На тази дата празнуваме най-големия български принос към световната култура и към духовната еволюция на човечеството
24 МАЙ - ДЕНЯТ НА БЪЛГАРИЯ
За мен 24 май винаги е бил Денят на България. Няма друг ден, в който да съм изпитвал такова вълнение и благодарност, че съм българин. Няма друг празник, който по-добре да изразява скритата и благословена връзка между мен и другите хора, които се самоопределят като българи. Една значима общност може да бъде общност по род, общност по интерес и общност по дух. Нацията съчетава тези три страни на модерната общностна идентичност, превръщайки милиони хора, които никога не са се виждали в сънародници. Нацията е „въобразена общност” (Бенедикт Андерсен), към която хората принадлежат разпознавайки своята идентичност в една обща история, до голяма степен – в една обща география и в една система от символи, които изразяват смисъла на общото национално съществуване.
Националният празник е денят, който трябва – поне донякъде – да интегрира всичко изброено по-горе. Обикновено избираме ден, в който нацията се е конституирала като идея или като ритуал – 14 юли, 4 юли, или ден, в който е постигнала своята независимост – политически израз на нейната свобода. Националният празник, избран от България – 3 март, не отговаря на тези критерии. Той е значим български празник, защото Санстефанският договор, на подписването на който не е присъствал нито един българин, символно е свързан – и свързван от 145 години насам с идеята за българското национално обединение. Това е голяма идея, за която са положили костите си стотици хиляди българи. Но връзката на националното обединение с акта на подписване на договора от Сан Стефано е митологична и вградена в една мощна българска национална утопия. Русия ни „даде” обединена България, а Европа ни я „взе”. Така вместо да изразява българската национална независимост и свобода, 3 март е конситуирана в българската история като дата, в която ние сме „получили” реализацията на мечтите си от Русия и сме озлочестени от недоброжелателството на Европа, която ни е отнела тази реализация през Берлинския договор.
Няма как да убедим русофилската част от българското общество, че то се покланя пред един мит, пред една илюзия. Предварителният договор от Сан Стефано прекратява военните действия между Руската и Османската империя и предава „източния въпрос” в ръцете на „Европейския концерт” – където от самото начало е известно, че се взимат легитимните решения за геополитическия баланс на Европа на Великите сили – част от която е и Руската империя. Нещо повече – изтласквайки Портата от нейните балкански владения, Петербург не планира създаването на каквато и да е българска нация – още по-малко, свободна. Ако Империята би ценяла политическата – националната свобода, тя би я предоставила първо на своите поданици, не ли? Целите на Сан Стефано са да се открие процеса на интеграция на бившите румелийски вилаети на султана като нови владения на Руската империя. Случайно ли българските комунисти празнуваха 9 септември като „национален празник” на едно „второ освобождение” – дошло върху щиковете на сталинистката империя и отменило най-малко за половин век съществуването на суверенна българска държава? Нека да припомним, че ние – повече или по-малко – празнуваме и 10 ноември, когато съветската империя ни „освободи” за трети път – на практика от самата себе си, макар намеренията на Москва да бяха съвсем различни – преформатиране на имперската власт, а не „освобождаване” на лишената от държавност българска нация.
Ето ги тези три дати – „национални празници”: 3 март, 9 септември, 10 ноември. Празници на руското имперско благоволение да освободи България. На 3 март – освобождение от петвековно османско владичество. На 9 септември – освобождение от самостойна, независима българска държава и колонизиране на България от съветската империя. На 10 ноември – освобождение от прогнилия едноличен режим на Тодор Живков начело на БКП, инсталиран като колониална администрация на Съветския съюз в България. Не бих желал неблагодарно да слагам знак за равенство между трите „освобождения”. Защото първото има истинска стойност – то отваря реална възможност за по-нататъшна еманципация на българската нация, пък макар и в съпротива срещу самата освободителка – Руската империя. Второто и третото „освобождение” са напълно успешни актове на поробване – нещо, което първото освобождение не успя да постигне в полза на руските имперски цели.
Прави са тези български историци и общественици, които смятат, че един истински национален празник на България може да бъде само ден, в който нацията със собствени усилия е постигнала значими стъпки в посока на своята еманципация – независимост и свобода. Съединението на 6 септември е една напълно легитимна дата за национален празник. Независимостта на България на 22 септември е също толкова легитимна дата – макар и не толкова вълнуваща. На този ден княз Фердинанд се обявява за „Цар на Българите” в отговор на анексията на Босна и Херцеговина от Хабсбургите. Ако Виена може да нарушава Берлинския договор – и България може (вече) да си го позволи. Не по-малко легитимна е датата 20 април – денят на избухване на Априлското въстание, което в крайна сметка доведе до поредната руско-турска война и Освобождението на България. Последно – но не и по значение предложение за български национален ден, е датата 3 април, когато – на литургия в цариградската българска църква „Св. Стефан” - българската нация открито заявява своята претенция за общностна и духовна независимост.
