Rosen Petrov
: Ако досега случайно още не сте видели тази снимка, която, за щастие, напоследък се споделя доста често в мрежата, я разгледайте добре. На нея Дико Илиев (по-младият мъж) обядва с баща си на Южния фронт в Македония през 1917 г. Снимката е надписана от самия Дико Илиев по следния начин: „Най-богатият обед” и „Баща и син на фронта”. Запазена е благодарение на дъщеря му – Александрия Дикова. Вгледайте се в уморените лица на тези позабравени големи българи. В техните погледи се крият нашите корени. Те сякаш гледат към нас.
Милена Върбанова
Мислех да не пиша нищо този ден.
Но прочетох грозни думи за един велик българин, чийто творби са влезли в кръвта и сърцата ни! Не можем да виним посмъртно твореца за алчността на потомците му. Той не е отговорен за отровените им души. Нека само те си носят позора.
Доколкото ми е известно от разказите на баща ми, който го познаваше, Дико Илиев е бил скромен и чистосърдечен като дете. Безсребреник. Живял е в къщица с две стаици в Оряхово. За седемдесетгодишния юбилей гражданството му подарява един часовник с посвещение.
Не, Дико Илиев не е Щраус. Не е и Моцарт. Дико Илиев е български композитор - и не е нужно да прилича на никого.
Срамно е неговото великолепно творчество да бъде наричано "обработване на едно северняшко хоро за духов военен оркестър" плюс "70 произведения, които никой не свири и не знае". Едва ли не е изкаран плагиатор, ограбил българската народна музика. Това е недостойно. А нецензурните изрази дори са под нивото да бъдат коментирани. Всеки голям творец е близък до художествените традиции на своя народ.Той ги възражда и продължава. По същия начин можем да наречем и Ботев плагиатор - задето поезията му тясно се родее с народната песен.
Дико Илиев е уникален самороден народен талант. Трябва да се гордеем с гения му, а не да го клеймим, само защото някакви си хорица днес са решили да печелят от неговата музика, от която самият той не е спечелил нищо материално. Той е цял в творбите си, които извисяват българската душа, карат я да празнува, изпълват я с веселие, благодат и възторжена любов към Родината. Всяко негово хоро е химн на България. А "Дунавското" е неин всепризнат символ. Този, който е обвързал изпълнението му на българска земя с "авторски права", глоби и наказания, се е самоунищожил.
Целият живот на Дико Илиев е свързан с българската армия и музиката. Една емблематична снимка, озаглавена "Среща на фронта" през Балканската война, пълни и досега очите ми с чисти сълзи. На нея Дико, юноша музикант в младежкия военен оркестър в Орхание, който е отправен на фронта, се среща случайно с баща си - войник на фронтовата линия. Баща и син със загрубели селски лица - две силни, корави поколения във времената, когато в България се раждаха мъже.
Друг съкровен спомен, разказван за Дико Илиев е, че той, връщайки се смазан от погребението на дъщеря си, младо момиче, се затваря в стаичката си и започва да свири. Жена му изплаква: "Дико, какво е това твойто сърце? Най-милото си заровихме, а ти свириш!" Така се ражда хорото "Александрийка", наречено на името на бай Диковата дъщеря. Е, "за пари" ли го е написал?
Нищо свято и неопозорено ли не бива да остане в България?
Позволявам си да представя едно стихотворение на моя баща, 91- годишния ( все още ) поет Върбан Велчев, който утре, в първия ден на Новата година, тоест след минути, ще навърши 92. То е от поетичната му книга "След теб, Сърце!" и е посветено на Дико Илиев:
ЕЧЕТЕ, ИНСТРУМЕНТИ ЗЛАТНИ!
Когато мъка ме разкъсва
или възторг в душата блика,
ръка неволно свива пръсти
в молитвен жест. И аз се кръстя
пред „Дунавското“ на бай Дико.
Ечете, инструменти златни!
Отмервай такт, тимпан сърдечен!
Във дни сурови и превратни
правете българите братя
и българското племе – вечно!
Българийо! Над теб се носи
озонът на световна слава.
Войниците ти мир не просят
и под куршумните откоси
вървят със „Сливенци“ към Драва.
И нека мир да увенчае
последния им бранен подвиг!
И под небето най-накрая
светът Хоро да заиграе …
Да се покае. И опомни!
Някои съображения по казуса с авторските права на Дунавското хоро
"Ден преди настъпването на новата година от “Музикаутор” предупредиха, че Дунавското хоро не е народна музика. Затова изпълнението му подлежи на санкции, ако не са платени лицензионните права, а контролът се осъществява от Министерството на културата. Дунавското хоро е обект на авторско право до 2056 г." (в. 24 часа)
Според Уикипедия“:
„Дунавско хоро“ е музикална творба на българския композитор Дико Илиев. Тя е написана на 18 април 1937 година, когато Дико Илиев работи в оркестъра на Тридесет и шести пехотен козлодуйски полк в Оряхово с диригент Александър Вейнер. Аранжирано е първоначално за духов оркестър. Записано е за пръв път от оркестъра на Транспортните войски.“
Следователно тогава композиторът е бил на държавна заплата, а и в създаването на тази творба е взел участие и държавен оркестър и би следвало това произведение да принадлежи в някаква степен и на държавата.
Според Закона за авторското право и сродните му права „Авторското право се закриля, докато авторът е жив и седемдесет години след неговата смърт.“
Не съм специалист по Закона за авторското право и сродните му права, но според мен е интересно кога са признати авторските права за това произведение, дали докато Дико Илиев е бил жив (починал е през 1984 г.) или след това от неговите наследници и дали държавата може чрез иск също да предяви права върху творбата, защото авторът е бил на държавна заплата.
Отделно стои и въпросът с морала на наследниците, които искат пари за тази творба.
Не смятам да плащам никакви авторски права на наследниците на Дико Илиев за дунавското хоро до тогава докато те не платят авторско право на наследниците на оряховския военен оркестър.
Да им припомня, че дунавското хоро е плод на съвместна работа между композитора и оркестъра. "Дунавското хоро" е създадено от Дико Илиев докато работи в оркестъра на Тридесет и шести пехотен козлодуйски полк в Оряхово и впоследствие го аранжира за духов оркестър. Обръщам внимание на думата “работи” или получава заплата за творчеството си от държавата!
Те като наследници нямат никакъв принос към това хоро освен, че са попълнили една бумащини с цел да цицат пари от творчеството на техния праотец починал през 1984 г., когато нито е имало мюзикаутор нито понятие “авторско право” в България! Музикаутор е поредния модерно-демократичен търтей в държавата, който се храни с комисионни от творчеството на хората на изкуството!