Автор: Тончо Краевски за "Гласове"
Защо толкова много ни подразни филмът “Ботев”? Само защото е лош ли? Та у нас се правят множество лоши филми, повечето от които не забелязваме, с малко си правим майтап, но само единици успяват да ни извадят от равновесие. Може би заради патриотичната пропаганда? Да, филмът възпали обичайните заподозрени, противниците на леденото хоро и носиите, но те са тясна група, а възмутените в случая бяха много по-широк кръг. Проблемът е по-дъблок и може да се проследи в ученическите години на всеки от нас.
Излизам на дъската в началното училище, преди това си закопчавам ципа и си бърша носа. Портретът на Ботев виси окачен над главата ми, гледа ме строго, брадата му потрепва, очите му ме пронизват в гръб. Поклащам се, повъртам се наляво-надясно, погледът ми блуждае в тавана, повдигам се на пръсти, ръцете ми вързани на кръста като за разстрел. Започвам под носа си да декламирам: “Не плачи, майко, не тъжи, че станах ази хайдутин…” Избягвам упорито погледа на момичето от първия чин, което си харесвам, приятелите ми ги напушва смях, аз започвам да си мисля за моята майка, как ме изпраща на фронта и ми слага шала пред устата, задушавам се…
Учителката ме подканва: “По-изразително, Тончо, по-изразително!” Повишавам глас, иде ми да се разплача, не зная дали за Ботев, или за себе си: “...хайдутин, майко, бунтовник, та тебе клета оставих, за първо чедо да жалиш.” Учителката започва да се вълнува. На учениците им е или безразлично, или смешно, но тя диша дълбоко и се е втренчила в мен с най-сериозен поглед, а устата й беззвучно повтарят всяка дума заедно с менe. Аз усещам, че тя приема това стихотворение лично и че ако не го кажа изразително, не само няма да получа отлична оценка, но и някак си ще я разочаровам, ще я накарам да се почувства сама в стаята, а аз познавам това е това чувство и не искам нито аз да го изпитвам, нито тя. Оформя се дует - аз на глас, тя шепнешком. Изпъчвам гърди и издигам гласчето си до фалцет: “НО КЪЛНИ, МАЙКО, ПРОКЛИНАЙ, ТАЗ ТУРСКА ЧЕРНА ПРОКУДА…”.
И тогава всеобщият присмех започва да стихва, в класната стая се настанява непозната благоговейна тишина. Гласът ми вече не е мой, а е глас на хиляди ученици и учителки, които са декламирали преди мен; един глас, който принадлежи на всички и на никого, с ударения, паузи и придихания, една смешна имитация на имитацията на имитацията, която заживява свой собствен живот и неустено престава да бъде смешна. Преструвката тогава поражда реални чувства, защото ние сме длъжни вътрешно да се пригодим към онова, което изразяваме навън - и така след малко, когато стигам до края, където се казват думите “свобода и смърт”, “правда и свобода”, всички вече са споходени от необяснимо мрачно настроение. Избухват аплодисменти в стаята, учителката улавя една сълза от окото си, преди да е потекла.
След години излизам отново на дъската, вече като тийнейджър, в оная преходна възраст, в която не съм още ни рак, ни риба, и друга учителка ме пита: "Кажи, Тончо, какви са основните тематични ядра в поезията на Ботев?" Хъката-мъката, аз започвам да пелтеча: освободителната борба, националният идеал, родовият свят, конфликтът свобода-робство, образът на майката, на бащата, лирическият Аз и така нататък и така нататък. Тук отново е налице имитацията, но вече издигната в академична форма. Аз повтарям каквото ми е диктувано от учителката в час, тя повтаря понятията, термините и формулите, които е прочела от големите литературоведи в университета, а те повтарят професорите преди тях и чинно отбелязват всеки цитат с бележка под линия. Всички тези културни лели и даскали ни учат да говорим за Ботев на един измислен от тях език, който хем звучи като български, хем никой българин не го разбира съвсем. Хора от Варна и Скопие могат по-добре да се разберат. Този обособен професорски диалект, прочее, се доминира изключително от чужди думи, най-често гръцки. Напушва ме смях като си помисля какво би казал Ботев за него. А какво би казал за маймунджалъците, за жестомимиката на нашите смешни рецитации?
