Пред кабинета на гастроентеролога съм. Кръвното ми гони някакви рекорди, пулсът ми е в гърлото, а коремната аорта тупти под блузата, готова да се пръсне. Нормалното ми ежедневие.
Навън е около хиляда градуса, в горнооряховската болница – малко над тях. Вдясно от мен седи баба с румени бузи, която мълчаливо ме наблюдава. Аз потропвам нервно с крак, залитам ту напред, ту наникъде, потя се, решена да умра на тая дата. След секунда бабата вади от торбата си едно прокъсано ветрило и започва да ми вее пред лицето. Очевидно личи, че загивам, а милата жена, забравила своите милиарди болести, решава да ме спаси. Поглеждаме се с благодарност и двете избухваме в смях.
Влизам при лекаря.
Добър ден, добър ден. И още не съм обявила причината за смъртта си, когато на вратата се чука и влиза министърът в оставка Костадин Ангелов.
Здравейте, здравейте. Моля Ви да излезете навън, ми казват. Излизам.
Петнайсет минути от кабинета се чуват смехове и радости, гербаджийска седянка с корупционни възгласи. Замирисва на предизборна пръдня.
Ангелов излиза, казва довиждане на всички чакащи, но аз на тоя отдавна искам да му срещна ботокса о преко, та се провиквам:
– Господин Ангелов, радвам се, че не бях с тръба в хранопровода, защото докато Ви чакам, можеше да се изнервя.
Той спира, повдига лифтинга и се доближава до мен. Подава ми ръка за поздрав.
– Здравейте, как сте, извинявам се за неудобството, всичко наред ли е?
– Не бих се наела с такова твърдение.
– Ще бъде, важното е да сте здрава.
– И да не съм, има живот след смъртта.
– Има ли?
– Има. И е по-сигурен от живот след оставка – изстрелвам аз и кръвното ми рязко влиза в норма.
Ангелов се обръща мълчаливо, устремен към изхода. Мишниците му са мокри, погледът – пресъхнал. Лифтингът бавно се спуска надолу.
Край.
Димана Йорданова
