Управлението у нас се напълни със „случайници“, посредствени хора с покровители
Има ли риск за съществуването на България?
След 32-годишен преход – време, през което сякаш знаехме накъде се движим, днес България отново е разкъсвана по оста Изток или Запад.
Страната ни през изминалите години направи два ключови избора и се присъедини първо към НАТО (2004), а три години по-късно – и към Европейския съюз (2007).
До 2014, когато Русия анексира Крим, и до 2015, когато Европа бе залята от бежанската вълна, хоризонтът пред Стария континент изглеждаше безоблачен. От публичния дебат тревожни въпроси за бъдещето отсъстваха.
Двете събития обаче постепенно започнаха да налагат различни гледни/опорни точки, а военната намеса на Русия в Украйна - да преобръща света.
България, традиционно свързвана с Изтока, въпреки съюзническата си обвързаност със Запада, претърпява трусове.
Политическият елит е буквално разцепен по ключовите теми, които засягат ролята, участието и позициите на България, свързани с разгарящия се конфликт.
Предишното Народно събрание прие политическа декларация, с която подкрепи Киев и осъди действията на Москва. Сегашното гласува военна помощ за Украйна.
Рисковете от прерастването на локалния конфликт в глобален стават все по-плътни, казусите пред елита – конкретни и сложни.
Общественото мнение е на двата полюса, аргументите се плъзгат по злободневната реторика.
В този, без преувеличение, исторически момент България не разполага с дългосрочна стратегия, която разиграва различни сценарии за бъдещето и проектира върху тях националните ни интереси. Ако това бе факт, позициите вероятно щяха да са лишени от сегашната конфликтност и драматизъм.
През призмата на възможните развития и националните интереси на България „Епицентър“ започва серия от интервюта и търсене на позиции около един основен въпрос: има ли риск за съществуването на България и как те биха могли да се проявят в следващите няколко десетилетия. Питането може да се формулира и така: краят на историята не дойде, но може ли да дойде краят на нашата държава?
Предлагаме ви мнението на Симеон Николов – дългогодишен дипломат с два мандата в Германия, главен експерт по международна сигурност при Президента (2003–2005 г.), заместник министър на отбраната (2005– 2008 г.). Създател и главен редактор на изданието “Експерт-БДД“. Директор на Център за стратегически изследвания в сигурността и международните отношения.
- Войната на Русия в Украйна е факт, политическата криза в България – също. Как съчетанието от тези два фактора се отразява върху перспективите за развитието на страната ни, господин Николов? Знаем ли накъде вървим, знае ли елитът ни накъде ни води?
- Безпрецедентната промяна на средата за сигурност повиши сериозно рисковете пред страната ни. Наченките на разпад на международния световен ред отслабват инструментариума за противодействие и стабилизиране. А към това трябва да прибавим и икономическата война, която впрочем е на път да прерасне в трансатлантическа, последствията от която стигат до всеки гражданин и минират бъдещето ни развитие.
Връхлитащите ни проблеми оголват слабости и натрупали се пропуски в досегашни управления. Част от политическият ни елит осъзнава рисковете. Но разцеплението в позициите му и поведението на някои политици и партии свидетелстват по-скоро за превес на стремежа за политическо оцеляване и неосъзната отговорност пред подобни исторически предизвикателства.
Показателна е проявата на тяснопартийни и лични интереси, хаотични и неработещи предложения. А когато при раждане акушират повече такива акушерки, не се знае с какви деформации ще се родят новите решения.
- Сега, докато се водят военни действия в Украйна и докато се правят дипломатически маневри между всички държави и на всички континенти, бъдещето на международния ред сякаш няма ясни контури. Вие като експерт виждате ли вече негови очертания?
- Твърде рано е да чертаем контурите на бъдещия международен ред. Днес преживяваме родилните мъки на преходната фаза от еднополюсен към многополюсен световен ред. В света върви прегрупиране, подчинено на завоюване на ресурси и влияние. Възникват нови съюзи (в Азия и Близкия Изток) и се упражнява натиск върху отделни страни да не встъпват в един или друг такъв. Организации като БРИКС стават по-силни. САЩ насочват вниманието си все повече към Китай и гледат на него като по-голям съперник от Русия. В тази ситуация и заплашваща ни деиндустриализация вследствие на някои американски решения е време ЕС да преследва своите собствени политики и интереси, за да заеме мястото си в нововъзникващия многополюсен световен ред. Ако не го направи, ще бъде омаломощен между Вашингтон и Пекин и може да не оцелее още дълго, поне в сегашния си вид.
