Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Погледнете в огледалото. Там е България. Надеждата няма да дойде отвън
РАЗГОВОРИ С БЪЛГАРСКИ МЪЖЕ е новата рубрика на Мемория, чрез която искаме да направим опит за преодоляване на чистия анализ и на диагностиката на случващото у нас и по света, като обменим не само своите идеи, но и експертизата, стратегията и визията си за България чрез формиране на активно лично и обществено отношение и най-вече – чрез позитивно действие към общото ни бъдеще.
Разговор на Христина Христова и Цеца Христова с Костадин Костадинов за Мемория, 20 април 2016
– Днес отбелязваме 140 години от Априлската епопея. Доколко този преломен исторически момент е част от колективната ни памет днес и доколко историческата ни памет е притъпена?
– Смятам, че през последните 26 години срещу колективната ни историческа памет беше извършено и продължава да се извършва едно покушение. То има за цел да я унищожи, да я обезличи и да я подмени, и това е крайната цел и на всичко, което се случва през тези прословути 26 години от 1990-та година насам. Ние, българите, вече не се чувстваме като общност, нашата нация се разпада пред очите ни и се дезинтегрира. Забелязваме, че има процес, при който вървим назад – вместо в интеграционен, вървим в дезинтеграционен процес. Ако през Възраждането от народ станахме нация, сега от нация сме на път да станем отново народ, после племе, докато стигнем до фазата на тоталната деградация на социума.
Що се отнася до това, дали е притъпено чувството ни за памет, това също е част от отговора. Не толкова притъпено, колкото подменено. През последните години виждаме, че този процес става все по-активен и настъпателен. Той не е случаен, защото няма как нещо, което се прокарва толкова планомерно, целенасочено, последователно и методично, да е случайно, независимо от това какви правителства управляват страната.
– Кой стои зад този процес? Защото, така казано, за някои все още може да звучи като теория на конспирациите.
– Не, няма никаква конспирация, напротив. Това са господарите на нашата страна. Хората, които започнаха да провиждат един, бих казал, непровеждан в световната история експеримент, за тотална подмяна на националното самосъзнание на хората, живеещи на една територия и в една държава – съчетано с демографското омаломощаване и етническата подмяна на самия субстрат на нацията. Защото при нас тези процеси са неразривно свързани. От една страна, ние намаляваме количествено, от друга – подменяме се като народ качествено. От 2007-ма година новородените деца, които не са от български произход, са повече от 50 процента от общия брой на новородените. Виждаме, че в момента дори и официални органи – държавни, синдикални организации и различни структури, започват да говорят за това. Тъй като от 2007-ма досега са минали 9 години, това все още не се забелязва толкова ясно, но вече започваме да чуваме приказки как циганчетата били 30 процента, дори Янка Такева каза, че са 40 процента в първи клас. Което е вярно частично, защото една голяма част от тях не ходят на училище и на практика броят им е по-голям.
Всъщност, виждаме, че при нас процесът на демографското обезкървяване на българската нация върви ръка за ръка с етническата подмяна на нейната основа, която е българската народност. Само че българската народност е на път да стане малцинство в собствената си държава, в резултат на което ще се подмени и основата на нацията, която просто вече няма да е българска.
В тази връзка – само преди няколко дни имаше едно уникално, безпрецедентно, не само за нашата, но и за световната правораздавателна практика съдебно решение, което постановява, че понятието „българин“ в своя етнически смисъл създавало основание за дискриминация на етническа основа. Следователно, понятието „българин“ трябва да се тълкува като гражданско, а не като етническо. Или – който твърди, че е българин, твърди, че е български гражданин, а не че е българин по произход. С други думи, в България може да има турци, може да има арменци, цигани, евреи, може да има всякакви, но не и българи.
– Невежество на съдебните органи ли стои зад едно такова решение?
– Естествено, че не е невежество. Вижте, нашата страна претърпя за тези 26 години нещо, което наистина е безпрецедентно в световен мащаб. Ако ние оцелеем, това след време ще бъде преподавано и ще бъде давано като пример за това как един народ е успял да се спаси от унищожението си буквално на косъм. Но аз лично се съмнявам, защото ние за тези години загубихме около една трета от своята нация. Тоест, всеки трети или четвърти българин или загина в рамките на т.нар. преход, или емигрира. Което е едно и също, него го няма на територията на държавата.
Отделно от това върви и процес, при който паралелно с подмяната на колективната памет, на етническото самосъзнание, на историческата памет, върви и подмяна на етническата структура, на нацията и обществото в България. Ние много пъти сме се възмущавали защо съдържанието на учебниците е такова – мултикултурно. Ами предвид на това, че вече училищата ни са такива и в тях българчетата са малцинство, очевидно е, че се подготвя почвата за постепенната и поетапна подмяна на българската народност с друга доминираща народност в България. И това, между другото, ако някой си мисли, че е някакъв прецедент – не, не е, има такива случаи в световен мащаб и те винаги са завършвали или с граждански войни, или с унищожение на държавността.
