Човек трябва да прощава, за да изхвърли злото от себе си: Иван Кондов

Хората се извратиха нравствено, няма вече човешки морален кодекс..., с тъга признава актьорът


Иван Кондов: Човек трябва да прощава, за да изхвърли злото от себе си

Автор:
Валерия Велева

"Изповеди по пантофи" - тази рубрика на страниците на "Труд" години наред събираше откровенията на политици, интелектуалци, военни, бизнесмени.
В годините на целия преход пред касетофона ми се "изповядаха" над 500 прочути българи, споделяйки мъки, радости, надежди и разочарования.
Събрах в книга част от интервютата с писатели, артисти, певци и художници. Повечето от тях не спестиха критиките си от фасадната демокрация, от прикритата корупция и развихрилата се партизанщина.
Властта подминаваше виковете им, но им отмъщаваше - захвърляше ги в нищета или намираше "земни архангели", чиито мечове спираха пиесите им или ги клеймяха в пресата.

"България е една духовно опустошена страна - ми каза още през 1998 година Борис Димовски - и бедата не идва от това, че хлабът е скъп, а от душевния недоимък. Недъзите са стари, а нови добродетели няма. Закопчахме се накриво".
Връщам се отново към тези изповеди днес, в 2023 година, защото на всички тях ние сме длъжници. 
Ще публикувам в Епицентър.бг част от  книгата "Изповеди по пантофи", в които се опитах да покажа човешката страна на нашия преход.

Днес предлагам разговора ни с Иван КОНДОВ - чудакът-актьор, от чийто титаничен талант на сцената зрителите изтръпваха.

Говореше бавно, с особен акцент, излъчваше магнетизъм. Мъдрец с висока интелектуалност. Имаше странна съдба. По времето на соца беше получил званието заслужил артист, после народен артист. И като народен артист учи и завършва задочно актьорско майсторство във ВИТИЗ през 1973 година при проф. Кръстьо Мирски. Друг такъв случай нямаме - народен артист да признае, че има какво да учи! И не само да признае, а да учи упорито и прилежно. А беше изиграл повече от 90 роли в театъра, повече от двадесет роли в киното.

27 април 1996 г.

Когато поканих кумира на три поколения актьори за разговор, той ме попита: „Защо да говорим? Аз съм тъжен събеседник.” И ми отказа.

Но след месец като че ли почувства необходимост да разтвори душата си... Стаена мъка, наслоена обида -70-годишният Иван Кондов се разделяше с директорския пост на театър „София”, но продължаваше да твърди, че за него театърът е „най-чистата идея”. Ромео на Шекспир, Фон Калб на Шилер, Яропегов на Горки, Хамлет, Езоп са незабравимите му роли на сцената. Създава и образи в киното: „Обич”, „Магистралата”, „Неспокоен дом”, „Игрек 17”... Това обаче не му попречило навремето да се размине с доста награди заради своеобразното тълкувание на ролите.

Улових енергичния маестро Иван Кондов в миг на само­анализ...

– До мъдреца в мен стои детето. Това е вид катарзис, своеобразно пречистване, защото човек е действен и грешен. И ако към чистотата на детето се прибавят опитът и мъдростта на времето, това е съвършенство. Не смятам, че съм го постигнал, но се стремя към него.

– Театърът не ви ли ограби?

– Много. И душевно, и физически. Творецът е човек, който се отдава. Той не се щади, не оставя нищо за себе си, не е егоцентрик, защото върши един акт на живо, пред всички. Умение е да овладееш зала от 500, от 1000 души, да ги покориш на идеята си, не на идеологията, и те да станат твои съмишленици в момента за 3, за 5 часа дори. Това е най-съвършеното щастие. Моят живот е театърът. Другото е покрай него.

– Не чувствате ли вид празнота, когато давате всичко на публиката само за няколко часа?

– Самотата настъпва след това. Страшна пауза и тишина! Вече си раздал своята потенция и сядаш уморен на стола. Винаги излизам последен от театъра. Нямам сили за нищо. Не съм в състояние да водя приятелски разговор. Единственото, което мога да си позволя и си позволявах, е чаша червено вино. И мълчах. Това беше моята почивка.

