Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Веригите на бедността
Маргарита Петкова
Надеждата умира последна - все се надяваш, че трудът ти не отива нахалост и сънуваш, че детето тича с нови маратонки
Това, което ние го живеем, влиза в докладите на различни световни организации като суха статистика.
Над 2,6 млн. души от народонаселението ни живее под прага на бедността. Вече й изгубих левовата равностойност, май я вдигнаха от 286 на 300 лв. На глава от населението.
Минималната работна заплата е 420 лв., та ако направим една сметка, при положение че и двамата родители работят върху такава ставка, абсурд е едно четиричленно семейство да се избута над границата.
И семействата с едно дете са на ръба.
Много се говореше тези дни, че всъщност сме цъфнали и вързали откъм доходи. Вързали сме.
Двата края,
дето ги теглим,
белким се допрат
и между тях да не отиват на кино хлябът и сиренето на масата, учебниците, дрехите и обувките, сметките, сметките, сметките, с които монополистите ни затрупват живи в гробовете на всесилната си наглост.
Това в статистика не го вкарват. Там вкарват само човешкия ресурс. България е на пето място в Европа по... робски условия на труд. Едно на ръка, че имаме 600 000 бедни работещи хора. И те са с международен статут за роби.
Съжалявам за всички онези, които яростно защитават гордостта на род и родина, че не сме живели никога в робство, че те не са потомци на роби. Децата им няма да могат да оспорят статистиката, за разлика от родителите си, защото всичко писано, всичко нарисувано, доказано или не съвсем,
по време на
турското, хм,
владичество, присъствие, братско пребиваване и т.н. може да подлежи на опровержение, но сега сме в ЕС и именно от там ни спускат тези данни. Мда, статистика е това, пейте робове, грей и ти, слънце, в таз робска земя, не цитирам точно Ботйова, защото ме е срам. Прекалено много робство има и във фолклора ни, и в художествените жанрове, и в душите ни.
Няма да ви тълкувам термина “робски труд”, можете да чукнете в гугъл. Или попитайте работниците от Ямбол, шивачките от Югозапада, продавачките в хранителните вериги, миньорите от “Ораново”,
близките на
загиналите в
Горни Лом...
Да изброявам ли?
Това за работещите. Дето са съгласни на всичко, но да вземат някой и друг лев, когато чорбаджията реши да им даде. Армията на безработните, ако да е въоръжена армия, ще е сред най-многобройните в света. На глава от населението. И да се разберем - не говоря за едно малцинство, което и да иска, никой няма да го наеме на работа. Вярно е, че то увеличава процентите по статистика, но след като държавата не може да осигури работни места на хора със специалност и образование, кой ти мисли за издържащите цели фамилии с детепроизводство от 12-годишна възраст. И това си е проблем, нетърпящ подценяване. Състоянието на бедност, когато една трета от населението живее в него, изобщо пък не търпи подценяване и извинение.
Попаднах скоро на една статистика, в която се даваха проценти като как се разпределят социалните подпомагания.
Около 32% отиват за майчински, 22-23% за обезпечение на трудовата борса, около 12% за инвалиди, 6% - за деца с трайни увреждания. Може и да се разминавам с плюс-минус някой процент, но впечатление ми направи, дето до 100% нямаше как да ги изкараш. Та останалите проценти къде отиват? Като спестени ли ги отчитат? На робите, знайно е, не се полага друго освен кат дрехи, парче хляб и канче вода. Тези, които оспорват историческото ни битие под чуждо влияние, точно за това се хващаха - имали сме земя, имали сме къщи, имали сме, имали сме, само едно сме нямали - свобода. Свобода и сега мнозина нямат. Приковани са с веригата на мизерията
към машината,
към щанда,
към забоя,
към хляба и обувките за децата си са приковани. И няма мърдане. Сам не смееш да мръднеш, защото надеждата умира последна и все чакаш и се надяваш, че трудът ти не отива съвсем нахалост, че ще получиш мижавите левчета, че ще си платиш с тях борча в магазина и ще ти останат за пакетче лукчета или шише ракия. Да гаврътнеш една-две чаши, да заспиш и да сънуваш, че детето тича към теб с нови маратонки, жена ти е облякла нова рокля и ти се усмихва и че в джоба ти не дрънкат стотинки, а сладко шушнат десетина банкноти до следващата заплата, която няма да се бави с месеци. Мечтиииии, мечти,
поне до една
бира да го
докараш
Такава е действителността, не само статистиката.
И как да се чувстваме свободни, а не роби? Питам и отговор не чакам. Кратко и ясно ви го казвам вам, роби на труда. Не като обида, а като гола статистика. На гол тумбак.
Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!