Има една сигурна жертва по време на предизборната кампания: Истината. Това личи най-отчетливо в телевизионните разправии, които ни пробутват като „дебати“, а те са си просто едни надлъгвания, нищо повече. Докато мераклиите за власт ви замерят с врели-некипели, падат и косвени жертви. Това са телевизионните водещи.
„Дебатиращите“, поне повечето от тях, набързо изчезват в небитието. Някои, все пак, успяват да се доберат до Парламента, който също си е едно небитие – един продукт на безсрамно фокусничество, нищо повече. Безсрамно и бездарно – но успяват, въпреки това, някак да ви залъжат, всеки път.
Водещите обаче си остават, продължават да се търкалят пред очите ви, но след всяка кампания ги гледате с все по-голямо недоверие – те са наясно с това, но няма какво да направят.
Всъщност – има. Не са напълно обречени, колкото и да са зависими. Но трябва да овладеят някои номера. Публиката отдавна е убедена, че са марионетки – в наши дни трудно ще изброите и половин дузина водещи, които все още минават за относително самостоятелни.
Иначе, останалите имат възможност да плещят всевъзможни глупотевини – в това отношение са напълно свободни. Глупостта плющи отвсякъде, цяло чудо е да чуеш умен въпрос. Храбреците, които все още са останали предани на занаята ни, са наврени в кьошетата.
Не бива обаче да униват – кьошето е най-славното място днес, единствено там може някак да оцелее Истината.
Ония, които не са съгласни с това твърдение, нека преброят колко снимки на Падишаха ни се зверят от всеки брой на вестника им, примерно. Такава лудост по един човек никога не е имало, аз поне не си спомням.
Телевизиите известно време хитруваха, докато и на тях Падишахът не им нахлузи въжето – идеята му да притиска медиите чрез комюникетата от джипа му, предавани и по Фейсбук, е направо гениална.
Може и да е доста неприлична, обаче той гледа интереса си, а и знае колко крехки са вратлетата на медиите. Писах още преди доста време, че това негово хрумване ще направи медиите напълно зависими от маршрута на джипа му.
И тъй, как да оцеляват водещите поне сравнително почтено по време на предизборния маймунарник?
Най-добре е да се правят на балами – повечето от тях и без друго са си балами, тъй че няма да им е трудно. Обаче не става дума за тях, а за ония, които все още сънуват от време на време, че
Конституцията не им забранява да имат съвест.
Тя не им забранява, обаче шефовете им са на друго мнение. Надхитрянето трябва да започне от тях.
Примерно, когато обсъждате поредния „предизборен дебат“ или друга някаква постна яхния, не проявявайте излишна изобретателност. Изобретателни са само шефовете ви, казвайте им го непрекъснато и ги оставяйте сами да решават всичко.
Вие само охкайте от възторг – научете се да предвиждате глупостите, които ще ви предложат, и предварително се подгответе да ги омаломощите с комплименти. И щом успеете, пробутайте им някаква относително почтена комбинация от участници в дебата.
Опознайте шефовете си по възможност най-добре – те са едни удобни пъзльовци, безкрайно подозрителни и недоверчиви, изключено е да ви се доверяват изцяло. Вие обаче им внушавайте, че ще сте им предани и в следващия си живот. Никога не им задавайте уточняващи въпроси – дори нещо да ви изглежда абсолютно нелепо. В точно избран момент процвилете от възторг – и кажете нещо от сорта: „Никога нямаше да се сетя да поканя Х/едикой си… никога няма да стана като вас“. А наум допълнете – „Идиот като вас“. Повторете това наум поне десетина пъти, докато се хилите мазно/угоднически.
Това е много важно упражнение – трябва да разполагате поне с още няколко подобни, за да запазите разсъдъка си. Репетирайте хиленето си пред огледало – не трябва да изглеждате прекалено идиотски, трябва да намерите точния баланс между сервилността на слугата и искреното/уж професионално възхищение.
Така – участниците в предаването са уточнени. Следва далеч по-трудното. Сблъсъкът с кандидат-депутатите, които прииждат на сюрии – настъплението на Сюлейман Безумний е нищо в сравнение с техните набези. Между тях безспорно има и умни хора, обаче не разчитайте особено на тях – самият факт, че са се омешали с някои формени идиоти не говори добре за тях.
Спасението ви е в идиотите, колкото и парадоксално да изглежда това. Гледайте ги окуражително, каквито и глупости да сервират на публиката, поощрявайте ги мълчаливо.
И никога не влизайте в спор с тях, трябва вече да сте чули една фраза на Джеймс Патерсън, която споменах преди двайсетина години и оттогава куцо и сакато я използва като своя – тя гласи: „Няма никакъв смисъл да се бориш с прасе – и двамата ще се окаляте, но на прасето това ще му хареса”.
