Не се намери нито една по-сериозна глава, която да провиди, че свободата, изразена чрез плюскането на банани, може да ни доведе до една бананова република
Взе да намирисва на некрофилия – неизбежно е, при това мъртвило наоколо. Мъртвородени политици, мъртвородени идеи – но все се намира някой да ги хареса във всеобщата дрямка.
Всичко върви по някаква инерция, сякаш някой ни е побутнал да се търкаляме по нанадолнището – как ще спрем, къде ще спрем, дори и това не ни интересува. Георги Марков нарече премиера Денков „Химика“ – по-точно ще е да го наричаме „Алхимика“, понеже изглежда е забравил казаното от Лукреций – „От нищо се получава нищо“.
А от небето падат долари с образа на Живков – хвърлени от хеликоптер над къмпинг „Градина“ на Джулай морнинг. Не е ясно, какво точно намекват авторите на тази рекламна кампания, като прибягват до услугите на Живков, но известна неяснота в подобни случаи винаги е полезна – човек може да си въобрази различни неща и да размишлява над тях. Банкнотите били „биоразградими“ и нямало опасност да замърсят морето или плажа. Друг е въпросът, доколко е „разградим“ образа на дългогодишния български Властелин.
По негово време се мрънкаше за най-различни неща – но най-често за банани, липсата им беше основният аргумент на късните антикомунисти. Дори Костов, самият Костов, се беше оплакал, че не можел да купи на дъщерите си от този митичен, по време на соца, плод. И когато най-сетне той изгря над клетите български глави – всички мирясаха.
А пък късните поборници срещу комунизма не съчиниха дори една най-примитивна доктрина на Промяната, сетне и на Прехода – сметнаха, че е напълно достатъчно да затъкнат устите на народеца с банани – и готово.
Няма какво повече да му обясняваш – лапай и трай. Е, какво трябваше да очакваме по-нататък да се случи – щом всичко опираше до келявите банани. И не се намери нито една по-сериозна глава, която да провиди, че свободата, изразена чрез плюскането на банани, може да ни доведе до една бананова република, като нищо.
Едните плюскат, другите грабят – ох, колко са сладки бананите по време на Големият Грабеж, ако се изразим по-възпитано за Костовата приватизация.
Народ, който се заплесва по евтини сладости, нищо добро не го очаква. И точно това се случи. А „любовта“ към Народа постепенно се превърна в истинска некрофилия – та и до сега е така. Все по-ясно става, че Властта гледа вече на простолюдието, на бананоядците, като на нещо неодушевено и дори мъртво – и не се искат никакви специални усилия, за да го обичаш. Какво толкова му се полага на един ходещ труп. Ако бях повече сантиментален, щях да кажа –
Едните труп-аха за себе си, другите се превърнаха в живи трупове.
Сега за друго – без да напускаме некрофилския контекст. Военният министър Тагарев е съвсем наясно, как трябва да спасяваме Украйна – понеже все още вижда в армията ни нещо живо. Тия дни от един вестник („Нова Зора“) ни припомниха, какво е представлявала тя до 1989 година, когато бананът окончателно ни донесе свободата:
• Численост на въоръжените сили – 117 хиляди души;
• Бойни самолети на фронтовата авиация, авиацията на ПВГ/противовъздушната отбрана и на ВМФ/военноморския флот – 234;
• Бойни вертолети – 51;
• Пускови установки за тактически ракети – 72;
• Танкове – 2200;
• Противотанкови ракетни комплекси – 360;
• Бойни машини за пехотата и бронетранспортьори – 2365;
• Ракетни системи за залпов огън, оръдия и минохвъргачки – 3990;
• Подводници – 4.
Ужас – били сме въоръжени до зъби, а сме се дали на един банан!
Ето какво сме потурчили – докато в некрофилските си тежнения се заблуждаваме, че Българската армия все още съществува.
Дали Историята няма да се посвени да приюти и подобни гламавщини – или ще направи възможното те да бъдат заровени в някое тайно гробище за самоубийци.