Ботев е бил повече човек на действието, отколкото на перото. Няма нито едно стихотворение или статия, които да са предназначени да издигнат престижа му като писател. Всичките подбуждат към действие, имат суров и самобитен стил, който щеше да е грозен, ако съдържанието им не беше така необикновено жизнено. Този човек използва езика, използва го като оръжие, с което върши литературните си атентати, не само срещу османската власт, но и срещу утвърдените писателски и издателски авторитети на българите. Докато един нормален творец трябва да се остави да бъде използван от езика, да бъде пасивен, да стане осиновител на дете, което няма да прилича на него. Ботев не е такъв човек, той не е творец, а е разрушител (но не е ли разрушението условие за всяко създаване?), затова и литературната критика е измъдрила за него словосъчетанието “поет революционер”. Но той не е отделно поет и отделно революционер, а е онази романтична разнородна смес от двете, която може да се роди във век като 19-ти. Личност, която има много заложби, но никаква определена реализация; човек, който свети ярко и изгаря бързо, не узрява, не остарява, ами умира в зенита на младостта. Има хора, които просто се раждат такива и никакво образование не може да ги създаде, нито може да ги спре. Той постъпва като анархист, когато пише - разбойнически, хаотично, обижда претенцията - и постъпва като поет, когато си дири смъртта в революцията - иска да умре млад и чист, а не да спечели властта и да живее като чорбаджия.
Каква ирония, че Ботев не е успял като революционер, но е успял като писател! И какъв проблем за нас. Той като литератор не ни предлага нищо, а като революционер ни предлага твърде много. И като не можем да го последваме в смъртта (и за да не го последваме), професорите сто и кусур години дълбаят пропаст между него и нас - за да стане идол. От безвластника са направили авторитет! Вижте го как ни наставлява от киноекрана, как размахва пръст и сякаш знае, сякаш се е устремил да скочи директно на пиедестала на литературния канон! Колко нечестно е за главния актьор, защото този персонаж не може да бъде изигран, той може само да бъде изрецитиран. Нас ни дразни тази детинщина, защото е нашата детинщина, юношеската непохватност на младата нация.
Лесно е да обвиним Максим Генчев, че е направил Ботев карикатура, но той само е заснел на кино карикатурата, която обитава националното съзнание.
Ние нямаме още език, на който да говорим за Ботев, защото българският език така и не се е състоял като индивидуално умение. Цялото образование работи, за да издълбае пропаст между изразяването и битието. Реалността се подменя с наукообразен език, който отчуждава органичния човек и го деградира до вечен ученик. Да напуснем часа по литература и да идем на шофьорски курс - там се учи теория, в която говорят за ПТП вместо за катастрофа, за водач на МПС вместо шофьор на кола, за пътна настилка вместо шосе и т.н.
Ако българите имаме един голям проблем, той е неумението да общуваме, да се изкажем и разберем помежду си. Колко часове в училище са посветени на това да анализираме мислите Ботев и колко са посветени на това да се научим да изразяваме собствената си реалност, собствените си мисли, да използваме езика - както прави Ботев - в услуга на себе си?
Литературата и киното или се поставят в положение на ученици, имитатори на чуждото, или възпроизвеждат всеобщата грамотност, която е ученическа. Последното именно е сторил и авторът на филма. Да се въоръжи народа със собствения му език, ето това е революционна задача; да стане суверенен изразител на своята реалност. Докато не стане това, няма да може да има нито свобода, нито правда. По-голям бюджет също няма да навреди.