– Къде например?
В Ливан. Ливан е създадена като една християнска маронитска държава в Близкия Изток през 1920 година, подмандатна територия на Франция. Когато се създава като част от бившата османска територия, тя не случайно е отцепена от останалата част на Сирия, защото точно на територията на Ливан християнското население е било мнозинство от порядъка на 80 процента. Имало е и мюсюлмани, разбира се, като най-малко са били мюсюлманите-шиити. В един момент обаче, заради бурния демографски възход на шиитите, и разбира се, на сунитите (при маронитите раждаемостта е била 2-3 деца, докато при шиитите – 5-6, а при сунитите – по 8-9), някъде към края на 60-те, началото на 70-те години маронитите стават малцинство. А в конституцията на Ливан е заложена много сложна схема за разпределение на властта между отделните конфесионални, т.е. религиозни общности – защото те всички на практика са арабоезични, макар и не всички да са араби по произход.
И там е заявено, че примерно, маронитите контролират президентската институция, т.е. държат изключителната изпълнителна власт плюс армията, сунитите – министър-председателския пост, а на шиитите е оставен постът на председателя на парламента. В един момент обаче маронитите остават под 50 процента, а шиитите са на път да ги изместят като най-мощен политически и икономически елемент в обществото. Те поставят въпроса за промяна в конституцията, която да отговаря на новите демографски реалности, маронитите отказват и започна една гражданска война, даже две, които в продължение на 15 години разкъсваха страната и се получи това, че в момента християните са в най-добрия случай 30 процента. Просто християните изгубиха гражданската война, задържаха президентската институция, но тя пък беше изпразнена от съдържание и властта мина от ръцете на президента в ръцете на министър-председателя. И в момента Ливан е една мюсюлманска държава.
Същият процес започна и в Нагорни Карабах. Арменците затова въстанаха през 90-та година, защото в един момент те просто бяха на път да се превърнат в малцинство в собствената си автономна област. От 99 процента през 1921 г. те паднаха на 70 процента и при условие, че азерите имаха по-висока раждаемост, в рамките на следващите 10-20 години Карабах щеше да стане една азерска територия не само по административен статут, а и чисто демографски. Точно това беше и причината за войната.
По подобен начин се развиват и процесите в Република Южна Африка (ЮАР), която е създадена през 1910 г като държава на бяло мнозинство, като Южноафрикански съюз с ранг на доминион на Британската империя. Но заради нуждата от работна ръка, заради по-високата раждаемост на негърското население, и заради притока на други африкански чернокожи, които идват да работят, в един момент се оказва, че белите, които са били от порядъка на 55-60 процента при създаването на държавата, бързо започват да намаляват и някъде към края на апартейда – 89-90-та година, те не превишаваха повече от 20 процента. След като предадоха властта, започнаха репресии срещу тях, в резултат от което белите в момента са не повече от 7-8 процента на територията на Южна Африка.
Има и други примери, така че да не си мислим, че това е нещо, което не се е случвало. Но във всички тези случаи говорим за територии, които не са имали своя държава, те са създадени отвън или като колонии, или като бивши имперски територии. Докато в България говорим за една държава, която е най-старата в Европа – категорично; народ с история, която е още по-древна от историята на държавата. В момента виждаме как този наш народ на практика се самоубива. И това се случва пред очите ни, пред очите на Европа.
Ако трябва да перифразирам думите на Виктор Юго от 1876 г., който малко след известяването на драматичните събития в Батак излиза и казва: „Убива се един народ, дами и господа. Къде? – В Европа. Има ли свидетели? – да, целият цивилизован християнски свят. Какво прави той? – Нищо!“, то в момента се случва същото нещо и с нас. Но не само че никой нищо не прави, а напротив, обяснява се, че всичко това е нещо съвсем нормално, че това са естествени процеси, че така е било навсякъде и т.н. Което пък ме подсеща за стихотворението на Ботев – „Кажи ми, кажи, бедний народе,. кой те в таз рабска люлка люлее?“
Е, аз мога да отговоря на този въпрос и го казах и преди малко – тези, които контролират България, които я управляват. Защото България не е независима държава, тя се управлява дистанционно, даже не толкова дистанционно, а директно от американското посолство в София. Това дори не се крие, то е като обществена тайна, но все повече публични личности се осмеляват да го назовават. България има в момента статута даже не на колония, а като на един от островите от т.нар. Британска територия в Индийския океан. Там има една прелюбопитна територия, която се казва архипелаг Чагос. Когато през 70-те години започват да правят военна база, местното население илоа заявява своето несъгласие. Какво прави Британската империя, знаете ли? Говорим за 60-те, 70-те години на ХХ век. Чисто и просто ги натоварва на кораби и ги депортира от собствената им територия. Така този народ е разселен, унищожен, асимилиран, в момента даже и езикът му не се говори от останалите няколко десетки души от тази етническа общност. А пък територията на архипелага и конкретно на атола Диего Гарсия в момента е най-голямата американска военновъздушна база в Индийския океан (тя е британска, но е дадена под аренда на Щатите).
