Винаги можеш да научиш нещо от телевизията. Един футболен коментатор каза тия дни, че петелът е хвърчаща птица – ето, това е новина. Досега беше известно, че тази животинка умее само да подхвърча – но явно вече се е научила и да хвърчи.
Дори да не е вярно, у нас отдавна никой не прави разлика между хвърчането и подхвърчането, между летежа и тътрузенето и пр.
Най-вече политиката ни сервира безброй примери в това отношение. Всичко се преиначава, дори на охлювите им пришиват криле, намираме се под Робството на Мистификациите и, както изглежда, то ще трае поне хиляда години и ще е по-свирепо и от турското.
Никакви хорица изгризаха всякаква логика в упражняването на Властта, всеки се стреми да надпише „Принципът на Питър“ (знаете го добре, предполагам, но все пак припомням – „В една йерархия всеки се стреми към своето ниво на некомпетентност“) – през последните години се нагледахме на чудовищни примери в това отношение. Докарахме я дотам, че някак си държавата я представлява особа, която се държи като подпийнала учителка по география – и мести Пекин, където й падне.
По телевизията питаха външната министърка Захариева, има ли връзка между словесното изтъркулване на Байдън, който нарече Путин „убиец“ и шпионския скандал в София – а тя ведро отвърна: „Разбира се, ние си говорим в НАТО за тия неща“.
Каза го така, сякаш ставаше дума за кудкудякането на провинциални клюкарки в унил летен следобед – преди да се опитат да хвъркнат. Ама, разбира се, говорим си за тия неща, бъбрим си приятелски, подхвърчаме, подхвърчаме – и накрая хвъркваме…
Такива като Захариева изобщо не си дават сметка, че въпросният бъбреж трябва да стане достояние на публиката, външната политика на една държава не им е бащиния…
Между другото, като илюстрация към подхвърчането на Захариева бяха излъчени кадри с Байдън, но липсваше скорошното му приключение, когато на три пъти се спъна, докато се катереше по стълбата на президентския самолет – точно тия кадри бяха изрязани, за да сме сигурни, че американският президент отдавна е преминал фазата на подхвърчането и победоносно хвърчи нанякъде.
Главният прокурор Гешев създаде доста напрежение с шпионската афера, объркването в опонентите му също бе видимо. „Десните“ петли, които вместо да гонят кокошките, се кълват един друг, замълчаха, сякаш им изтръгна езиците.
Идват избори и никой не иска левашки да мята русофобски карти. Народът си е шантав, нали – открай време си е русофилски настроен и няма защо излишно да го дразнят. Самата афера е прецизно документирана, може би защото героите й изглежда са леко инфантилни – но така е в страна, в която петлите летят. Има възможност и самите руснаци да са подхлъзнали шпионите си, те са най-големите майстори в тия игри.
Но дори да е така, разкритието е факт – руснаците да му мислят, с какви идиоти правят завери. Гешев си свърши работата – на бърза ръка принуди някои да коригират или направо да скрият предварително подготвените си предизборните словоизлияния – сякаш искаше да провери, как ще клъвнат те на руската тема.
Накрая се обади генерал Атанасов: шпионската афера му се видяла просто една предизборна пушилка“, вероятно на него му се ще по на едро да се процедира с русофилите, примерно – на порции да ги водят на стадион „Васил Левски“ и да ги почват. Напъните пък на Христо Болшевишки/Иванов изобщо няма смисъл да се коментират – на него още сто години ще му личи руската кир, маята на джинса му е московска, тя с речи не се изчегъртва.
Иначе, ако става дума за изборите, Падишахът има най-малко полза от акцията на Гешев – неговият електорат е особен турлю гювеч, включва и немалко русофили и е неразумно да събужда враждебните им инстинкти.
Може ли подхвърчането на нашите политици да минава за хвърчене – нещо, което нахално се опитват да ни внушат самите те.
Подскачат към Нищото, а си въобразяват, че летят.
Влизат някак в политиката – мъртви за големи идеи и предизвикателства, и си излизат все толкова мъртви. Народът вече дори не ги кълне, оставил ги е да се пустосват сами помежду си. Но и в това са вече ялови, неизобретателни. Сякаш тук вече не е възможно да се роди дори бледо подобие на блестящата клетва на Алешковски „Проклети да са всичките им избирателни урни, пълни с праха на народните надежди“.
„Не наука дворянская география“ – тази реплика от пиесата „Недоросль“ на Фонвизин е добре известна, мнозина я смятат за народен/фолклорен афоризъм, но я произнася неговата героиня Простакова, когато обяснява, че географията не й е нужна, щом разполага с „извозчици“, те ще я закарат, където й е нужно. И тя като нашите дворяни, те пък разчитат на Вожда си за всички възможни извозвания – и той наистина открай време здраво се труди, да направи нещичко от тях.
Но понякога съвсем прекаляват, толкова ги е разхайтил. Откритието на Караянчева, която премести Пекин от Китай във Виетнам, съвсем не е някаква дреболия – това агресивно невежество не бива да бъде подценявано и амнистирано. Не бива да преглъщаме подобни неща – те са обидни за колективния ни разум.