Друг аспект в сферата на външната политика е ерозирането на ценностите, на властта и на историческото съзнание. Опитът на американския президент Байдън да раздели света на демокрации и автокрации като че ли по-скоро затруднява отколкото да облекчава постигането на разумни компромиси.
През октомври тази година под сянката на войната в Украйна ЕС-27 и още 17 европейски държави основаваха в Прага Европейската политическа общност. Този формат има за цел да бъде платформа за политическа координация между европейските страни и да повишава сигурността, стабилността и просперитета на европейския континент. Дали обаче ще успее или е в основата на ново разделение на Европа, предстои да видим.
- В България страстите кипват мигновено, когато се заговори за отношенията ни с Русия. Войната според Вас промени ли нещо в нагласите? По-остър ли стана сблъсъкът между русофили/путинофили и русофоби? Опасявате ли се от промяна в геополитическата ориентация на България и как би могло да стане това?
- Нагласите на българите по принцип са против каквато и да е война. Но необоснованите, провокативни и незрели нападки, етикирайки опоненти с какви ли не имена, свидетелстват за ниско ниво на политическа култура. Предизвиканите сблъсъци пораждат гняв, а гневът притъпява разума. От разединението и безсмислените борби помежду ни се възползват външни сили, които налагат изгодни на тях насоки на развитие.
Само преодоляване на сателитния синдром би ни извел в орбитата на нормалното провеждане на политики.
В България има ясно оформена подкрепа за европейско развитие. Промяна в геополитическата ориентация на страната ни би могло да се случи единствено по насилствен начин, което не е реалистично, или с дългосрочно упражняване на мека сила и влияние, което е по-вероятно, но при реализация на редица други условия, които в близък план не са налице.
- В поредицата от интервюта, които Епицентър.бг прави с въпроса за рисковете пред съществуването на българската държави се чуха интересни тези. Една е на Вашия колега Валентин Радомирски, който подчерта, че „България може да се окаже „тлъста хапка“, която Русия или САЩ могат да предложат на Турция, за бъде изцяло на едната или на другата страна в предстоящите конфликти“. Има ли такъв риск според Вас?
- По принцип рискът от прекрояване на сфери на влияние съществува, но съюзниците ни в лицето на САЩ и организациите, в които членуваме, не биха го допуснали спрямо България по един очевиден начин, поне в близко бъдеще, освен ако развитието на събитията не доведе до принудителни коренни промени като отслабване на САЩ, разпадане на ЕС, рязко увеличаване на ролята на Турция, чиято „Визия 2071 г“ предвижда да е четвърта сила в света, заедно със САЩ, Китай и Русия и да диктува новия световен ред.
По-близък и реалистичен вариант е, че след Черноморския фронт следващата фронтова линия ще е Средиземноморието и след война на Турция с Гърция ще станем свидетели на преразпределение на влияния, територии, морски пространства, енергийни източници в полза на Анкара. Но Турция няма да воюва с други балкански страни. Тя достатъчно умело използва своята „мека сила“ за да постигне целите си в течение на десетилетия. В новите условия днес обаче не се спира и пред намеси в съседни страни, дори подготвя военизирано звено към турското разузнаване, което да провежда тайно операции на чужда територия, сигнализира наскоро гръцкото разузнаване.
- Очевидно е, че Турция ще е един от най–важните ни съседи. Какви са перспективите за нейното развитие и каква трябва да бъде нашата политика?
- Турция е в добра позиция да се утвърди като нововъзникваща велика сила през идните десетилетия. Възходът й определено ще засили стратегическите тревоги сред съседните държави и в крайна сметка би могъл да доведе до сблъсък с могъщи конкуренти. Турските интереси невинаги съвпадат с интересите на САЩ и НАТО. Но тя постигна това, което ЕС още не може да постигне: извоюва си стратегическа автономия. Анкара се ориентира към Шанхайската организация за сътрудничество, но двойно членство в НАТО и ШОС изглежда несъвместимо. Турция ще остане труден партньор. Съюзът й с Русия е тактически и между двете страни тлее недоверие. Ако Русия претърпи стратегическо поражение във войната, което е малко вероятно, Турция би се възползвала от създадения вакуум, за да погълне голяма част от постсъветското пространство. България е заинтересована от добри отношения с Турция, но и Анкара отчита ключовата роля на нашата страна. Пагубно ще е обаче, ако София има лоши отношения едновременно и с Русия, и с Турция, защото тогава може да се превърне в обект на решения на тези две страни по наш адрес.
