Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Тежките думи на Петко войвода за българските политици, все едно казани днес (ВИДЕО)
- Като са го ударили през просото нашите управници, като Апостол Савов – трупат ли трупат: пара върху пара, лозе върху лозе. Лакомо око човешко! Адашко, адашкооо, ний гръмнахме Калъм Тома, че вземаше лихва от бедните хора по десет на стоте, сега по двайсет на стоте лихва си взимат и хич окото им не мигва. Двайсет на стоте!... Да не говорим за далаверите.
- Е, аз ти казах тогава навремето, дай да караме хайдутлук, да събираме пари, а ти освобождение, освободителна дружина... И какво стана сега? Освободихме се от турците, да ни яхнат нашите. Тъй де...
- Правото, както пише в Корана, е в калъча. Не го ли разбра? Който държи калъча в ръцете си, той е прав.
- Тогава, войводо, защо да не се върнем пак в Балкана да си раздаваме нашата хайдушка правда?
- За кога, адаш? Аз съм вече на 47, а и на глава не можем да им излезем – един ще убием, друг ще тръшнем, трети ще изплашим, ала те са много, адаш – и полиция имат, и войска. Ще ни обявят за разбойници. Свършено е, адаш, а най-страшното е, че не са чужди, а родни братя!
- Ето, няма турчин да ни натиска. А що се хванахме гуша за гуша родни братя. Сдавихме се като кучета за кокала. Защо? Ще ти кажа защо. От лакомия за кокала, от надпревара кой от кого повече да има. Ей това е, което разваля света.
- Опустялата пара, дето дава сила на този и онзи изедник да си слага чатала на врата. Няма да има мир и управия и човещина, додето не се намери на тази пуста пара колая.
Още тъжни откровения на капитан Петко Киряков, които сякаш са казани за днешна България, може да чуете в двата видео-файла
Ето какво пише Николай Хайтов за огорчението на прославения войвода от следосвобожденска България в края на дните му:
Известно е, че гръмотевиците не падат върху ниските храсти, а поразяват винаги най-високите дървета. На тоя природен закон се подчинява, изглежда, и човекът — затова житейските бури най-жестоко брулят, а гръмотевиците най-често се прицелват в най-високите. Само така можем да си обясним броеницата жестоки удари, които идват един след друг в живота на благородния Капитан Киряков и защо след изпитните в Ичкале той не се превива, не се отмества по на завет от народняшката политическа буря, която следва подир Стамболовия режим. Капитан Киряков си остава в опозиция, на същото място, където е бил преди и по времето на Стамболов — русофил! Защитник на една партия, която никога вече няма да дойде на власт. Петко знае това, защото знае кой е Фердинанд, но той остава в оределите редици на тая партия до последния си дъх, защото тя олицетворява неговата правда.
Властниците рядко се интересуват от голата правда и в това отношение народняците, които изтръгват държавното кормило от ръцете на Стамболов, не правят изключение. Те само чакат удобния момент да нанесат своя удар върху бившия войвода Петко и го намират, когато на 26 ноември 1897 година в Народното събрание се внася законопроект за отпускане държавни пенсии на „ония, които като членове на някоя въоръжена организационна чета са взели участие в сражения, имеющи за цел освобождението на България до преминаването на руските войски през Дунава 11 юни 1877 година“.
В законопроекта на министъра на финансите четата на Капитан Петко фигурира, но при разискванията на Народното събрание политическите противници на бившия войвода, воглаве с варненския депутат Апостол Савов, успяват да зачеркнат неговото име от списъка на заслужилите войводи, поборници за свободата на България, и предложението за отпускане на пенсия на Капитан Петко войвода остава без последствие.
Кой е този Апостол Савов, станал причина за позорната несправедливост към човека, който носи върху тялото си тридесет и две рани за свободата на България, участвува в сто сражения и рискува живота си хиляди пъти?
Апостол Савов е един от варненските адвокати-практици. Един от многото политически мижитурки от онова време, голям консерватор-народняк, който, щом усеща в ръцете си властта — започва безсрамна спекулация с имотите на изселващите се турци. Той купува на безценица такива имоти, а след това ги препродава с огромни печалби, но и не се ограничава само с доброволните покупко-продажби, а си служи също така със сила и със заплахи, било да прогони турците, било да заграби техните имоти без пари, като успява по този начин да натрупа огромно състояние и става един от първите лихвари в града.
Единственият човек, обявил се на страната на беззащитните изселници, е Капитан Киряков. Тоя рицар по дух, който цял живот се е борил на страната на сиромасите и слабите, не може да бъде ням свидетел на безсрамните властнически произволи и разобличава машинациите на всесилния Апостол Савов. Минал през Стамболовия полицейски ад, бившият войвода отлично знае какво нещо са властниците, какви рискове поема, като се обявява срещу един от най-влиятелните народници във Варна, но въпреки това приема тези знакове и започва да разкрива кирливите ризи на Апостол Савов.
