гласове"
Разпадът на постмодерния свят доведе човека дотам, че той започна да възприема себе си като пречка. Неговото тяло стана пречка, неговите мисли се превърнаха в препятствия, а всичко традиционно човешко стана синоним на скука. Диванното прещракване на телевизионните канали постепенно деволюира до скролване на секундни клипчета и първо дистанционното започна да управлява човека, а после кратките клипчета иззеха тази функция и доразпарчетосаха мисълта на несвързани монтажни кадри. Този тих марш на технокрацията устреми силите си към това да завоюва най-младите съзнания и да окупира настоящето, като превърне бъдещата човешка мисъл в накъсан видео-материал.
В дългосрочен план дигитализацията на крехката детска психика може да се окаже необратимо разбиване на мисловната дейност, което да нанесе повече щети от физически удари по главата с юмрук. Не е случайно, че елитът от най-високата финансова каста пази децата си от дигиталната сфера, която може да засмуче съзнанията им в екранни проекции. Да, интернет пространството дава възможност за аудиокниги, връзка с хора от различни държави, осъзнато информиране или игра на шах, но изкушенията да зациклиш в много тясна рамка от интернет зависимост са толкова прелъстителни, че неопитното и податливо съзнание мигновено се подхлъзва. Светът на сторитата, кратките клипчета, порнографията и дигиталните аватари откъсва децата, а и далеч не само тях, от осезанието на настоящето.
Инстинктивното посягане към телефона, когато човек е останал насаме със себе си, олицетворява невъзможността да приемеш собственото си присъствие. Страхът от тишината и екзистенциалната скука се запълват с дигитални микроинтеракции. Така дигиталното постепенно умъртвява онова, което вековете човешка мисъл са наричали тук-битие, мистично съучастие, вглеждане навътре или молитва. Днес този човешки „орган“ закърнява с усилени темпове, а социалните мрежи се явяват като леснодостъпно бягство за търгуване с действителността. Този социален експеримент дава готово, неизстрадано решение на мишката в лабиринта, защото поставя захарчето пред нея като най-близката и най-крайната цел, а това скрива смисъла от търсенето на други пътища. Краткото туристическо пътуване често си поставя за най-висша цел да се щракнеш с телефона, за да се обозначиш като присъстващ, но теб те няма, защото съзнанието ти е насочено към един вечно отдалечаващ се интернет облак.
Употребата на алкохол и наркотици обикновено е опит да се запълни дефицита на религиозно настояще, но само много силна психика е способна да играе с опиати в казиното на Бог. Най-честият случай е загуба и нови пространства на отсъствие. Аналогично е и с дигиталния свят. Заплахата от хедонизацията на мисълта в интернет пространството води до импотентност, а оттам желанието за физическа самокастрация е само на една крачка. На помощ идва либерал-технокрацията, която ти подава ръка, за да те въвлече в новата безполова нормалност. Целият този механизъм работи с толкова изтънчени пропагандни похвати, че дори факира на обществената манипулация Едуард Бернайс би му се възхитил.
Притчите за златният милиард принизяват човека до непотребна вещ, а дигитализирането на мисълта подтиква широките маси да се струпват по ръба на бездната, където по зададен знак да извършват ритуално жертвоприношение и да захвърлят човека в зеещата пропаст. Днес расте поколение от физически самоубийци, които се обучават в това как да направят ритуално сепуко на човека в себе си. Да го изгорят, изхвърлят и преодолеят. Защото той вече е скучен, досаден и излишен. Затова дори рупорите на либерал-технократската пропаганда тръбят, че има „дефицит на бъдеще“. Но именно техните методи създават този дефицит, защото развихрят бесовете и стадото свине се втурва да се дави само.
Срещу човека е обявена война, а ние в България може да извоюваме победа само с еднакво отдалечаване от смъртоносните тенденции на чалга нихилизма и трансджендъризма, които се сливат в една точка – отмяната на човека. Преодоляването на тези два човеконенавистни порива изисква умението да се противопоставиш на дигитализацията на мисълта. Това е единственият начин да отворим пред нас простор, в който българинът да посее своето бъдеще и България да удължи хоризонта на своето съществуване.