Следвайте "Буднаера" в Телеграм

Защо народите на Централна Европа отхвърлят моралните уроци на Запада

“Западът учи на морал Централна Европа, дава й уроци за добър живот, предлага й за модел Германия, която широко отваря вратите си. Но урокът се възприема наопаки: за централноевропейските общества, мултикултурализмът не е морален принцип, а точно обратното, вредно себеотричане. И Западна Европа, и Централна Европа говорят за ценностите на Европа, към които са привързани. Но това са различни ценности. Западна Европа мисли за мултикултурализма, универсализма и глобализма, за пазарното общество. Централна Европа мисли за културната идентичност, за духовността, за героизма. Те изобщо не могат да се разберат”, пише френският професор по политическа философия Шантал Делсол.

Почти повсеместното разпространение на нелиберални демокрации в центъра на Европа има с какво да ни разтревожи. Повечето от тези страни са засегнати (Полша, Унгария, Чешката република, Словакия), но същите тези страни изобилстват от крайни парти извън онези, които са на власт. В Словакия има няколко националистически партии, някои от които много радикални. В Унгария партията “Йобик” представя Орбан за умерен. Явлението е широко и дълбоко. Несъгласията между Западна Европа и Централна Европа нарастват още повече. Неразбирането идва отдалеч и ние не му обърнахме внимание.

След падането на Берлинската стена обществата в Централна Европа, останали задълго встрани от всичко в един определен период, откриха на Запад съвсем нов мисловен и духовен пейзаж: този на постмодерността.

Процесът на глобализация обезцени любовта към родината,

превърнала се в зиморничав егоизъм – трябва да бъдеш гражданин на света. На глобализацията съответства  универсалистка перспектива, която смята идентичностите за остарели, за затваряне в себе си или фолклор. Култът към героите и към героизма изобщо принадлежи към миналото. Християнският свят, като общество, вдъхновено от християнските принципи, е мъртво. Така че обществените нрави трябва само да се подчинят на исканията за лична свобода и техническа реализуемост: оттук и т.нар. социетални реформи. Тази нова увереност, както и други, се роди на терена на отказа от каквато и да било бъдеща война, на пазарното общество, на идеологическите разочарования и на космополитизма, в резултат на глобализацията. След Втората световна война мисловният пейзаж в Западна Европа напълно се промени.

Но обществата в Централна Европа са ревниви към застрашените си идентичности. Излезли от комунистическия тоталитаризъм, те имат нужда да извлекат поуки от историята и да увековечат паметта за героите в сянка, за които преди им е било забранено да говорят. Те вече не понасят  глобализацията да поставя в опасност културите ми, които са били единствената им защита в периоди на потисничество.

Те са по-привързани от нас към основополагащата религия,

от която познават повече мъченичеството, отколкото упадъка. С други думи, когато в началото на века се оказват изправени пред постмодерния манталитет на западноевропейците, те го оспорват с отхвърляне.

Трябва да се има предвид и друго явление. Докато Западна Европа създава общите институции и с удивление наблюдава “изостаналия” манталитет на тези хора, които се завръщат след дълго отсъствие, тя изобщо не се опитва да ги разбере и още по-малко да се запита дали няма на какво да я научат. Оказала се начело на прогреса, тя идва да предложи помощта си, за да премахнат всички тези вехтории. И когато срещне откази, които не липсват, се разгневява. Така че типичното поведение на Западна Европа спрямо Централна Европа означава: “С всичко, което правим, за да ви изправим на крака, и всички пари, които ви даваме, вие сте доста неблагодарни да отказвате нашите директиви”.

От 20 г. поведението на Запада е презрение и отвращение. Свидетелство за това е кризата с бежанците. 

Западът учи на морал Централна Европа, дава й уроци за добър живот, предлага й за модел Германия, която широко отваря вратите си. Но урокът се възприема наопаки: за централноевропейските общества, мултикултурализмът не е морален принцип, а точно обратното, вредно себеотричане. И Западна Европа, и Централна Европа говорят за ценностите на Европа, към които са привързани. Но това са различни ценности. Западна Европа мисли за мултикултурализма, универсализма и глобализма, за пазарното общество. Централна Европа мисли за културната идентичност, за духовността, за героизма. Те изобщо не могат да се разберат.

Смятам, че този шок от срещата с един постомодерен манталитет, станал задължителен (във всеки случай поставен като условие за завръщане в общия дом), беше причината за споменатите популизми. Заради всички тези откраднати от комунизма десетилетия, те и ние не сме съвременници. Западните хора гледат на Изток и казват: “Тези хора са изостанали”; централноевропейските общества гледат на Запад и казват: “Тези хора са самоубийци”.

С други думи, тези страни изпитват ужасното усещане, след като най-сетне са се завърнали у дома след трагични десетилетия, че домът им е обезобразен и противоречи на най-важното.

Това вече не е похитеният Запад (Кундера), а неверният и разочароващ Запад.

