Докато се опиват от това, че са правилната страна на историята, повтаряйки тезите на Големия брат, политиците все пак да не забравят, че ги гледа някой бай Георги, който дълбоко не е съгласен с тях
Автор:
Красина Кръстева
Един от най-конфузните моменти, в които можеше да изпадне партиен ръководител преди 10 ноември 1989 г., докато важно седи в президиума на някое събрание в N-ския заводски колектив, беше някой бай Георги от публиката да стане и да попита: „Защо национален празник ни е 9-ти септември, а не 3-ти март, когато сме се освободили от турско?“
Виждала съм такива случки. А и като човек, завършил в Москва, знам как на съветските другари хич не им ставаше приятно, когато им напомняхме, че без кирилицата, получена от нас, едва ли щяха да имат велика литература. Особено държахме да им го напомним на 24 май. Някаква проява на български характер - ей така, да си знаят.
Защото всеки Голям брат иска да го слушаш и да повтаряш това, което казва и то по начина, по който той го казва. Затова тогава чествахме 9-ти септември като ден, в който братята руснаци за втори път са ни освободили, този път от фашистко иго (така звучеше пропагандното клише). 3-ти март дори не присъстваше в празничния календар, защото е бил национален празник при предишната власт, заклеймена като фашистка. И така вървяхме едно по едно по списъка на тогавашния Голям брат, че чак до петъчните предавания на руската телевизия.
Всеки Голям брат идва със списък от задачи. В неговите очи те са безусловно правилни и подлежащи на незабавно изпълнение. Право на малкия брат е обаче да възрази, особено, когато смята, че има защо. В противен случай рискува пълно обезличаване. Предишната власт с всичките ѝ кусури, например, се осмели да чества чак в Япония и Мексико 1300-годишнината на българската държава, а в самата България въпросната 1300-годишнина бе изписана дори на родните лакове за нокти. Казват, съветските другари тогава били силно недоволни. Но както и да е било, това са отминали работи.
Особено, когато като малък брат пак сме поставени под пресата на Големия. Който сега в прав текст ни каза – трябва да бъде изкоренено руското влияние.
И малкия брат, хъка - мъка, ще трябва да изкоренява - геополитическа неизбежност.
Въпросът е в каква степен и докъде.
Днес под прицел са руският газ и руските ядрени технологии, заклеймени като свързани с корупция и съответно „неправилни“. Не завиждам на политиците, които ще трябва да обясняват къде ще бъдем като икономика, ако веднага затворим АЕЦ-а и минем 100% на втечнен газ. Да припомня, че за радетелите на 0-ва зависимост от Русия получаването на газ от Турция е съмнително – не може да се провери има ли в него руска компонента и каква част е тя. Ами, ако е 50%?! Ужасна зависимост!
Всъщност, какво искат апологетите на стопроцентовата независимост от Русия, е ясно отдавна. Те си имат гласовити говорители у нас, които периодично в прав текст озвучават щенията на задокеанските ни партньори. Често, абсолютно безкритично.
Ако оставим икономиката настрана, в челото на списъка им е премахването на паметниците на Съветската армия в София и на Альоша в Пловдив.
После идва преименуването на централните софийски улици и булеварди. Не било нормално да носят имената на руски генерали. Долу „Гурко“, „Граф Игнатиев“, „Княз Дондуков“ и т.н!
Защо главният храм се казва „Александър Невски“? Неправилно! Може да му се върне името „Св. св. Кирил и Методий“, както се е казвал по време на Първата световна война, когато с Русия сме в различни военни блокове.
Не съм чувала инструкции как да се постъпи с паметника на Цар Освободител и с Руската църква, защото отдалече й личи, че е руска. Но сигурно има такива. Навярно ще трябва да бъде разрушена, защото само с вида си прокарва руско влияние. А и е в самия център на София, друго щеше да бъде, ако е забутана в някой краен квартал.
След улиците и булевардите, естествено, идва ред на националния празник 3-ти март. Тези всичките генерали по какъв повод са били в България?! Махаш повода, който ги е докарал тук и всичко, свързано с него, само отпада. В този ред – и паметника на Цар Освободител. Няма Освобождение, няма Освободител! А и така на всеки 3-ти март няма да възникват разни „неправилни“ въпроси като кой, защо и воден от какви подбуди бил водил война с Османската империя, в резултат на която българската държавност се възстановява. Така че - без 3-ти март. Никакво освобождение не е имало, на султана просто му било писнало от нас. 45 години карахме без 3-ти март като национален празник, значи може.
Вече, вярно, все още плахо, се предлага и нова дата за национален празник – 24 май. С аргумента, че това е истински национален празник, обединява ни, дори политиците не намират за какво да се скарат на този ден. 24 май обаче е празник на кирилицата. Православният ден на светите братя Кирил и Методий. А кирилицата и Православието докато ги има, ще ни родеят с Русия. Неслучайно имаше политици, които намекваха, че ще е по-модерно да преминем на латиница, а други направо казваха „майната му на Православието“. Надалече са гледали!
България обаче не е Прибалтика, нито Полша. Няма тяхната история и техния исторически опит от досега с Русия. Има друг, много по-различен. Ако не беше така, на цар Борис III едва ли би му се налагало да обяснява на Хитлер защо България няма да изпрати войски на Източния фронт (съседна Румъния изпраща). И едва ли би произнесъл знаменитата фраза, че само той е българофил, защото генералите му са германофили, дипломатите – англофили, а народът – русофилски. Да не говоря за другата, която също му приписват – “винаги с Германия, никога против Русия“.
Тези подробности от местния пейзаж едва ли личат, когато гледаш на България от Вашингтон. Оттам всичко изглежда като руско влияние. И се търси просто обяснение на това влияние, което да бъде разбрано пак там, във Вашингтон. И то често се свежда до клишето „бившия най-верен сателит на Съветския съюз“. Пишат като руснаците? Ами, разбира се, нали им бяха най-верния съюзник. (Не бих се учудила, ако във Вашингтон има чиновници, които разсъждават така. Не са длъжни да са специалисти по българска история.)
След като бъде намерено обяснение, се набелязват мерки, за които се предполага, че ще решат проблема.
Така днес, когато Русия е основният опонент на САЩ, нашия днешен Голям брат, всеки опортюнизъм, проявен от български политик, отвън изглежда като русофилство.
Много от хората, които съставляват т.нар. политически елит, виждат светла перспектива за себе си в изпълнението на задачите на Големия брат. Не му възразяват, каквото и да казва и каквото и да поиска. Опитват се да гледат на българските дела с очите на големия брат. И докато важно седят в телевизионните студиа, се опиват от това, че са на правилната страна на историята.
Но не бива да забравят, че пред екрана винаги има по някой „бай Георги“, който дълбоко не е съгласен с тях. Който живее със самочувствието, че е европеец, защото се е родил в Европа, а не защото някой Голям брат днес така е решил. А утре може да реши друго.
Както не бива да забравят и, че са български политици, клели се да служат на българския народ. Който не случайно 1300 години е такъв, какъвто е.