Нещо подобно се случва и с нас. Виждаме, че територията ни се изпразва от население. Има огромни части на България, в които просто България липсва. Има части от нашата страна, където или липсва население, или ако има, то просто не говори на български. Не е нужно да се ходи кой знае колко далече от София. Разходете се, примерно, на 15-20 км. западно от София и Перник и ще попаднете в села, даже цели общини, в които деца не са се раждали от години. Например община Трекляно в Кюстендилска област. В цялата община има едно училище, в което учат 20 деца, по-голямата част от тях – циганчета, докарани от Кюстендил. В Североизточна България, ако тръгнем по диагонал – на територията на цяла Добруджа – в Добричка и Силистренска област, знаете ли в кои общини българчетата за повече от 50 процента от първокласниците? Само в Добрич и Силистра. Навсякъде другаде са под 50 процента от общия брой на децата, навсякъде. Има общини, например община Крушари, където има 3 училища. В единствената гимназия, която е в общинския център Крушари, учат 270 деца, сред които 10 българчета, 10 турчета и 250 циганчета. И това е Добруджа!
Да продължавам ли с другите примери? По българо-турската граница, например. И това нещо не е случайно. Не е случайно! Всичко, което се случва у нас, особено целият този геноцид – между другото, много перфидно провеждан…
– За някои геноцид е твърде силна дума, защото под геноцид те разбират буквалното избиване на хора, за което има много примери в историята…
– …защо да е силна дума? Напротив. Това е процес на изтребление на българския народ. Виждаме само една група у нас, която се развъжда и просперира, и това е циганската общност. За тях това не е проблем, но за нас очевидно е. Геноцид не е силна дума, защото когато у нас хората имат избора между това да си купят храна или да си купят лекарства, това е геноцид. И това не е за 10, а за 50 процента от населението. И това се провежда съвсем планомерно и целенасочено. Съвсем!
– Всички политически субекти от прехода ли участваха в този процес?
– Всички! Всички без изключение. Абсолютно всички! Без изключение. Няма никаква разлика в провежданата политика. И в едно са абсолютно последователни – безкрайно сервилното отношение и лазенето по пода, угодниченето и подмазването, слагачеството, слугинското поведение пред новия господар.
Това, което в момента България прави спрямо съвременната евроатлантическа империя, не сме го правили и спрямо Съветския съюз. В България по времето на СССР нямаше бази на съветската армия. Съветският посланик не се е появявал по телевизията да дава обяснения защо това или онова трябва да се направи. А сега така се случват нещата и очевидно това се приема за нещо съвсем нормално. Нещо повече – смята се за редно, защото един вид от там идва цялата истина.
– Да се върнем на историческия повод за този разговор. „Правилно“ ли помним историята си? Защо винаги спорим за нея? Защо непрестанно я пренаписваме?
– Има исторически спорове, които се водят в академичните зали, между специалисти, с документи, факти, аргументация и на съответното високо академично и научно ниво. И там понякога е възможно някой нов изследовател буквално да пренапише историята и да преобърне някои постановки, които преди са смятани за аксиоми. Само че при нас през последните 26 години виждаме, че започна нещо друго. Започна едно налагане на нови сюжети, на нови исторически линии на поведение, „откриват“ се дори нови факти или откровено се фалшифицират с една единствена цел – да се подменят определени факти от нашата история. Примерно, през последните няколко години най-фалшифицираният исторически персонаж, или по скоро – най-подлежащо на фалшифициране е делото на Васил Левски, тъй като ние го приемаме безспорно като иконата на Българското Възраждане. Човекът, който успя да докаже на българите, че могат да се освободят сами. Че не са роби на султана, че могат да бъдат свободен народ. Да, могат да излязат с пушките-кремъклийки и черешовите топчета срещу модерната, въоръжена със стоманени оръдия турска армия, която, между другото, само две години след Априлското въстание дори могъщата Руска империя едва успява да победи.
И какво се получава? Виждаме, че започват да се появяват разни фалшиви писма на Левски, фалшиви обръщения. То не бяха завещания, то не бяха писма до Любен Каравелов, то не бяха заклинания срещу Русия. И когато един такъв фалшификат се развенчае, има тишина няколко месеца и хоп! – появява се нов. Той набира пространство и инерция в интернет, развенчае се, ама къде разбрал, къде не разбрал, в един момент някой чува за първото нещо, отново се натрупват трафик и посещения и в един момент се получава така, че има едно тотално размътване на погледа на хората, които търсят историческата истина.