Повече от 30 години по-късно никой не може да обясни, защо сме съсипали тази мощ – и сме се докарали до там да очакваме от небесата да ни доставят най-сетне отдавна предплатените Ф-16.
Колко подлизурства отидоха на вятъра, за да я докараме до тази просия. Ясно е, че българското слагачество не струва и един мангър, никой не ни зачита за нищо – и правилно, така ни се полага. Какви дръвници само са ни управлявали – да бяхме ги запазили тия въоръжения, сега можехме да ги харижем на Украйна и тогава тя като нищо щеше да спечели войната с Русия.
Не, ние си останахме най-старателната прислуга, целувачи проклети, прокълнати да тичаме и пред чорбаджиите си в правилната посока – и всичко останало, което се полага на сакати слуги. И сега вече е ясно, че никога повече няма да припарим до Ръжена – никога няма да го оставят в ръцете на такива безбожни глупаци. Ще си бъдем кютюците, с които се поддържа чуждия огън. Диваци, които не знаят как да поддържат своя собствен огън.
Интересно, как биха коментирали късните „десняци“, които се оказаха завършени леваци, „Живковите“ долари, които падат от небето. Това сигурно е непоносимо за правоверните им сърца. Народа, и той може да те побърка – нали плачеха за долари, сега пък плачат за Живков, няма угодия.
А ако се съди по шантавите некрофилски набези на Кирчовци, рекламистите трябваше да хвърлят рубли с образа на Байдън – тази комбинация щеше да е далеч по-реалистична, миналото лято това се доказа категорично. Хората на Кирчо гепиха около 20 милиарда рубли – това са 200 милиона евро от далаверата с руски газ. И въпреки това, „десните“ се държат здраво за пеша на Кирчо Рублата, иначе трябва да пристанат, като неискана булка, пак на Бойко – а повторната дефлорация никак не е приятна.
Затова предпочетоха Кирчо – примирили са се с лъжите му, ясно е, че ще бъдат опозорени като пиколото, което носи багажа на „важните“ персони в една невъзможна комбинация, но нямат друг избор. А и в Ерата на Лъжата всичко вече е приемливо.
ПростоКирчо така мощно и безцеремонно наложи лъжата, че сега всички са убедени в едно: политиците, до крак, са лъжци, политиката е лъжа – открай до край, нищо друго. Никой вече няма да успее да разубеди обикновените хора, че не е така. Това не е по силите на никого.
Никой не е в състояние да преброи лъжите на Кирчо, дори само за една година назад. Това не е по силите и на някой носител на медал от математическа олимпиада. Кирчо присвои проклятието на писателя Юрий Олеша „Нито ден без ред“ и го превърна в своя девиз: „Нито ден без лъжа“.
Досега мнозина смятаха, че лъжите разяждат всичко около себе си. Нищо подобно – оказа се, че простолюдието ги понася напълно задоволително, здраво се храни с тях, плюска ги до насита. Вече ще те вземат за ненормалник, за развален човек, ако не си лъжец.
Заразно е това зло, не казвам, че всички ще започнат да лъгондрят – не, просто ще свикнат с него и ще го приемат за нещо неизбежно. И така, постепенно наоколо ще се напълни с лъжи вонясали – но ще ги приемаме като нещо естествено, може би дори ще се любим с труповете им.
Ще предпочитаме да ни залъгват – всякак, това ще стане част от природата ни, ако вече не е станала. Имаме тренинг в това отношение: 45 години „ония“ ни придърпваха към лъжите, които произвеждаха – сега „тия“, близо 35 години – повече от две-трети от онова време, ни залъгват с други лъжи. А често дори и не си правят труда да го правят – оставят ни да се залъгваме сами.
Къде изчезна тогава опита ни от „ония“ години, къде се изпари скептицизмът ни? Нали бяхме неверници, които ни се водят, ни се карат? И този ли провал – а това си е истински провал – се дължи на нагона ни за „ускорено развитие“ – то е казано от Георги Гачев по друг повод и за съвсем друго, но сетне бе прихванато от Лъжците и пренасочено в различна посока, за коренно различна употреба. Щяхме да ставаме ускорено атлантици, еврофили и дори американофили – ей така, от само себе си, лягаш си булонката на онзи режим, събуждаш се пес на новия режим.
