Мъжът на снимката е царски офицер, служил през Втората Световна Война в новоосвободената Македония.
Докарва жена си и 6-годишния си син (на снимката по-долу) в Скопие, където остават до 1944-та, когато с наближаващия край на войната решава да ги изпрати обратно вкъщи - в "Генерал Тошево", Добруджа.
Към края на 1944-та и самият той се прибира в "Генерал Тошево". Дни след прибирането му, на 12 септември, по време на вечеря, се почуква на вратата. Двама негови съселяни, вече от "ОФ", му съобщават, че кметът искал да го види за нещо. Офицерът става от масата и излиза, уж само, за да види кмета.
Не се връща повече.
Точно 8 години по-късно жена му получава вече и официалните документи, че съпругът ѝ е бил "враг на народа". Не се знае точно как умира, не е сред документираните случаи, разглеждани от съставите на "Народния съд". Най-вероятно още същата вечер през 1944-та е бил приключен от потропалите на вратата съселяни, новоизлюпени "партизани".
Един от многото, за които е нямало съд. Само присъда. Смутни времена.
С идването на официалните документи за статута му "враг на народа" пристига и неофициалният статутът на жена му "съпруга на враг на народа" и на сина му - "син на враг на народа". Клеймо, което преследва сина му, Живко (момченцето на снимката долу), през по-голямата част от живота му. Клеймо, което те засяга от най-дребното, до най-голямото нещо: възможност да учиш, да работиш, да си пълноценен човек и гражданин. Статут, който престава да стъжнява живота на Живко чак с падането на режима през 1989-та.
Живко беше моят дядо.
Единият от двамата големи мъже в живота ми, заедно с баща ми. Хората, които са ме формирали като човек. Починаха в рамките на 6 месеца един от друг 2020-2021-ва.
Снимките по-долу за мен са от най-ценните неща, които Живко ни остави. Заедно с историята, която разказах по-горе.
Дядо Живко не знаеше къде е баща му. Нямаше гроб, който да може да го посети. Не искаше и да се ровя в архиви и учреждения за информация. Да не сме "му ровили в костите" казваше. За последно го беше видял на масата, на вечеря, онази нощ през 1944-та. Изведен и убит някъде по уличките, по тъмно, от представител на новата власт.
-------------------------------------------------------
Познавайки дядо си Живко, един тих, сдържан, добър и изумително силен във всеки смисъл на думата човек, съм абсолютно убеден, че не би държал Васил Терзиев отговорен за потеклото му. Макар нашето семейство и това на Терзиев да са в двете различни крайности на социалистическото общество - едните онези, които мачкат от позицията на власт, а другите онези, които биват мачкани от позицията на офицери в предишната власт.
Въпреки всичко това, именно защото познавах добре дядо си съм сигурен, че не би му минало дори през акъла да държи нечий син или внук отговорен. Да го държи отговорен по точно същия начин, по който него самият държат отговорен в продължение на десетилетия.
Много лесно би ми било да обърна цялата тази история в патетика или лекция срещу Васил Терзиев и онези, които го издигнаха. От позицията на обществен противник на "демократичната общност" и може би един от най-големите (поне като размер на страницата тук) активисти срещу "градските либерали", би ми дошло като "на тепсия", а личната ми история и потекло - удобно оръжие за тази цел.
Няма да го направя, в името на паметта на дядо ми, Живко, на когото дължа толкова много. Той не би сочил потеклото на Терзиев като нещо, за което трябва да му държим сметка, спомняйки си много добре какво е да изпиташ подобно клеймо на собствен гръб.
Ще критикувам умнокрасивите, включително Терзиев, за това, което са - глуповати космополити, лицемери, корумпирани борци срещу корупцията, посредствени, арогантни, заблудени по сектите и модите на Либерализма и Постмодернизма, даже вече и "Дъновисти"... Но не и за това, което са били предците им. Не и за нечий произход по начина, по който държаха сметка на моя дядо.
Живко Станачков се казваше. 1936-2021г.