– Какво е историята – обективно случващо се, безстрастно движение, или субективно изживяване, в което е генерирана колективна и субективна емоция? Има ли златна среда в тази опозиция?
– Историята е плод на човешка дейност. А в тази човешка дейност основно влияние имат личностите, които могат да задвижат тези исторически процеси. Хората, които застават начело на масите и които ги водят след себе си. Неслучайно един от най-големите изследователи на теорията на етногенезиса – Лев Гумильов, в поредица от свои изследвания доказа, и то първи доказа, че всеки един народ е възникнал, воден от определена личност. Реална историческа личност, която с течение на времето се превръща в легенда, понякога името й изчезва, а много често името на този човек се превръща в етноним на самия народ. И тези хора, естествено, са имали свои субективни виждания, свои намерения, цели и идеали, които са успели да предадат, но и да наложат на останалата част от своите последователи. От тази гледна точка ние, разсъждавайки със съвременните си виждания, понякога не успяваме да влезем, както се казва, в обувките на тези хора, които коментираме и за които разсъждаваме. Най-малкото, ние не можем да си представим чисто битовите и физически условия, в които те са живели. А за съжаление наистина битието определя съзнанието.
Много пъти сме коментирали величието на Левски, но някак си подминаваме простичкия факт, че това, което този човек действително е направил, е нещо гигантско. Ето, аз говоря със страшно много хора, които не харесват правителството на Бойко Борисов, искат да го видят свален, говорят за революция, за съпротива и т.н. И аз им казвам: „Добре. Хайде да действаме.“
Представете си сега например хипотетично, ако решим да правим една такава революционна организация в нашата свободна, българска страна. Която официално не е подчинена от друга държава, имаме всякакви удобства, коли. Можем да пътуваме от София до Варна за 40 минути със самолет, а по времето на Левски се е пътувало 10 дена. Имаме телефони, чрез които можем да се свържем веднага с който и да било, а по времето на Левски са се пишели писма, шифровани съобщения, които понякога са пътували и по месец време. Този човек е успял да направи революционни комитети в 500 български села и градове! Да ги обиколи, и то три пъти подред, в три поредни години. Цялата българска етническа територия! Пеша! Имайки предвид, че той изтърпява една неуспешна операция от апендицит по време на Втората легия, която му оставя една незатворена и до края на живота му гнояща рана. Той всяка вечер я е промивал, за да не получи инфекция. Неслучайно в неговото прословуто тефтерче по-голямата част от изписаните вътре неща са най-различни рецепти, билкови отвари, които са му помагали за това.
Тук не говорим за желязната воля, която трябва да има човек. Представяте ли си каква желязна физика трябва да има този човек? И какво въплъщение на всичко най-добро, което българският народ е можел да създаде, е представлявал той? Сега е лесно – качваш се на колата, отиваш някъде, говориш на хората, някой ти организира всичко предварително – лепи ти плакати, събира хора, пуска реклама по телевизията., появяваш се някъде. Даже вече не е нужно да пътуваш – ходиш по телевизионните студиа, пропагандираш, биеш се в гърдите, обясняваш колко си велик. Навремето това нещо не го е имало.
И точно по тази причина Левски е бил много силна, магнетична личност, която е успявала да увлича хората след себе си. Ние това нещо не можем да го разберем. Любителите-историци до голяма степен обичат да разсъждават за определени исторически събития с модерни категории, с някакви модерни гледни точки. Не става така и точно поради тази причина се получават изкривявания и извращавания на историята. Оттам насетне започва и подмяната на историческата памет.
– Свидетели сме на спонтанно пробуждащо се патриотично съзнание у нас, което се проявява в самоорганизиращи се действия – като тези на българо-турската граница. В спора за тяхната легитимност какъв трябва да бъде историческият поглед – въпреки че в случая не можем да имаме оценка от дистанцията на времето?
– Оценката е много проста. Там, където българската държава отказва да изпълнява своите функции и да охранява държавната граница – било с армия, било с полиция, което е регламентирано в нашето законодателство и най вече в основния закон – Конституцията, там, където тя се изтегля, независимо дали го прави доброволно или защото някой е наредил на нашите компрадори, държавата не търпи вакуум…
– Но управляващите твърдят, че това не е вярно, че границата се охранява…
– Те твърдят, обаче в България вече влязоха 100 хиляди мигранти, които по смисъла на българското законодателство са престъпници.
– Това официални данни ли са?
