В края на 1984 и началото на 1985 година започна смяната на турско-арабските имена под давлението на комунистическата власт. Част от чудовищния Възродителен процес!
Бях дете и помня съучениците си – турчета и туркинчета, които довчера носеха имената на дедите си, част от родовата си памет как трябваше в рамките на броени дни да бъдат вписани под друго, чуждо за тях име.
Децата отколе са били по-чисти и истински, приемат подредбата на света през призмата на своята детска необремененост – кое е по-справедливо и по-честно, докато мечтаят да станат големи, когато завинаги губят блясъка на първичната чистота. Та, пред учителите се обръщахме към нашите преименувани съученици с българските им имена, за да не си създаваме излишни проблеми било от преподавател или директор. Когато бяхме сами обаче, в класните стаи, междучасията, на лафката за кифла или баничка се обръщахме с имена, с които ги бяхме приели и познали и запомнили, с които ги бяха нарекли родителите им. Щото си бяхме пак ние – децата от махалата, дето лятото караме колела из черните пътища из поясите между житата, пускаме хвърчила, бягаме из буйни гюрлюци с ожулени колене, играехме баскет и футбол а вечер на жомънка.
Айтен, Зелиха, Алиосман… и ред други не станаха нито повече, нито по-малко българи, като им туриха български имена. Напротив, жигосаха ги. Но те, обикновените хора – простиха! През годините се убедих, че няма по-велики от обикновените хора. Те са по-жертвоготовни, по-обичат семейство, род и родина. И са готови да ги бранят!
Няма да влизам в дълбочина в онези кошмарни подробности, когато много от семействата от съседното турско село Йовково разпродадоха на безценица добитък, покъщнина и къщи. Ходеха из съседните села да се молят да им купят магарешките каруци, косачки, лопати, вили, черги, юргани.
Продадоха чеизите на децата си! Всичко, което беше кътано отиде за жълти пари.
Харизаха си живота с едничката цел да съхранят чест и достойнство!
И тръгнаха дълги почернени кервани към турската граница. Изреваха очите си.
Години наред пишеха писма и питаха – комшу, държи ли се къщата? Покрива как е? Падна ли сайванта? Измря ли добитъка? Но във всяко писмо имаше един ненаписан въпрос – Комшу, нали не си ни забравил?
Целият този човешки ад беше създаден с единствената цел да бъде изтрита паметта им, да бъде сменено съзнанието им, да бъде преиначено мисленето им.
Нито изтриха паметта им, нито смениха съзнанието им, нито преиначиха мисленето им.
Защото, когато, където и която и да е самозабравила се власт реши да мачка човешкото в човека, той се вкопчва още по-силно и отчаяно в корените си, в паметта, повтаря си на глас и наум кой е отде иде, сънува дедите си, шепне уроците де е научил от тях на децата си.
За да оцелее паметта, историята му и рода!
Днес, близо 40 години след онзи Възродителен процес една прокажена прослойка от българското общество, овластена, самозабравила се и арогантна иска да смени имена и история. Да подмени името на Свети Александър Невски, на генерал Гурко, да забравим за Цар Освободител. Да събори Паметника на Съветската армия, а утре и Шипка.
Не се заблуждавайте, това е нов Възродителен процес, срещу България и българите, срещу паметта и историята ни. Той тече с пълна сила. И го правят децата на онези, които съсипаха стотици хиляди съдби на българските турци и мохамедани. А ги аплодират внуците им!
Нямайте съмнение, че го правят, за да се докажат пред западните им господари, както казва Петър Волгин.
Нищожества низши облечени във власт!
И още, искат да изтрият всичко руско и съветско, като си мислят, че така ще изстържат спомена за слугуването на родителите им на съветската власт.
Пунта мара!
Няма да им се получи. Защото паметниците се дигат отново от камъни. Ама окаляно име – не! Един път завреш ли в нечистотии честта си, край с нея!
От нас се иска само да не забравяме утре имената на онези, които днес кроят и правят неолибералния Възродителен процес на България!
От тях се иска да помнят, че на колесника на последния американски самолет няма да има място за всички предатели на Родината!