За мнозина в русофилските среди подобна теза е израз на „черна неблагодарност” към „освободителката – Русия”. Не, не е израз на неблагодарност. Ние можем и трябва да пазим своята благодарност към всички, които са допринесли за българската национална свобода – особено към тези хиляди руски, украински, финландски воини, дали кръвта и живота си за България. Но благодарността – макар и дължима – няма общо със свободата. Защото свободата не се дарява – тя се извоюва. Априлското въстание, опълченците на Шипка, воините на Съединението, суверенитетът на българската държава – макар и под управлението на една небългарска династия – изберете си коя от тези стъпки към българска национална независимост и свобода бихте искали да видите като ден символ – национален празник на България. Ден, изразяващ успеха на суверенни български действия за постигане на национална свобода.
Истинският национален ден на България е 24 май. Първо, защото на тази дата празнуваме най-големия български принос към световната култура и към духовната еволюция на човечеството. Византийският монах, учен и дипломат Св. Константин-Кирил Философ създава глаголицата в рамките на един мащабен имперски проект за приобщаване на многолюдните славянски езически общности в централна и източна Европа към византийското Православие – и по този начин, към световната християнска цивилизация. Заедно със своя брат Св. Методий, Св. Кирил предприема мисия за легитимиране и практическо осъществяване на проекта за разпространение на християнството сред славянските общности. Известни са резултатите от мисията на Св. Кирил в Рим, както и на Св. Методий в Моравия. Но ако двамата братя стоят в основата на тази уникална стратегия за интегриране на славянството в християнска Европа, истинските резултати от нея се осъществяват едва тогава, когато мисията им е продължена от техните ученици – Св. Седмочисленици – под патронажа и с подкрепата на първата Българска империя през 9-10 век.
Създаването на практично приложимата азбука на кирилицата от Св. Климент (може би с подкрепата на останалите Седмочисленици) и преводите на богослужебните книги на съвременния им български славянски език стои в основата на културния разцвет на Симеонова България, чиито мощен отглас създава огромно културно поле за покръстване и християнско цивилизоване на езическото славянско море. България – като държава, като култура, като духовност и идентичност се превръща в люлката на славянската християнска цивилизация. Няма място за разделение и противопоставяне – кое е византийски проект и кое – български принос. В началото е стратегията на Константинопол за верска и културна експанзия. След това процесът е под контрола и подкрепата на българската държава. Замисляли ли сте се колко голяма е тази мисия на средновековна България? Да дадеш светлина, вяра и култура на половин Европа – кое събитие от 13 вековната българска история носи по-голямо величие – и изисква по-дълбоко почитание от това?
Второ, 24 май е най-значимия български празник не само заради несравнимата културна и духовна мисия на средновековна България. Българското Възраждане – скулптирането на модерната българска нация се гради изцяло върху фундамента на възродената българска култура и духовност. Кой народ без държава е създал своя собствена образователна система – училище във всяка българска общност, която да е сред най-напредничавите образци на тогавашна Европа и дори да ги превъзхожда? Колко модерни народи от 19 век са по-напред от България по мащаби на масова грамотност и жажда за познание? Образовали самите себе си с усилията на всяка своя община, българите бързо се превръщат в умели търговци, занаятчии, предприемачи, спомоществователи на културния и духовен напредък на своя народ. Може ли от един неук народ да излезе Васил Левски – един от най-светлите европейски умове на своята епоха? Може ли от един неосъзнат като смисъл на своето съществуване народ да се появи Стефан Стамболов – строителят на модерна европейска България? Кой можеше да ни „донесе” свобода – или дори подобие на свобода, ако ние не можехме да стъпим на наследството на Васил Априлов, на Петър Берон, на Георги Раковски, на Христо Ботев, на П. Р. Славейков, на Иван Вазов? Ако ги нямаше тези хора, израснали до върховете на съвременния им свят – щяхме и досега вкупом да се кланяме като неграмотни мужици на „дядо Иван”... Не че нямаме и до ден днешен немалко такива кланящи се и малограмотни великодържавни сомнабули – слугински „братушки”, непознаващи истинската стойност на своята традиция и своя народ...
Ние ще празнуваме и в бъдеще 3 март като стъпало към българската национална свобода. Но е крайно време да обърнем взор към основите на българското национално пробуждане и израстване. Там няма да открием по-значима и по-свещена дата от 24 май. Тази дата символизира нашето двойно духовно и общностно осъзнаване. Първото – на средновековна България, която даде светлина на себе си и на света. Второто – на възрожденска България, която осъзна наследството си, идентичността си и амбицията си за самостойно – суверенно бъдеще. На тази дата ние празнуваме своята способност да бъдем осъзнати, свободни и независими човешки същества, обединени от отговорността за своето свръхбогато наследство. Най-ценното наследство – наследството на културата, наследството на Духа. На тази дата ние празнуваме истината за България, която единствено може да ни направи свободни. Свободни като човешки същества, свободни като общност, свободни като нация.
В българския пантеон има много фигури и дати за почитане. Но на върха на този пантеон стои фигурата на българската свобода – придобита чрез осъзнаване, култура и духовност. Денят, който я символизира е 24 май.