Един читател преди време беше коментирал ядно мой текст във Фейсбук – защитаваше Караянчева, между другото и с аргумента, че съм нямал, освен другите й достойнства, и парите й. „Караянчева е пъти над теб по заможност и власт!“ – написа той. Готово, веднага се подписвам, че е точно така. Оказа се, че е старши учител по информатика и ИТ, Компютърно моделиране в Министерство на образованието и науката. Мислех да драсна два реда до министъра на образованието и да го питам, дали не са въвели вече уроци по заможност – как да си пълниш личната кофа, но то си е ясно…
И тия дни същата Караянчева отива на поклонението пред жертвите на комунистическия режим в лагера „Слънчев бряг“ в Ловеч и казва: „Комунистическата власт… искаше да смаже знаещите, можещите и различните хора“ – казва го, понеже е сигурна, че „демокрацията“, поливана от такива като нея, се превърна в Рая на знаещите, които са направени по нейния калъп.
И допълнила: „Един от големите успехи на правителството беше включването на комунизма в учебниците по история на десетокласниците“. Е, добре, сега сигурно трябва да очакваме коригиране и на учебниците по география, за да отиде Пекин там, където му е мястото.
От такива „знаещи“ дворяни ли ще проумяват младите Миналото?
Очевидно е, че ще им пълнят главите с измишльотини, а понякога и с откровени мръсотии. Вижте ги джандарите, които охраняват „новия прочит“ на несъстоялия се комунизъм – комплексарщина изтича от всичките им пори, докато дращят учебничетата си – но ги търпим.
Джон Льо Каре беше казал за новите фанатици, които толкова упорито се кълнат, че мразят комунизма: „Щом толкова го мразят, най-вероятно са били влюбени в него“.
Ще платим ужасна цена за днешното си слабоволие, за мълчанието си за фалшификациите на тия катили. Ясно е, какво ще се случи: ще бъдат отгледани орди от неуки хора, които с лекота ще бъдат шантажирани с неистини, наивници, които дори няма да подозират, че са използвани. Вече никой няма да знае, че Миналото до голяма степен е по-реално от Настоящето, защото е оцелявало и живее през личната история на всеки от нас.
Интересно, от какъв учебник ще се изучава Лудостта на Прехода.
Не ми излиза от главата онази история от Стара Загора: самоубийството на майка и дъщеря. Какво ли са си казали накрая? По телевизията показаха жилището им – това не може да е 21 век, това е гледка от едно непоносимо оскотяване. Но нямаме срам от тия неща…
И вижте какво са направили: подредили на масата левчетата си, сложили до тях и личните си карти – и скочили, от седмия етаж надолу, към живота, който са искали. Така си е тук: скок надолу, за да стигнем до по-доброто. Скокът надолу за мнозина е Стълбата към небето. Нищо няма да ни оправи, щом сме загубили чувствителност към тия неща.
Но не можем да упрекваме Народа, защото милиони от него също чакат реда си на Стълбището, което води надолу. Остава ни да се самозаблуждаваме, нищо друго. Не можеш да оскотиш дори Разума– защото от 30 години го хранят с лъжи хвърчащите петльовци – и да очакваш да се случи нещо добро.
И отвсякъде се чува „Пази се, пази се“ – това е новият ни поздрав, паролата на поредното ни несъстояло се въстание…
А безтактността се налага във всичко, разхайтеността – това е по-точната дума – властва навсякъде, свидетели сме на направо файтонджийска разпасаност.
Тия дни си отиде и Лолова – и тя, струва ми се, не докрай разбрана. Очакваха радостно веселие от нея – и тя го доставяше на почитателите си, понякога някак рутинно/автоматично, трябваше да следва образа, който те си бяха харесали. Зад веселието обаче прозираха неща, вероятно необясними и за самата нея – но тъй и не стана дума за тях.
Трябва обаче да притежаваш специална памет, преди всичко етична, за да се заемеш да портретуваш някоя знаменитост.
Когато стане дума за Невена Коканова, веднага се сещам за режисьора Павел Павлов – това е човекът, който може най-точно да ви преведе до същността й, да отлюспи защитните пластове и да ни покаже сърцевината, която се крие най-вече в разума на един човек.
Веднъж бяха питали Оди Мърфи, американският войник с най-много държавни отличия през Втората световна война, как е събрал смелост да се сражава срещу цяла германска пехотна рота. И той отвърнал, че открай време се вслушва в главата си, а не в сърцето, което си е само един скапан мотор. Прав е, „сърдечните“ признания/откровения винаги са леко подозрителни.
Навремето от Литературния институт на БАН направиха поредица от анкети с видни писатели, те си бяха истинско съкровище. Днес никой не зачита подобни неща – гледат да фалшифицират живите знаменитости, какво остава за мъртвите, някой сопол току се заяде с Левчев, примерно.
Подобни анкети трябва да се изучават в училищата, а не полюциите на некадърници, назначени за настойници на кирливото им време. А петлите хвърчат ли, хвърчат…
Ами лъжливите спомени?
Покрай неочакваната кончина на Татяна Лолова се започна друго – някои мишки се напънаха да се притурят към нея. Наизвадиха снимки от случайни срещи – колкото да си покажат ухилените физиономии, представяха истории, съвършено незначителни за нея.
Особено се отличи издателката/поетесата Божана Апостолова – и разхайтено, без никакви задръжки, заразказва, какви подаяния е подхвърляла на Актрисата. Това е абсолютната разхайтеност, безнаказана и дива. Ревем заради фейк/лъжливите новини – ами лъжливите спомени, които ще отровят и Бъдещето? Мемоаристиката вече е поразена от фалшификатори и мерзавци.
Хайде, Татяна имаше късмет – книги за нея написаха Каприев и Георги Тошев, на които може да се има доверие. Ами останалите ни първенци? Ако цените истински някого, насилете го да позволи да бъде анкетиран, за да не попадне след години в устата на лешоядите.
КЕВОРК КЕВОРКЯН, специално за „Уикенд”
