НЯМА КОЗАРИ С ЕКСПЕРТИЗА
След днешното сутрешно БТВ съм абсолютно убеден – вечно събуждащата се физиономия на хаджи Тошко Йорданов трябва да бъде държана далеч от политиката.
Като пакостливо дете с кибрит е този сценарист. Маноил Манев от ПП ГЕРБ може би само му е лика-прилика.
До каквото и да се докосне хаджията в сферата на общественото, го снизява, битовизира и опошлява. Но пък с какъв патос го прави и с каква ирония!
Господ да е на помощ на всички ни, ако му падне да решава (управлява)!
Между другото, той изобщо не решава – мисли си, иска му се, но не е така. Не съм наясно и дали Слави Трифонов решава нещо, губи ми се в мъгла какво точно решава и задкулисието.
Но изтръпвам от усещането, че на власт отново приближават паранормалните, психиатричните и неизследвани човешки щения.
Не е за вярване как след всичко, което ни се случи през последните години, още можем да понасяме и търпим маймунджилъци, истерии, ниска култура и силното отсъствие на четене на книги.
Нищо, че внезапно разбралият, че е кандидат премиер на ИТН – Пламен Николов, иска просветена държава.
Но думата ми беше за хаджи Тошко Йорданов и по-точно – за така нареченото „друго“ на ИТН. Нали помните девиза „Време е за друго“? Ако това е „другото“ , мерси, чао, довиждане –вземайте си го подмишница и край!
P.S. В село от години има проблем с козарите – няма козари с експертиза. Вече се сещам за неколцина, особено за един.
МЪЛЧАНКАТА КАТО ИГРА НА УЛИЦАТА И В ПОЛИТИКАТА
С момчетата от махалата в Ловеч по едно време се сдобихме с идол – с автомобилен идол. Казваше се Пепо, учеше в Кожарския техникум, но изведнъж се разбра, че го приели в София за автомобилен състезател. И ние ахнахме.
А като се яви на участие в рали „Осъм“ и се класира прилично, всички буквално увиснахме по завоите на трасето и веднага му направихме паметник в момчешките си сърца.
Хубаво, ама Пепо, автомобилният състезател, дето довчера ни учеше да пушим цигари, спря да ни забелязва. Вирна си носа като крик на кола и ние потънахме незабележими в прахоляците на улица „Осъмска“.
Не искаше да говори с никого и ако случайно ни кажеше здрасти, бяхме на седмото небе.
С другите как е било, не знам, но аз си бях обръгнал на тишина. Направех ли някоя щуротия в училище, и татко спираше да разговаря с мен.
– Спирам да разговарям с теб! – Така казваше.
Този карантинен и ням период продължаваше от един до три-четири дни в зависимост от извършената от мен глупост. Връща се баща ми от работа, яде, лежи, прави нещо, майка ми все го побутва, шушне му да ми проговори, той – не.
После аз правех този номер с мълчанието спрямо децата си. Срам ме е и до ден днешен, ама го правех.
Виждах и как различни велможи – политически, икономически, художествени, спортни и още цял куп се правеха на голямата мълчалива работа.
Сега в парламентарна България е същата картина.
ИТН не щат да говорят с никого, освен с микрофон в ръката на подчинен. Ако кажат нещо на някоя партия, то е за очи и с голяяямо отегчение и провлачване на думите.
И веднага – огледалното поведение. Изправените и демократичните вече мълчат, сърдити са – тайнствени и сърдити.
Само ще вметна, че ако бях на тяхно място, много отдавна да съм хвърлил пешкира, да съм вдигнал ръце от победители и загубили и да съм си заключил устата.
Но затова не съм в политиката и съвършено правилно.
Мисля си обаче, че играта мълчанка няма да е лошо да спре, ако може и играта на развален телефон – също.
Мълчанието си е злато, но по този път златото най-лесно става на кюлчета и хайде – хоп – знаете в чие чекмедже.
Ако на някого много му се мълчи, затова си има манастири и религиозна практика. Тя се казва исихазъм. Мълчиш, взираш се в пъпа си и чакаш да те озари божествена светлина.
Но като гледам народните избраници – не са се затичали към манастирите.
Николай Милчев