Народите от Централна Европа са привързани към своята култура, както никой друг, защото само тя е позволила на обществото да оцелее без държава. Затова няма по-големи противници на мултикултурализма от тези общества. По повод на популизма в Централна Европа се говореше за “културна несигурност” (Лоран Буве, Кристоф Гилюи) и това е точно така. Според тях мултикултурализмът предполага края на обществото в краткоскрочен или дългосрочен план. Не бива да смятаме, че западните общества не се интересуват от собствената си култура: но те я смятат за естествено неразрушима, от незнание за загубата. Трагичната идея за нацията, “която може да умре и го знае” (Бибо, Кундера) поражда органично, етнокултурно понятие за нацията, докато ние на Запад имаме една договорна и либерална концепция за нацията. Оттук и форма на национализъм при тях, която на западняците звучи едновременно остаряло и опасно; искането за “Европа на нациите”; дискурс за икономически патриотизъм и критика на нашествието на чужди капитали; отхвърляне на културния разказ на Западна Европа, “исторически разказ за срама”, основан на чувството за вина за грешките и ужасите, както и искане за реабилитиране на героите. Оттук и недоразуменията:

“когато ви говорим за историческа справедливост, вие ни говорите за европейски фондове” (Квашневски).

Разбираме защо масовото приемане на мигранти от западните страни им се струва в най-добрия случай това, което християните наричат ясно “неуместна благотворителност”, в най-лошия – “ритуално самоубийство”, по израза на словашкия президент Роберт Фицо. Германската реторика, която смята за нормално да замени липсващата работна ръка в заводите с ръцете на имигрантите, им се струва скандална: един човек не се свежда до ръцете си, той е носител на култура, която защитава.

Критика на либерализма

Чистки в медиите и неутрализиране на противопоставянето, желание да се преразгледат конституциите: нелибералните правителства обясняват, че дори в режим на свобода, свободата има граници – те мислят, че тези граници са пресечени и превишени в западните демокрации и в Европейския съюз. За тях свободата има граници в икономиката: затова е необходимо да се насърчава икономическия патриотизъм срещу глобализацията. Еманципацията на индивида има граници: затова е необходимо да се укротят т.нар. социетални реформи. Тази критика на либерализма на няколко равнища се противопоставя челно на доминиращото мнение в Западна Европа, едновременно либерално и либертинско (Е. Макрон във Франция, А. Меркел в Германия), което се представя за хиперцентър.

Този глобализиран, либерален и европейски център се описва от нелибералните демокраци като основата на една идеология, която не казва името си. TINA (there isno alternative – няма алтернатива) причини големи щети в умовете в Централна Европа. Твърдението, че след половин век на тоталитаризъм вече нямат избор на общество, тъй като са длъжни да одобрят господстващото течение, ги потапя в гневен ступор. Нелибералните демокрации обявяват: има алтернатива на неизбежната имиграция, на социеталните реформи, налагани от прогреса, на финансовата глобализация. Редки са прищевките за излизане от Европейския съюз, но запазването на Вишеградската група бе определено от Квашневски като “специален механизъм за съгласувани действия срещу Брюксел”. Тези движения не искат да напуснат Евросъюза, а да го реформират дълбоко, по-специално чрез връщане на правомощията на националните парламенти.

Не е честно да се посочва като единствена причина за тези режими икономическото изоставане или недостатъчното образование – голяма част от градските и образовани слоеве в Унгария или в Полша се присъедини към тях. Погрешно е също да се твърди, както правят някои, че става дума за язвителност на поколенията, пожертвани от бившия комунизъм, и че новите поколения ще премахнат всичко това: младите хора в тези страни масово гласуват за популистките партии и крайната десница.

Като цяло, тези течения носят крайни  и екстремистки намерения, силно раздразнени от света, който искаме да им наложим. Непродуктивно е обаче да ги третираме просто като идиоти. Отвъд бруталността на циклопа, има визия за света зад т.нар. популистки течения. Вероятно има искане за консервативна революция, която се бори с материализма, упадъка на нравите, прекаления универсализъм, за да се защити вкореняването, етичната духовност и идентичността. Обществата в Централна Европа се бунтуват срещу определена модерност, която иска да им наложи Европейският съюз.

Названието “нелиберална демокрация” обозначава демократично избрано правителство, което ограничава свободите. Така наречените нелиберални демокрации се наблюдават по целия свят, от Русия при Путин до някои страни в Близкия изток или Африка. Това са общества, които исторически не са се ползвали с култура на свободата, и са обхванати от демократичната система било поради миметизъм, било под натиска на Запада (едното и другото са трудни за разграничение). Те имат избрани управляващи, но култура на подчинение и на потисничество. В страните от Централна Европа това са избрани правителства, които отхвърлят постмодерния “либерализъм”, във всеки смисъл на този термин. Трябва ли да виждаме в това знак за обрат в историята на нашия манталитет? Или пък язва, която местната опозиция – понастоящем в процес на гражданско неподчинение – ще успее да изкорени?

Създател на Института “Хана Аренд”, Шантал Делсол е философ и историк на идеите. Тя ръководи, заедно с Джоана Новики, подготвянето на Dictionnaire encyclopédique des auteurs d’Europe centrale et orientale depuis 1945 (Енциклопедичен речник на авторите от Централна и Източна Европа след 1945 г.), който ще бъде публикуван от издателство “Робер Лафон” през 2019 година.

Автор: Шантал Делсол, “Фигаро”
Превод от френски заГЛАСОВЕ, Галя Дачкова

Следвайте "Буднаера" в Телеграм

Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!