Не е препоръчително всякога да казваш гласно това, което ти дойде до устата. "Ама защо бе човек - ами то си е чистата истина, ама истината боли, нали..."
Не бих искал да коментирам думите на Вежди Рашидов, случайно подочути от включен микрофон - дали са истинни и справедливи, или са обидни и недопустими.
Бих искал да обърна внимание на нещо друго.
На мнозина българи - на всякакви обществени нива - все още им предстои да се социализират в едно основно правило на цивилизованото общуване: Това, което говориш, трябва да зависи в каква роля се проявяваш в този момент.
С други думи - не е препоръчително всякога да казваш гласно това, което ти дойде до устата. "Ама защо бе човек - ами то си е чистата истина, ама истината боли, нали..." Слушай друже, мен може би не ме интересува какво е твоето мнение за една или друга истина. В обществото - в цивилизованото общество - има правила на поведение. Нарушаването на част от тях се счита за невъзпитано, а на друга част - за незаконно.
Вървя по улицата и срещу мен непознат примат от мъжки пол шумно се изхрачва, деликатно обърнал глава към канавката... Ами плюе му се на човека - човещина... На някои им се плюе и в публичния басейн... На други им се прави друго. Минава госпожа по улицата и случаен минувач вдъхновено казва - "О-п-п-а-а..., ти да ми паднеш..." Но може и иначе - "Майчице, ти пък къде си тръгнала..."
Примерите не са само с мъже. В неголямо заведение весела компания говори високо, превъзбудено, обсъждат неща, които никого другиго не интересуват. На една госпожа й е толкова весело, че се смее с пълно гърло с над 120 децибела. Без прекъсване - дълго време... А аз съм седнал да си проведа кротък частен разговор.
В обществото ние всички сме хора, но играем различни роли в различни ситуации. Когато пазаруваме в магазина е препоръчително да говорим едно. Когато сме с жената и децата вечер вкъщи заедно - друго. Когато сме на работа с още няколко колеги - трето. В определен смисъл ние сме разделени на роли същества. Не всяка истина, не всяка шега, не всяко признание или оценка имат място във всяка ситуация, на всяко място, с всякакви хора. Това са доста простички правила, които не се познават от традиционни и недобре възпитани хора, които смятат, че светът, животът и тяхното участие в него са синкретични и е много важно "ти да си си ти..."
Мерете си езика. Възпитаният човек има няколко филтъра за слово и поведение. Той е свободен да мисли - и да формира свободно своя светоглед. Той е свободен и да говори. Само че свободни са и другите - които слушат. Те имат определени очаквания към словото на другия - да бъде възпитано, да бъде адекватно на ситуацията, да не ги обижда, да не влиза в личното им пространство, да не им досажда с информация, която е безотносителна към тях. Възпитаният човек познава тези ограничения като самоограничения на собственото си свободно слово и ги спазва.
Ако това я вярно и важно за цивилизованото общество, толкова по-вярно е за институционалното общуване. В институцията ние сме отишли в определена регламентирана роля - служител, клиент, ръководител, служител... Иван, Петко, Веска и Пенка оставят своите многообразни истини и оценки "за живота" на прага и влизат в определена ролева траектория, в която само определен тип "истини" имат място и значение.
Зная, че тези разсъждения няма да се харесат на всички - за мнозина препоръките и правилата за възпитание и ролево поведение звучат като "лицемерие". Да, в определен смисъл те са лицемерие - необходимо лицемерие, сдържаност и разбиране, че не всяка истина, не всяка реалност, не всяка оценка на действителността имат място в публичното поведение и публичното слово. Понякога микрофонът се оказва случайно пуснат или забравен. Но и когато микрофонът е ням, пак не е препоръчително да се приказва всичко, което ни дойде до устата. "Ама то си е чиста истина бе, човек!" Възможно е. Но в този момент, в твоята роля, в този контекст не е удобно - не е редно, не е подходящо да ни запознаеш откровено с "цялата истина" по въпроса.
Това, разбира се, се отнася и за парламента, когато микрофоните са официално включени. Зная, че за много призвани там господа е трагично невъзможно да се въздържат от патетично изразени сквернословия и простотии - за колегите им от други партии, за други възгледи, за други позиции. Търпим ги, защото парламент е дума - производна на глагола parler - говоря.
Съществува разбиране, че е по-добре конфликтът, простотията, самозабравянето и т.н. да бъдат представително изразявани в парламента, вместо да се разливат в ежедневието на цялото общество. Дали това разбиране е подходящо - преценете вие. Във всеки случай - и в парламента, както и другаде, препоръчително играйте възпитано и добронамерено своите роли. Така облекчавате и подобрявате преди всичко своя живот. След това - и животът на другите.
P.S. Моля написаното да не се възприема като пледоария в полза на явления като "политическа коректност". Репресивното налагане на ограничения върху словото се появява при наличие на две предпоставки. Първата - наличие на организирана обществена група, разрушаваща обществените правила в полза на свои идеологически приоритети. Втората - разпасана обществена среда, в която естествените цивилизовани граници между свободните граждани е трудно да бъдат съблюдавани.