Доверете се на инстинкта на публиката – тя бързо ще схване, кой какво цели в калните борби, няма нужда да й помагате.
Никога не се конфронтирайте с прасетата – това ще има фатални последици за вас, то и без друго вече намирисвате на кочина – впрочем, и целият ни занаят също. Въпросите ви трябва да бъдат максимално лаконични, не повече от пет думи, и трябва да звучат по-скоро като възклицания.
Не се правете на умни пред прасетата/кандидат-депутати, те само това чакат – всяко подобие на умност веднага ги настървява. А и тъй и тъй вече изглеждате като глупак – ако беше иначе, никога нямаше да се набутате в каквото и да е, свързано с предизборна кампания. Ковид-19 ви дава доста възможности да се измъкнете от нелепото позорище.
Нататък. Колкото сте по-активен, толкова повече ще ви личи, че не сте свободен – напъвате се да докажете, че нещо зависи от вас, тогава, когато за всички е очевидно, че нищо не зависи от вас.
Дори езикът ви е заложната къща на телевизията. Не се притеснявайте – ако сте пасивен – че ще ви вземат за конферансие, от много отдавна публиката е убедена, че сте точно това.
Ако прасетата/кандидатите не се задоволят само с грухтене и започнат директни сблъсъци, не ги спирайте. Най-добре е, ако стигнат до ръкопашен бой – простодушните ви шефове много си падат по тия неща, за тях това е свободата на словото, те са убедени, че свободата се изписва с юмруци, поне такава е практиката им със собствените им ратаи.
Правете се на слисани, все едно, че за първи път виждате такива идиоти. Колкото по-дълго трае свадата, толкова по-добре за вас. Не се намесвайте и тогава, когато всички говорят едновременно – публиката нищо няма да загуби, а и вие няма да изглеждате като безпомощен статист, а по-скоро като добре дресиран особняк с неясна сексуалност.
Когато всичко приключи, благодарете на кандидат-депутатите – това е възловият момент, защото по някакъв начин дискретно трябва да подскажете на публиката, че се дистанцирате от тях, понеже не стават за нищо. Не можете да намигнете на зрителите – шефовете веднага ще ви отрежат квитанцията, трябва да го направите с някакъв лаф, примерно – „Колко жалко, че всичко приключи“ – и да се надявате публиката да схване, че, все пак, не сте абсолютно мекотело.
Най-важното е да сте наясно, че това не е журналистика, а трудова повинност.
Копаете нещо безсмислено – като онзи плавателен канал, който трябваше да свързва Панчарево с Павлово. Примирете се с това. Така ще бъдете честни поне със себе си.
Но докато се въртите като харманджийски коне около Полуистината или по-често около Лъжата, сънувайте Собствения си Дебат с живота. Никой не може да ви забрани това. Докато десетките измамници предизборно дефилират по екрана, разчоплете двойното самоубийство в Стара Загора – майка и дъщеря скочиха от седмия етаж – този отвратителен епизод от подобието, което минава за Български Живот.
Направете го в почивните си дни – заснемете разследването си с някакъв телефон, това устройство не е предназначено да запечатва единствено ухилени морди. После го излъчете в някоя социална мрежа – в рубриката „Смайл БГ“ – анонимно, това не е проблем, Истината не се плаши от анонимността. След това сте готов да подкарате отново предизборната кампания – пак да се правите на глупак, на слисан, на глухоням.
Докато подготвите следващият епизод от рубриката. Ако тази шизофренност не ви смачка, ще бъдете готов за всичко – дори да сте водещ на предизборни дебати.
Докато ни заливаха съвсем безкритично с всевъзможни предизборни щуротии, телевизиите не обърнаха почти никакво внимание на драмата в Стара Загора – да не би някак да смутят ведрото каканижене на кампанията.
Някои дори съобщиха с ден закъснение за този нечовешки крясък от Мрака край нас. Някой ще бъде запомнен завинаги, ако подкара джипа си по пътищата на Българската мъка – не за да се състезава с возилото на нашия Победоносцев, а ей така – за някакъв баланс, за някаква справедливост към общия ни животец. Летежът на онези нещастни жени от седмия етаж заслужава това.
Няма какво да се залъгваме – това е днешната Българска Смелост. Тя няма да дойде от папагалите на кампанията, понеже, както казваше
един автор, смелост не можеш да сложиш на депозит в банката.
Колко кривоглед трябва да е онзи, който не забелязва тия неща.
КЕВОРК КЕВОРКЯН, Специално за „Уикенд”
