Понеже човешката история пази в дълбините си хиляди имена, които са се борили за логика и свобода, а същите имена са измрели без полза, мърцина и в забрава - аз днес на деня Ботев съм длъжен тук да запиша имената, които по наше време се бореха за логика и свобода, лето 2023.
Четейки посланията на безумните десни, желанието им за кръв и някаква заплаха, страхът от война и напъните царството да се управлява от сервитьори и камериери, ще ви кажа, деца, кой се бореше за истината. Българската истина, защото имаше и други такива.
Ясно е, тя истината не беше една. Но пък лъжата беше тиражирана милиарди пъти. И в човешкия мозък изгуби се логиката. И за това помогнаха и се огънаха лицемерите в медиите, които бяха масови - а ние не бяхме. На тяхната кръв, на медиите ще тежи много скрита истина.
Какво ни направиха?
Напъдиха ни срещу Русия и някои - без дори да обичат Русия видяха в това принуда, характерна за робовете. В антируското напъждане ние влязохме зорлем в конфликт и близка, но чужда война. Срещу това се самоизпратиха малцина, които искам тука да изредя.
Свободно говореха и глаголеха, и се бореха Ирини Зикидис, къдравата гръцка неустойка на българския корен - нейния лик никой не знаеше. Волгин, грозноватия логистик на простите въпроси и идеята, че враговете не са тези, които враговете ни сочат, иначе досаден човек.
Явор Дачков имаше един също, добре обоснован и триещ коментарите си, но дълбокомислието му достигна много хора, обаче тих беше вопълът му.
Любо Кольовски някъде в степта дуднеше истина, Недялко Славов от патриаршеския си трон мърмореше логично. Степан Поляков беше налуден Мунчо, който след сто години на Балканите по типичен начин ще учат в учебници.
Щедрият Доктор, зовяха го Тупавичаров, всеки петък нещо важно казваше, но все едно от дъното на кенефа на двора звучеше Дворжак. Да се знае и психоложката Цветеслава, синедрион на психиатрията в крепостта Курило. Да се знае и Вацев, и Марков, и Христов. Да се помни и доктор Михайлов, Николай, който беше толкова учен, и умен, и точен, че вече не съществуваше в комуникационния мир. Ченалова и Чергов, Беленски, също. А Емил Йотовски и той осъзна обсадата.
Шкварек беше убедителен, но не и за безумните.
Забравих другите, от бързане ненаписани ще останат много, дано те не ме забравят и ме написват сега някъде. Ама едва ли. Всички ние бяхме самотни и обречени като охлюви в горящата трева.
Умът ми не побира малкото, които се бореха срещу затриването на царството, много пишеха родолюбиво, но много българи пишеха и вулгаро-любиво, сиреч омразно на традицията, режеха корена, низвергнаха горните хора дето аз написах и злословеха срещу Българията - и срещу българите, и обичаите, и срещу ползите, и срещу любовта да си дете на България.
Враговете ни вътрешни направиха това, защото вярваха, че идва Американско пришествие, и то е за тях. И те от него ще благоденстват без България.
И струва ми се последните - анти-българите надделяха, а горепосочените имена изтляха. И аз сред тях бях, викаха ме Карбовски, но ме подиграваха като всички дето питаха и бяха гонени. И аз изтлях и не ме корете, че не оцелях.
Не ни корете, ако след сто години пак стане дума за нашето царство - ние се държахме като крепост без кръв и в беззлобност, и се надахме да падне лъжата в краката на истината.
Но не станаха така нещата и по вероятно е ние, написаните да изчезнем.
Малко бяхме, да. Изпуснати са тука много имена - да.
Но пак бяхме малко - и написани, и ненаписани. Уйдурмата победи. Предателите се имаха за съзидатели.
Пишем пак, ще се борим пак, но ако сме последните - моля ви за нашите имена се помолете. Защото по тия земи човешката българска история често се случва да изчезва, а ние да я спасим се опитахме, но последни и само ние останахме.
И за незабвение ви молим. Амин.
Написах това неразумно - от самота и безумие, защото светът се обърна срещу Бога и големи безумия ставаха, а хората прегърнаха безумията и бесовете тропат на вратата ми, чувам ги.