– Това са официални и неофициални данни. Между другото, аз искам да попитам колко са точно тези хора, защото май никой не ни казва. Зададох въпрос колко са осъдените и разбрах, че няма нито един осъден от тях. А да не говорим за това колко са пък експулсираните. В началото, ако помните т.нар. бежанска криза преди 2 години и половина, имаше само няколко самолета експулсирани иракчани. Това беше единственият случай. Ако държавата в лицето на своето правителство е решила да прави нещо подобно, защо не го продължи? Много просто – защото някой им е казал да не го правят. Та в тази ситуация, в която държавата липсва, очевидно е, че хората, които сами по себе си представляват фундамента на държавата, защото държавата – това сме ние, ние сме суверенът и народът, това съм аз, вие, всички хора, които плащат данъци и я издържат – в един момент суверенът взима нещата в свои ръце. Ако аз примерно видя някой, който влиза в къщата ми, за да ме ограби или да ме насили, и при условие, че полицията няма да ме защити, какво трябва да направя? Да кажа – ама понеже аз не съм нито армия, нито полиция, ще си трая, докато той ме коли. Няма как да стане това нещо!
Разбира се, не всеки може да го направи това. Не всеки носи такъв дух и такъв плам във себе си. Да си представим ситуация, в която видим на границата една тълпа от такива мигранти – по-голямата част от хората ще се направят, че не ги виждат или просто ще избягат. Една по-малка част сигурно ще сигнализират органите. А най-малката част от тях ще вземат нещата в свои ръце и ще се опитат да ги задържат. В крайна сметка, аз не виждам голяма разлика между хората, които правят това в момента, и хъшовете, които навремето са бягали във Влашко, които са отивали да се бият в Първата и във Втората легия на Раковски, хората, които са се включвали в хайдушките чети. Това са били хора, които не са искали и не са можели да търпят потисничеството. А в момента в България има тежък потиснически антибългарски режим. Ние не живеем в българска държава. Това нещо, в което живеем, е една скотобойна. Един съвършен апарат за унищожаването на българите и за превръщането им в аморфна биомаса без самосъзнание.
– Според теб възможно ли е българското общество да се обедини около общите си проблеми и да изгради обща визия за бъдещето си, или разделението между нас е твърде дълбоко?
– Няма такова разделение! С когото и да говоря, по какъвто и да е повод, в 90 процента от случаите хората мислят еднакво. Никой не харесва реалността, в която живеем, категорично. Няма как да видим по улиците хора, които радостно пляскат и са щастливи и доволни от това, което виждат около себе си – от мръсотията, от дупките по улиците, от несигурността, от безработицата, от абсолютната безперспективност в собствената им страна. Няма хора, които да се чувстват по подобен начин. Така че у нас обществото не е разделено, то просто е отчаяно, обезверено, то е убито! И това е една от най-важните последици от случилото се през последните 26 години.
Малко след 90-та година ние, хората в България, мислехме, че от нас зависи много. Хората излязоха по площадите – тогава бях на 10 години и излизах с татко. И си спомням как всички се радваха, казваха – ще направим това, ще направим онова. Хората съпричастно участваха в политическия процес, те се усещаха творци на историята СИ! Те усещаха, че държат съдбата СИ в ръцете СИ! Сега всичко това го няма. Хората клатят глава и казват – ами то от нас нищо не зависи, и да гласуваме, и да не гласуваме, то е ясно какви ще са изборите, защото те ще си ги фалшифицират, медиите са купени – собственост на 5-6 човека в България, даже по-скоро на един-двама. Какво очакваме от едно такова общество? Единственото, което може да го извади от летаргията, е създаване на автентична и активна обществена съпротива. В определен смисъл това е революция.
Митингът на СДС на Орлов мост в София преди първите свободни избори през лятото на 1990 г.
Но в момента, в който се появят такива импулси, веднага се правят опити за тяхното дискредитиране и унищожаване. Между другото, срещу българския патриотизъм и срещу българското национално чувство се води много сериозна война. Ето, днес излиза поредна статия в Дойче Веле на един известен българомразец – Александър Андреев, който обяснява вътре в прав текст как в нашата история всъщност няма нищо забележително. И най-гнусното е в края, където той казва – докато ние учим, че България е в гнездото, в сърцевината на европейската цивилизация, тя всъщност не е. Първо, ние това не го учим, за съжаление. И второ, всъщност то е вярно, но у нас вече са малко хората, които го знаят. Явно за хора като Александър Андреев дори и това е много, тях дори и това ги дразни. Защото трябва да ни внушат, че ние сме, първо – малка държава, което непрекъснато ни се обяснява, а ние не сме малка държава, ние сме по-големи от Австрия, от Португалия, от Холандия, от Белгия, от Дания, от Ирландия, да не говорим за Прибалтийските държави, и като население сме на средна нога все още. Но ни се обяснява как сме малка държава и как от нас нищо не зависи. Чакайте! Защо от другите зависи, а от нас – не?