- Друг ракурс към бъдещето сподели политологът доц. Огнян Минчев. Според него е неизбежно Украйна да постигне национално обединение и заедно с Полша, Румъния, Централна Европа да се формира ново геополитическо ядро в Европа. Изглежда, обаче, че България няма да я има в този блок заради колебливата ни политика по оста Изток-Запад. Как ще коментирате тази теза?
- Това е теза на западноевропейски анализатори. Формирането на ново геополитическо ядро в Европа е предопределено и лидирането му ще е от Великобритания и Полша, но причините ние да не сме в него не се крият в политиката ни (колеблива или не), а във въпросителните относно бъдещата роля на Турция и отношенията на това ядро с нея. А и не ни трябва да бъдем член на блок с основно военни цели и намерения, който само би навредил на сигурността и условията за сътрудничество в Черноморския регион.
Германия и Франция, разбира се, не гледат с добро око на изместването на центъра на влияние в Източна Европа. Голямо значение ще има съдбата на САЩ и способността й да остане лидер и каква политика ще води след 2024 г. Американският експерт Йозеф Брамл пише, че това САЩ да продължат да представляват европейските интереси и в бъдеще, е „трансатлантическа илюзия“. Той анализира геополитическата ситуация и показва защо трябва да станем по-независими: военно, политически, икономически. Йозеф Брамл прави безмилостен преглед на глобалната политическа ситуация и показва какъв е залогът, ако Европа не знае как да отстоява собствените си интереси.
- Консолидиран ли бе българският елит в опитите да преодолее съпротивата на Нидерландия за приемането ни в Шенген? Или виждате саботаж на част от политиците?
- Има голяма разлика между декларирани желания и реални действия за постигане на тази цел. Освен това и ветровете духат не така, както искат корабите. Не е достатъчно само да изпълниш техническите условия, а трябва и да убедиш съюзниците си и да ги спечелиш на своя страна. За саботаж би могло да се говори по-скоро при спъване на съдебната реформа, неудобна на някои олигархични кръгове. Но в политиците има доза безхаберие, зависимости и подценяване на практическото значение на приобщаването ни.
Изнасянето на информация от чужди медии за стар и категорично изяснен инцидент на българо–турската граница, само дни преди гласуването на решение за приемане на България в Шенген е не само странно съвпадение, а определена манипулация с цел изолиране на България от шенгенското пространство.
- Без Шенген и без членство в еврозоната евроинтеграцията на България изглежда недовършена, колеблива. А вече имаме е евроскептична партия в парламента. Ще останем ли в периферията на ЕС с всички рискове от подобно развитие?
- Зад всяко членство в международен формат стоят национални и съюзнически интереси. Влизането ни в еврозоната е заложено в подписан от държавата договор на ЕС и не подлежи на оспорване, но не е в интерес на България да го направи в този момент, преди да е постигнала определени нива на икономическо развитие, защото последствията биха били силно негативни и биха внесли трайно разочарование в българското общество.
Не случайно Румъния отложи тази стъпка за 2029 г. А „периферии“ в ЕС не би трябвало да има.
- Силата на една държава не е само в оръжието, но и консолидацията на елита ни, в способността му да защитава националните интереси. Тук ли сме най-уязвими? Как да искаме силна държава, когато имаме слаб национален елит?
- Зад фразите „Няма истински лидери!“ и „Времето ще ги роди!“ се прикрива собствената ни вина за катастрофалния спад на нивото на образование, похищението на историческата истина в учебниците, допуснатия разпад на ценностната система, подбора и изграждането на политиците, снишаване на българската интелигенция в кризи като сегашната и т.н. Като млад дипломат, попаднал случайно сам в компанията на канцлера на Германия Хелмут Кол и първата му съпруга, поставих именно въпроса за пътя на политика до Бундестага. Отговорът бе обстоятелствен, но не и изненадващ, а пътят от местната партийна организация, до градското и провинциално ръководство, от изпращането на обучение и развитие в централното ръководство до Бундестага и постоянния контрол и отчитане на резултати и принос, нямаха нищо общо с българската практика.
След 40 минути, отделени на един младеж от социалистическа България, споделих наивно и първото си учудване при пристигането си в една западна страна, как лидерът на опозицията, връщайки се от Москва, директно от летището отиде в кабинета на канцлера. Единство по външнополитическите приоритети - това е формулата на успеха. Но в България освен политическите и роднински назначения, има и порочни практики от страна на партии - като тази неистово да се стремиш да поставиш под контрол и овладееш партийно разузнавателните служби.