– А как ви приемат вкъщи в такъв момент?

– Труден човек съм. Моето мълчание понякога е страшно! Човекът до мен често ме разбира и ме оставя да си мълча. Знае, че в тези мигове на мълчание правя изследване на онова какво играх на сцената... Имах и един друг по-дълъг период – да не мога без чаша водка. Това бе единственият начин да се освободя от огромното физическо и психическо напрежение. Такава е професията ни. Страшна професия! Ако наистина си решил да се отдадеш, да се посветиш изцяло на това изкуство, то не прощава.

– Имал ли сте падения?

– Не мога да си спомня. Имам само един случай, в който нещата като че ли бяха малко спорни и не можаха да станат... Иначе Апостол Карамитев ми казваше: „Просто на тебе ти е лесно”. А проф. Мирски беше още по-категоричен: „Иване, с теб нямам какво да работя, ще те пусна за пет дни, а ние ще бачкаме.”

– Не ви ли ревнуваха жените от това отдаване на театъра?

– Възможно е, защото твърде малко време и внимание съм обръщал на хората около мен. Имам изключителна памет, бързо заучавах текстовете си и работех където и да съм. Ако сме сред компания – китарата свири, хората се веселят, а аз си мисля върху някоя сцена, която ме затруднява. Обичах да преодолявам препятствия – като че ли събирах сили, за да направя скок на сцената. Същото беше и в живота ми. Но в живота имам дарбата да умея да слушам, не обичам да говоря. Това ми е било много полезно.

– А детето у вас в какво се проявява?

– В наивитета и добротата. Доверчив съм като детето. А когато мине време и разбирам, че са ме излъгали – прощавам. На всички съм простил. Имам много обиди през живота си, но не искам да се връщам към тях, те са здравословно противопоказни за мен. (Пали цигара от цигара.)

– Не сте достатъчно откровен. Защо докрай не допускате до себе си? А и много пушите.

– Пуша две кутии и половина на ден. (Пауза.) Никога не съм бил пределно откровен. Страхувам се.

– От какво?

– Отдавна, в ранна възраст, бях предаден от най-добрия си приятел. (Говори мъчително.) Той извърши политическо предателство спрямо мен. Дълги години това имаше тежки последици върху моя живот. То стана през 1949 година, а чак през 1965-а бях оневинен. Сметнете колко години е вървяло това страдание с мен. Оттогава имам комплекс. Но съм силен, волеви човек и преодолявам този комплекс. Естествено, човек не може да преодолее всичко... Срещнах го, след като научих, и му казах: „Прощавам ти!”. А той ми отвърна: „Защо? Аз самият се чувствам с утежнена съвест, безкрайно виновен, макар че го направих уж в името на някакво добро.” (Пауза) Не знам на мен дали ми прощават и не ме интересува. Прошката е някакъв връх в нравственото достойнство на човешкия характер и поведение. Не прощаваш ли, запазваш злото. А аз искам да бъда добър. Видял съм и зли хора, видял съм и зли гении, но човек трябва да бъде добър. Това е моето верую.

– В такива моменти, когато сте бил депресиран, търсел ли сте рамото на жената до вас?

– Не. Тя е достатъчно обременена от самата природа. Тя ражда живота и аз нямам моралното право да я товаря с допълнителни мои проблеми. Извинявайте, това е антихуманно. Това, което тежи жестоко, трябва да тежи на мен! Това е достойнство. И тези, които не успяха да ме разберат, след години отново ме потърсиха. Може би говоря нескромно, но, както виждате, отворих вратичка към душата си.

– Какво ще правите, като излезете от театъра?