След това ни се обяснява, че нямаме кой знае колко богата история, с която да се гордеем. А после ни се обяснява, че всъщност и да се гордеем, какво от това, след като в момента няма с какво да се гордеем. И така нататък. Тоест, прави се всичко необходимо, за да се смачка самочувствието на нас, българите. И то се случва. И единственото, което може да ни спаси, е осъзнаването на нуждата от активна гражданска съпротива и активно отношение към собствения ни живот. Не трябва да се страхуваме да бъдем коректив на властта, защото това е наше конституционно право. Само с активен обществен натиск могат да бъдат спрени хората, които убиваха и продължават да убиват нашия народ и окрадоха това, което беше построено от нашите родители, от нашите баби и дядовци, като ги принудиха буквално да умират в агония. Други бяха принудени да се евакуират от собствената си държава, защото никой не е заминал навън от хубаво.
Миналата година правих едно проучване в Икономическия университет и в Английската гимназия във Варна. 75 процента от абитуриентите и 90 процента от абсолвентите категорично заявяват, че завършат ли – навън! И няма да се връщат, това въобще не подлежи на коментар.
– Не може да се отрече, че в европейски мащаб има надигащ се патриотичен импулс, като контрапункт на крайния глобализъм и неолиберализъм. Ще набере ли скорост и ще може ли да бъде реален фактор в изхода от съвременната геополитическа криза?
– Или ще набере сила и ще стане фактор, или Европа ще загине – такава, каквато я познаваме. Защото при нас процесите, за които стана въпрос, ги има и в европейските страни, само че ако при нас те са напреднали и сме по средата на пътя, при останалите европейски държави заради по-големите им мащаби този процес върви по-бавно. Но и при тях ще се случи. Само че при тях ще се случи много по-трагично. Защото през 14 век ние изживяхме един Апокалипсис. В края на 14-ти и началото на 15-ти век българската християнска цивилизация беше пометена и изличена от лицето на земята. Не знам какви чувства и емоции ме обземат, когато някой почне да обяснява как всъщност не било турско робство, а владичество, било нормално и така нататък.
Питам аз – какви са нашите следи от прекрасната държава, от цивилизацията, която сме имали? Когато по нашите земи е цъфтяла цивилизация и когато тук е имало развита държава, армия, икономика и всичко останало, в Западна Европа все още е имало бели петна, които не са били заселени със хора. Та през 11-ти, 12-ти и 14-ти век дори българският народ е един от най-големите в Европа! Ние сме били повече от англичаните, ние сме били третият народ след германците и французите, повече от италианците, от руснаците… Цялото население на британските острови през 13-ти век е било 800 хиляди души. Тогава българските земи, приблизително, според оценките на историческите демографи, се населяват от 3 до 4 милиона души! И когато идват турците, всичко е унищожено. Ние на практика сме почти погълнати от това нашествие. Българският народ страда от демографски колапс, едва оцеляваме. И се получава така, че за пет века оставаме толкова, колкото сме били. Ако през 14-ти век сме били 5 милиона, през 19-ти отново сме 5 милиона. А през това време англичаните, които бяха половин милион, станаха 40 милиона. Къде са нашите църкви отпреди 14-ти век? Знаете ли колко български църкви има запазени отпреди епохата на турското нашествие? Седем! Говорим за действащи, не за основи или такива, които се намират в археологически разкопки. Седем! Всичко, което имаме уж от епохата на Османската империя, всъщност е от средата на 19-ти век, в най-добрия случай – от 18 в. И тук-таме някоя църква от 17 в. Всичко е унищожено. Елитът ни е унищожен, изклан! Ние сме превърнати наистина в една рая, в безлично стадо.
Това, което ни се случи през 14-ти век, европейците не го изживяха. През 8 в., когато ислямът нахлува в Западна Европа през Гибралтар, завзема Пиринейския полуостров и стига почти до сърцето на Франция, християните все пак успяха да се опазят и по някакъв начин, макар че им трябваха седем века – от 8-ми до 15-ти, за да изтласкат окончателно исляма, и още два века, за да решат окончателно проблема. Защото последните въстания на местните араби в Испания са през 16-ти век. Значи можем да ги кажем съвсем спокойно едни около 900 години. Те, нашите партньори и приятели в Западна Европа, досега не са се сблъсквали с нашествие, което няма нищо общо с тях като цивилизация. Ислямът е друг свят, друга планета. И то в тази му версия, която в момента вилнее в Близкия Изток. И сега тези техни отгледани, откърмени от тях самите гета, които растат като тумори на територията на Западна Европа, които са на път да ги погълнат, всъщност ще им причинят това, което причиниха на нас. Само че ние това вече сме го изпитали и по някакъв начин тази болка, носейки я в гена си и в историческата си памет, може да ни спаси. Точно затова се прави всичко възможно тя да бъде заличена и да ни се обясни, че това всъщност не е болка. Тоест, не вярвайте на приказките, на песните и легендите, а на нас, защото ние така сме казали и точка.