Само че Апостол Савов не е сам...
След този мръсен и коварен удар върху Петка може да се очаква, че неговите врагове ще спрат, но — не! Подлеците са неуморими, защото чистият човек е най-непоносимото нещо за мръсника. Те подновяват своите усилия за окончателното морално и материално сгромолясване на Петка, като организират едно „Постановление на Варненската община“ за отнемане мястото на Капитан Петко Киряков като подпредседател на дружество „Страгджа“ — прераснало по-късно в тъй нареченото „Тракийско дружество“ на бежанците от беломорските земи. Този удар не успява, но все едно — предишните няколко са напълно достатъчни, за да вгорчат живота на бившия войвода дотам, че той пие дори кафето си на вересия. За всяко кафе Ахмед Ефенди слага по една рязка на таванската греда. Слага я пред очите на Петко, а зад,гърба му я изтрива — една игра, която Капитан Киряков скоро ще хване и за дълго ще бъде разстроен, дето е докарал работите си дотам, че и кафето си да пие „милостиня“.
…Търкалят се дните все такива, и неусетно идва краят на годината 1898 и началото на новата 1899-а, когато един нов политически трус раздзижва първия месец на тази година: смяната на народняците с либералите на Радославов.
Новата промяна събужда нови надежди, но напразно. Партиите се сменяват, програмите се сменяват, лозунгите и обещанията се сменяват, но едно остава все едно и също: хората, властниците партизани, които все едно как се наричат — „стамболовисти“, „радослависти“, „демократи“ или, „народняци“, — са еднакво лакоми и двулични, еднакво егоисти и безскрупулни и безчестни. Защото по силата на някаква зловеща закономерност начело на обществения живот в тази епоха на обществено кипене излиза не най-умното,и благородното, а тъкмо най-безскрупулното, най-двуликото и безхарактерното.
Такива са и новите властници. Те дават на Петко да разбере, че ако той ги погледне с едно око, те ще го погледнат с две, но техните очаквания да го присвоят си остават напразни. Тъкмо напротив, когато всички си мислят, че бившият войвода е окончателно омазан, Капитан Киряков извършва една „лудория“, която всички слисва и стъписва. Тази лудория се състои в следното. Едно от първите мероприятия на либералното правителство на др Радославов е да сключи заем за откупуването на южнобългарските железопътни линии от частните компании, на които те принадлежат. При много възможности, които се предлагат на правителството, за да сключи тоя заем при условия горе-долу сносни, Радославов по внушение на княз Фердинанд сключва тая сделка тъкмо с виенските банкери, които определят най-безбожната лихва. Тоя очевиден грабеж предизвиква народния протест и преди всичко негодуванието на консервативната опозиция, в която се числи и Петко. Капитан Киряков не само че пръв се подписва под тоя публикуван във вестниците протест, но бившият войвода изработва едно черно знаме с надпис „Погребаха България“ и лично той го забива та покрива на своя дом, където няколко дни наред плющи под напора на морския вятър за общо удивление и възхищение на честните варненци.
... Черното знаме върху покрива на Капитан Петковия дом е не само едно .пророчество за бъдещето на България през следващите няколко десетилетия, то е също така и едно тъжно предзнаменование, защото няколко месеца след шумното и славно произшествие с черното знаме, на 7 февруари 1900 година смъртта покосява живота на легендарния войвода Петко, Новий Крали Марко за Одринския край.
Така умира Капитан Петко войвода в своята освободена Родина, ненавършил още пълни 55 години, преждевременно телесно състарен и сломен от тежките побоища в Ичкале, от мръсните клевети и трагични разочарования.
Въпреки мразовития зимен ден погребението му е тържествено — хората, както е известно, на погребение са щедри. Всички са мрачни, някои плачат и плачат искрено, само върху Петковото лице е застинала една загадъчна усмивка, сякаш в последната минута той е разбрал нещо много смешно, ала не е имал време да го изрече.
На какво се е усмихвал Капитан Петко Киряков в последния си час? Дали на избавлението от непоносимата болка? Или от задоволство, че е извървял пътя си прав, или пък се е надсмивал над жалката човешка правда, която винаги идва след ковчега на мъртвеца, ако тя изобщо благоволява някога да дойде!
Неизвестно! Легендарният капитан потъва в гроба заедно със своята весела тайна. Преселва се във вечността последният рицар на хайдушкия деветнадесети век, един гигант — по дух и тяло, както Страшимиров го нарича — смел и благороден Гъливер, който има нещастието да надживее своята борческа епоха, за да попадне в царството на коварните джуджета.
Джуджетата го умъртвяват наистина, но неговият огнен дух вместо да гасне — все повече свети и огрява сърцата с благородния си пример, с кристалната си чистота и с щедрата си саможертва пред олтара на България.
Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!