– Тепърва ще мисля. Ще ми бъде трудно, може би много тежко. Подготвям лекции и искам да разкрия театрална студия за хора, които да уча как да прохождат на сцената и в изкуството. Смущава ме само един факт – как ще ме посрещнат младите мен, възрастния човек. Дали ще усетят необходимостта да грабнат онова, което имам, с две шепи, или просто ще си останат същите наивни глупачета и ще се откажат. Ако не успея, сериозно ще се замисля какво ще правя. Но в никакъв случай не бих седнал да пиша мемоари.

– Какво ви липсва?

– Обичам природата, но не мога да ходя в планината. До блока ни има едно капанче. Вкъщи имам водка, но слизам долу, бягам от панелния кафез на живота, за да добия усещането, че съм на двор. Стоя един час, изпивам 50 г водка и се прибирам. Ако съм вкъщи, тези 50 г ги пия за 5-10 мин. Защото до мене е сливката, лозичката, пред мене са дръвчетата и добивам чувството, че съм в планината...

– Навик, на който не сте изменил?

– Появи се в ранните ми години, когато четох Сократ. Той има една мисъл: „Преди да започнеш да дълбаеш мрамора, опознай силите си и сечивата, с които ще дълбаеш”. Много мръсен навик. Винаги, във всяка секунда, когато трябва да свърша нещо, аз изпитвам силите си.

– Усещате ли славата?

– Слава Богу, не съм се докоснал до славата. Бог ме запази.  Живея без всякакво самочувствие. Живея в страдание, отчуждение и самота, почти като екзистенциалист. Огорчен съм. Често като пресичам улицата, се оглеждам по няколко пъти, защото винаги главата ми е запълнена с нещо и ме е страх, че с тая моя разсеяност може да ми се случи нещо.

– Защо казвате „Слава Богу”? Толкова ли е лошо да се усеща славата?

– Много е лошо! Това може да създаде в твореца, в държавника, в политика излишно самочувствие, а то да стигне до маниакалност. Славата замъглява погледа, душата, сърцето. Тя е враг на човека, който е решил да се превърне в творческа личност. Той трябва да бяга съзнателно от нея. Освен това по природа съм скромен човек. И затова когато бръкнат в душата ми... Нека да спрем дотук.

- Не смятате ли, че човечеството се крепи на чудаци като вас?

- Понякога чудачеството става едно сериозно начало в съществуването на отделния човек. Може би животът се крепи именно на тези чудаци с чисти помисли и душевност, с искрени намерения по отношение на голямата идея за добруването на човека. В този смисъл аз бях щастлив човек, защото животът ми премина под знака на изкуството, което  раздадох дотолкова, доколкото го имах в себе си. Останах такъв чудак, странен малко, отстъпчив.

- А какъв е светът извън сцената?

- Имам чувството, че живеем във време, в което няма истина. Опростя народът, обеднява духовно с всеки изминал ден.  Жестокостта ни съпровожда на всяка крачка... Неведнъж са спирали леки коли до мен и са ме наричали "селянин". А като погледна, този зад волана на мерцедеса е три пъти по-голям селянин от мен... Ето, виждате ли как живеем. Обидно. Хората се извратиха нравствено, няма вече човешки морален кодекс... Загубихме чувствителността си, оттам дойде отчуждението 

Иван Кондов почина на 8 септември 2004 г.
До края на живота си този дълбоко духовен интелектуалец остана неудовлетворен. Изпитваше огорчение от несбъднатите илюзии, от размиването на очакванията, с които тръгна преходът ни.

Три години след нашия разговор, през 1999-а Иван Кондов получи наградата "Аскеер" за цялостно творчество, а през 2000-та стана носител на орден "Стара планина" - Първа степен, за изключителни заслуги към България. Но аз винаги ще помня очите му, в които имаше болка, много болка, с които казваше: Искам да бъда добър, много добър, но този свят дълбоко ме оскърбява...

Иван Кондов си остана любимец на народа.

ЗА КАКВО Е СЪЗДАДЕНО ЧОВЕЧЕСТВОТО

Източник/ци: "По пантофи" Иван Кондов: Човек трябва да прощава, за да изхвърли злото от себе си

Следвайте "Буднаера" в Телеграм

Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!