– Значи това я очаква Европа според теб?
– Да, и то се случва в момента. Там демографският процес е тръгнал. И в един момент тези хора ни казват – църквите ни пречат, сваляйте кръстовете! И кротките овчи душици вече са изгубили тотално всякаква съпротивителна сила, защото не са имали някой, с когото да се сблъскат. Последният голям катаклизъм в Европа беше Втората световна война, която в Западна Европа не причини толкова жертви и разрушения, колкото в Източна. Там нямаше кой знае колко военни действия – войната между Германия и Франция продължи около 2-3 седмици, между Франция и Дания – 1 ден, с Холандия – 2-3 дена, с Белгия – една седмица. Великобритания беше бомбардирана, обаче там нямаше сухопътни сражения. Нищо общо с бруталните сражения на Източния фронт, където загинаха 30 милиона души!
Така че тези хора там отдавна са изгубили всякакви съпротивителни сили. И изправени пред нашествие от такъв калибър, каквото не са виждали от 8-ми век, те не знаят как да противодействат. А ние тук знаем, имаме исторически опит, и може би точно поради тази причина, както и поради липсата на държава, у нас се появиха такива доброволни отряди. Ние знаем какво трябва да направим. Друг е въпросът, че нашата така наречена държава не ни пази и влиза в своите правомощия тогава, когато трябва да пази нарушителите на границата от нас. Но когато трябва да пази нас от нарушителите на границата, тогава липсва. Не е проблем да се намери Петър Низамов и да се арестува, не е проблем Динко да се вкара в ареста или да се вика в прокуратурата, за да дава обяснения, но е огромен проблем да задържиш няколко нелегални и да ги експулсираш обратно в момента, в който установиш откъде идват и видиш, че нямат бежански статут. Това не се случва. Е, кажете ми, това българска държава ли е? Държава, която преследва българите и толерира чужденците. Това даже не е и правова държава, защото не спазва собствените си закони и норми.
– Налице е дефицит на качествени, ярки лидери, и дефицитът е също и европейски. Какво мислиш за лидерската криза в България?
– В България няма лидерска криза. Има лидери и те никак не са малко. Само че са изтласкани в периферията на общественото внимание поради простата причина, че могат да се превърнат в доста сериозна заплаха за създадените, телевизионните лидери, за звездите от екрана, които всеки ден ни обясняват нещата от живота, но нямат реален авторитет. До голяма степен ние живеем в общество, в което истинските лидери са така наречените неформални лидери. Тези, които не можем да гледаме по телевизията, не можем да четем по вестниците. То и кой ли чете вестници вече. Но тяхното мнение тежи много повече от мнението на тези, които гледаме по екраните.
Това е част от така наречената „лидерска криза“, общ елемент от целия процес, който да ни обясни как ние не можем да създадем нещо качествено, което да ни управлява. Един мой приятел наскоро беше ходил в Народното събрание за първи път. Когато излезе, ми се обади и беше, меко казано, шокиран. Каза ми – толкова престъпни физиономии или хора с откровено просташки мутри не съм виждал на едно място! Същевременно гарнирани с арогантно и изключително фрапантно поведение, което демонстрира някакво патрицианско високомерие към всички останали, които не са от неговата черга. Той е депутат – значи е венецът на мирозданието! Ето това нещо отвращава хората. И в един момент се създава огромна пропаст между тях, от една страна, и тяхната държава – от друга, защото ние не възприемаме себе си като държавата. Да, наистина, ние сме държавата по документи. Обаче на практика държавата е Бойко Борисов, Цветан Цветанов, Цецка Цачева и всички знайни и незнайни герои на съвременния олигархичен режим. Е как в един момент хората да се асоциират с тях?
Имаше един друг случай, когато коментирахме изказване на някакъв от нашите телевизионни герои. Един от моите приятели каза: „Представяш ли си утре да има война? Ми аз ще трябва да ходя да се бия и за тия хора да умирам! За тях ли да умирам? За тях ли?! Те ли ще ме командват? След тях ли да вървя?! Ами че ако ми дадат на мен автомат, аз първо срещу тях ще стрелям!“ И това го споделят още стотици хиляди, да не кажа милиони българи! Точно затова не мисля, че обществото е разделено. Разделено ли? Разделено?!! В момента най-големият страх на българското държавно управление е хората в България да не почувстват силата си. Ние не случайно сме с един от най-рестриктивните режими за ползване на оръжие в цяла Европа. Че ако бяхме в Съединените щати, щяха ли да бъдат толкова арогантни към нас? Но малко да се отклоня – знаете ли на колко години е умрял Ботев?
– На 28.