Новоизлюпените „елити“ не разбират, че те са като лодка, която народът като вода може да ги носи по своите вълни, но може и бързо да ги потопи! То и Ст. Михайловски го бе казал някъде: „Честните, но бездарни управляващи са толкова опасни, колкото злонамерените (корумпираните) - първите прескачат с вързани очи трапищата, изкопани от вторите”. Управлението се напълни със „случайници”, които обикновено са посредствени, а пък посредствените се нуждаят от покровители. В такава среда дори да се намери кадърен човек, той ще изглежда смешен на фона на посредствените.
- В контекста на решението на Нидерландия как ще отговорите на въпроса дали България трябваше да вдигне ветото върху европреговорите на Северна Македония?
- Въпросът Ви по-скоро го разбирам така: дали отстъпихме от позициите си по Северна Македония, а сега получаваме незаслужена плесница? Да, трябваше да отстояваме по–твърдо позицията си по Северна Македония и последвалите събития доказаха правотата на това твърдение. Но не бива да обвързваме решението на Нидерландия с вето по Северна Македония. В практиката има други възможности, както в двустранните, така и в многостранните отношения.
- Острите реакции на елита ни вредят или помагат по казуса „Шенген“?
- Острите реакции са рядкост в дипломацията. Тежест и ефективност имат превантивната дипломация и деловото и рационално поведение, а те не могат да бъдат на ниво, след като няма консолидация на политическите сили по основните, стратегически важни въпроси на външната политика. Ако сме единни в отстояването на националните интереси навън, ще имаме силна държава. Трябва да има както доза самокритичност, така и запазване на достойнството на страната. Борещият се необмислено, обикновено губи. Важно е да се извличат поуки от загубите и да не се повтарят.
- Ще се засили ли евроскептицизмът след решението на Хага?
- Въздействието на отказа от присъединяването ни към Шенген ще е незначително в сравнение с въздействието на други фактори и решения на ЕК, свързани с определени санкции и предявявани изисквания, засягащи ограничения в сферата на енергетиката или реализирането на мигрантската политика. Санкциите, с които европейците се прострелват за кой ли път вече, като че ли не бяха достатъчни за да проумеят някои неща. Има обяснение: когато правиш толкова грешки, не смогваш да се учиш от тях.
Разбираемо е, че разочарованието на редовия гражданин ще е по-голямо и свързано повече с онези български политици, които заменят технологичния проблем с „Лукойл“ с политически и съдействат за неговото закриване, означаващо предстоящ недостиг на пазара, високи цени на горивата и предизвикателства пред оцеляване на икономиката ни.
- Като един от водещите експерти по национална сигурност как оценявате състоянието на българската армия като кадри, подготовка, въоръжение?
- Стратегическата култура изисква превантивна политика за мерки за предотвратяване на кризи и съчетаване и въздействие на дипломатически, икономически и военни способности. Тоест, Министерството на отбраната и Българската армия не са единствените гаранти на сигурността. Повратната точка, в която се намираме, означава: преосмисляне на средата на сигурност и насоките на развитие, нова оценка на ролята на България в региона и приноса й за запазване на мира и стабилния преход в новоформиращия се световен ред, което означава Национална доктрина и нова Стратегия за национална сигурност, активно българско участие във вземането на решения в организациите, в които членуваме, отстояване на националните интереси в региона.
Основният проблем за Българската армия е преодоляване на техническото и технологично изоставане на въоръжените ни сили. Причините за нашата изостаналост не са само в недофинансиране на проектите за модернизация. Липсваше приемственост в политиката на правителствата. Така например, боен самолет можехме да имаме още преди 2016 г. съгласно сроковете в НАТО. Проектът бе готов до предпоследната му фаза и изборът бе между 7 типа самолети от различни страни още през 2008 г. при срок 2012 г. Но с идването на ГЕРБ на власт бяха отменени всички проекти и съкратен бюджета с близо 40%. Днес българските военни, за съжаление, планират само малка част, под 20% от необходимите над 180 военни способности, затова и проектите, по които ще се работи са само 13 – десет до 2026–та и три до 2032 година.
Освен липсата на приемственост трябва да признаем, че визията на политиците ни се простира най-много до края на мандата им. Болезнен пример е това, че никой не работи по мерки, резултатът от които ще дойде след години.