Без никакви усилия за осмисляне на промяната, да не говорим, че може да се осмисля само нещо, в което се съдържа някакъв разум – а във въпросните превращения има всичко друго, но не и разум. За памет да не говорим, за съвест пък изобщо да не споменаваме. Най-позорните примери в това отношение ни ги доставиха някои известни подлоги, които опозориха журналистиката. Без умора славославеха другаря си Живков – истинският, не онзи от фалшивата банкнота – сякаш езиците им бяха от гьон.
А сега минават за носители на „истината“.
И ето ни в рая на некрофилията. Къде изчезна неверието ни, къде го заровихме и него? Къде се дяна онова брутално, балканско неверие – то съществуваше в далеч по-сурови, „нормирани“ времена, Народа се трудеше здраво – честно и предано, но преди всичко към собствения си труд. И някак все успяваше да опази в себе си неверието – тази контра, която го удържаше да не пропадне изцяло в уловките и заблудите на Властта.
Преживяхме доста илюзии през „новите“ десетилетия: времето на кривите надежди, породени от Промяната; времето на дивашкото разграбване; времето на заплесването по Историята – колко прозорлива е била онази обикновена женица, която бе ушила сако за Симеон сci 77 джоба; времето на комунистическите принцове, които създадоха „хайверената левица“; времето на Бойко, който се превърна в удобна енигма за самия себе си… – и така се дотътрихме до времето на Кирчо.
То е наистина безподобно, разгулът на лъжите несъмнено е достигнал връхната си точка – тъкмо решим, че сме се насладили на лъжата-шедьовър и още на другата заран ни застига следващият шедьовър.
Оцеляваме във Време на Лъжци…
Плетачки на лъжи
На 9 август бившият вицепремиер и министър на финансите Асен Василев заяви по Би Ти Ви, че – доколкото знаел?! – не получаваме руски газ през посредници. На следващия ден – 10 август, по Нова телевизия, експремиерът Петков обаче обяви, че купуваме руски газ. Същия ден, бившият енергиен министър Делян Добрев показа по Би Ти Ви фактури, които доказват, че купуваме руски газ от посредници.
Научихме също, че през последните три месеца сме купили/внесли
руски газ за 630 милиона евро, при солидно оскъпена цена, а посредниците били спечелили 200 милиона евро. Обаче Асен Василев казва: „Доколкото знам, не получаваме руски газ през посредници“.
Това е същият Асен Василев, който още от месец февруари се кълнеше, че никога повече няма да внасяме руски газ. Никога.
Какво е това – защо ни разиграват Кирчо и Асенчо? Глад за лъжи? Блазе ни. Или е страх от посредниците? Колко време ще издържи някой от доверените газови посредници, докато изплюе истината? Те са подбрани много внимателно – спомняте си, че един от тях беше назначен лично от Кирчо за шеф на „Булгаргаз“.
На това се вика диверсификация на далаверата. Чували ли сте изобщо за подобно мошеничество? При подбора на въпросните посредници сигурно са спазени всички подходящи ритуали – като се започне от кръвната клетва и се стигне до чисто прагматични уточнения, най-важното от които е старият съдийски лаф: „Това, дето ще е после, го искам сега“.
На честна дума никой не разчита, дори да се отнася за руски газ.
Един факт е безспорен: ПростоКирчо предизвика безподобна по мащабите си газова криза. Но пък това е най-ефикасният начин посредниците му да приберат огромни пари.
Историята/нашата си пада по безвкусните повторения. Костов хариза „Нефтохим“ на руснаците – и после стана русофоб. Сега Кирчо предизвика газовата криза, но през посредниците си търгува с руски газ, пълни гушите на руснаците – и той е русофоб.
Как ги правите тия евро-атлантически номера?
КЕВОРК КЕВОРКЯН, специално за „Уикенд”