Автор: Евгени Чертовенски
Чували ли сте за клетвата, която Великият майстор на тамплиерите Жак дьо Моле хвърлил върху крал Филип Хубави и цялата династия на Капетингите от кладата през 1314 г.? Ако не сте, не се притеснявайте. Янка Такева и Йорданка Фандъкова също си нямат представа за какво става въпрос, нищо, че са почетни член(ки) на древния орден от Йерусалим. Зер, то да си туриш бяла мантия и червен кръст автоматично те прави рицар. Все едно Фики Стораро като си пусне мустаци да стане Фреди Меркюри, или Асен Блатечки ако се изруси да се превърне в Леонардо ди Каприо. Пълен ташак.
Да, ама добре подплатен с платени медийни дитирамби, помпозни церемонии и актови снимки – един държи меч, друг грамота, трети се е хванал за провисналото его. Как се нарича всичко това ли? Казват му Годишен бал на Рицарите Тамплиери от храма на Йерусалим – Велик приорат България. Тази година бутафорното джамбуре отличи генерал Венцислав Мутафчийски, който гордо нареди името си до леля Янка и кака Данче в ексклузивния списък на братството.
Аз отдавна си знам, че и най-красивата, хуманна и древна традиция се превръща в някакъв неописуем екзистенциален бълвоч, когато се пренесе на наша почва. В крайна сметка Българският Роналдо е едно ромче с два леви крака от Благоевград, Българският Марсел Пруст е Георги Бездаров, а Българският Джон Траволта е... Кирчо Канадеца.
Та така и с Ордена на тамплиерите – някога най-могъщите политически, финансово и културно рицари на Христа, разпрострели влиянието си върху три континента, у нас са групичка застаряващи парвенюта, които се събират веднъж годишно по празниците да се наплюскат с хайвер, да позират за снимки и да си разменят някакви фалшиви грамоти.
Не ме разбирайте погрешно, нямам нищо против тамплиерите в частност. Масони, архонти, ротарианци – в българския им вариант всички те са едно и също – еманация на патетичните новобогаташки напъни за обществена легитимация, сбор от цървуланковци, които се опитват с пари и фалшив блясък да се откъснат от потурите на дядовците си и да се прилепят към културно-историческо наследство, за което си нямат хал хабер.
В примитивно-комплексаркия стремеж да реализират себе си като елит – не просто финансов, но и духовен и обществен, тези братства отчаяно търсят трансцедентално одобрение, историческа санкция, която автоматично да ги превърне от чалгари с майбаси в „избрано общество“. Потребността им да заличат миналото си на простолюдие и да се закичат със знаците на световен културен престиж е достойна само за съжаление.
Още по-жалко е, че покрай Баневците и Божковците, та чак до карикатури като Пламен Узунов, които стоят във фундамента на такива общества, от фалшивия блясък се подвеждат и достойни личности като генерал Мутафчийски. Но, простено да му е. Колкото и да е блестящ в професията си, и той носи своите дупнишки комплекси...