В условията на война е още по-видно, колко важно е възстановяването на подводния ни флот, защото подводницата не е просто оръжие, а инструмент за влияние и контрол. Необходимо е изграждане на способности за противодействие на атаките от дронове и отговор на хибридните форми на заплахи, на кибератаките. На Българската армия й предстои реорганизация на структурите на оперативно и на тактическо ниво. Недалновидни решения от близкото минало ще са причина в скоро време страната да се изправи пред недостиг на мобилизационен ресурс. Необходимо е да се изучават поуките от войната в Украйна и предизвикателствата за въоръжените сили в една нова технологична среда.
Най-ценният капитал в армията са хората. И те се справят достойно, въпреки недостига. Затова е още по-болезнено, когато ставаме свидетели на незаслужени коментари и критики срещу военните. Дори в изказвания на някои политици проличава, че не се съобразяват с основополагащия факт: армията е един от основните стълбове на държавността. Може би общата култура по отбраната, неразбирането на това, какви способности придобиват нашите офицери, завършили не само български, но и чужди военни академии, какви научно-технически постижения имаме на военни продукти без аналог в света, високите оценки на нашите съюзници за представянето ни в мисии и военни учения, са причина за отношението към военните. След 33 години спад в образованието и разпад на ценности някои млади хора не познават дори същината и функциите на държавните органи. А в някои държави за да бъдеш държавен служител трябва да имаш военна подготовка. В България, обаче, хора със самочувствие не само говорят некомпетентно, но и гласуват в парламента за самолет пето поколение, а не могат да различат танк от самоходна гаубица. А още по-тревожното е, че готовност да се бият за страната си имат едва 25% от българите за разлика от турците - 73%, босненци - 55%, сърби - 46%, румънци и македонци - 38%, да не говорим за американците - 72%, украинците - 62%, руснаците - 59%. И по този показател сме на предпоследно място в Европа.
- Достатъчно защитена ли е българската граница? Може ли да е пробита заради корупцията, а не само заради лошо изграденото така наречено предпазно съоръжение?
- Не се наемам да давам категорично мнение, но от публичната информация става ясно, че причините за незадоволителното състояние на охраната по българската граница са комплексни и включват както вземането на погрешни решения, неефективна организация, недостатъчна техническа обезпеченост, така и недофинансиране и стимулиране на личния състав. Колкото до корупцията, тя трябва да се докаже.
- България няма национална доктрина, а политическият ни елит е разделен дори по въпроси, които засягат и националната, и гражданската ни сигурност. Може ли плавната ерозия на държавността да доведе и до пълен разпад? Направо казано – има ли риск за съществуването ни като държава?
- За национална доктрина, а на нейна база и Външнополитическа стратегия са настоявали главно академичната общност и българските дипломати, има дори публикувани проекти. Но очевидно политическата класа е била немощна за да осъществи тези цели и това свое задължение. В наше допитване, макар и да не претендира за широка представителност, 88,5% се обявяват за приемане на Външнополитическа стратегия.
За да се разработят сценарии на бъдещото развитие е необходимо да имаме база за прогнози на средата за сигурност в международен мащаб. А процесите, които протичат сега в света, са толкова важни и динамични, че е трудно да се формулират очаквания с определена висока степен на вероятност. Светът е в процес на трансформация, чийто резултат все още не е ясен.
Подходът с разработване на сценарии е използван в близкото минало както от други страни и в различни сфери. Например станаха известни такива на Турция, изнесени по погрешка от страната след опита за военен преврат. Ние също сме използвали в миналото методиката за формулиране на определен брой сценарии, за да определим какви военни способности трябва да изградим. В книгата на Българското дипломатическо дружество „Войната и дипломацията“ например съм посочил пет сценарии, при които евентуално ще бъде използвано ядрено оръжие и какви ще са последствията от него.
Държавата България като такава ще просъществува, въпросът обаче е доколко ще бъде осакатена, дали ще запази териториалната си цялост в дългосрочен план (до края на века) или ще се смали като шагренова кожа. Впрочем, на българите зад граница, а те са 3 милиона, не трябва да се гледа като на загубена плът от българския народ. Трябва да се възстанови политиката към тях и към българския език по света. Единствено въвличането ни във война би имало унищожителни последствия за страната и народа ни. Сун-Цзи, великият стратег на Древен Китай уверява, че „войната, това е път на измамата, което трябва да се помни.“
И е бил прав както преди 2000 г., така и днес.