– А така! Аз съм израснал като дете с тия образи и като съм го гледал в книжки, в учебниците, в портретите по стените с тая буйна брада и високо чело, все съм си представял тоя човек като един голям, възрастен, мъдър човек. А той е бил на 28! И отива да умира без да види нероденото си дете! На 28 години! И само погледнете какви неща пише – не случайно е признат за гения на българската литература. Дори и 140 години по-късно, и 150 години по-късно написаното от него е актуално и досега! Този човек е бръкнал дълбоко в душата на българския народ. И това, което го е тормозело тогава, тормози сега мен, вас и всеки един, който иска България да съществува и българският народ да е там, където му е мястото – сред цивилизованите, развитите европейски и световни държави и народи. Всеки един от нас, когото го боли, отваряйки публицистиката на Ботев, вижда, че това е написано все едно вчера.
Има една песен за солунските атентатори – десетина души, които през 1903 г. взривяват сградата на Отоман банк, потопяват кораба „Гвадалкивир“ в солунското пристанище и хвърлят в смут цялата Османска империя. Знаете ли как започва тази песен – „Не плачи, майко, не тъжи, че аз загинах на 20 години“. На 20 години! И повечето са били такива.
– И неизбежно правим паралел с днешните 20 годишни мъже.
– Днес на 20 годишните никой не им вика „мъже“, казват се „момчета“. Моят баща на 20 години е станал родител, аз станах на 23. Това са неща, които някога се смятаха за нормални. Сега виждаме едни Питърпановци, които на по 37-38 години, мои набори, се опитват да изглеждат на 18 или на 20 години и по никакъв начин не мислят за народа и страната си, те и за себе си не мислят. Ден да мине, друг да дойде. „Ден да мине, комат да загине“, както казва българският народ.
– Това резултат от какво е?
– Има един много страшен процес и той е част от целия процес на обезличаване на националната памет, той се нарича акултурация. Ние, българите, загубихме собствената си култура. Кое е нашата култура в момента? Кое можем да изкараме като наш продукт? Кое е това, което ни отличава? Не искам да говоря за планета Пайнер – закриваме тази страница и ви питам какво друго изкарваме на преден план? С какво можем да се похвалим, за какво можем да кажем – това е нещо българско. Но не да изкараме стари автори, не да вадим икони от Средновековието или Възраждането, а нещо днешно. Кое е, къде е то? Къде е прословутото българско трудолюбие, къде е българският инат, къде е българското високомерие, ако щете? Всичко това е смачкано. Ние губим елементи от собствената си култура и започваме да приемаме елементи от друга култура, от циганския модел на поведение. Модел, който е свързан с липса на всякакви ангажименти, на всякакви отговорности, с отношение към другите от сорта на „вие само трябва да ми давате, а аз да вземам“, с поведение тип „аз имам само права, нямам задължения“, с реплики от сорта „обичам родината – мразя държавата“ (но то едно и също – няма разлика), които дават оправдание за някаква душевна и житейска леност, която е обхванала целия народ. Това доведе до там, че ние в момента на практика сме загубили всичко, което ни отличава от останалите, това, което ни прави българи.
И последното нещо, за което все още се крепим, е нашият език, но аз съм ужасен от процеса на тоталното му обезбългаряване. Това което се прокарва пак, разбира се, през медиите. В България вече нищо не започва – то стартира, нищо не свършва – то финализира, нищо не се осъществява – то се реализира. Вече не се говори за общество, а за социум, и то от хора, които си го говорят на битово ниво. Всичко, което може да се преведе, да се премахне българския му корен, се превежда, за да изглеждаме някак си по-учени.
– Включително и в учебниците.
– А, за учебниците не искам и да говоря!
И 140 години след Априлското въстание това, което трябва да направим като равносметка, е следното: преди 140 години 10 хиляди въстаника (по най-смели оценки) излязоха и предизвикаха мъжки с кремъклийките си и с няколко черешови топчета една империя, която е просната тогава на три континента, империя, която има повече от 15 милиона души население и 500-хилядна армия. Тези хора обаче излязоха. Има един израз онова време – „Свобода или смърт!“, който по-късно използват македонските революционери, казвайки: „По-добре ужасен край, отколкото ужаси без край!“. В скоро време, ако така продължават нещата, и у нас ще се случи същото.
– Коя е твоята надежда за България?
– Гледам в огледалото и там виждам надеждата. И това пожелавам на всеки един – да не чакаме надеждата да дойде отвън. Да гледаме в огледалото – там е надеждата. Само там и никъде другаде. Ако ние не си помогнем сами, никой няма да ни помогне.
Преди 26 години (точно тогава се създаде ДПС) четяхме вестници и в тях пишеше как един ден в България ще има области, в които ще се говори само на турски, че българите ще бъдат изтласкани от там, че ще се говори турският да стане държавен език, че ще има турски телевизии, радиа, вестници и т.н. И си казвахме, че това в никакъв случай не може да стане. Не може ли? Стана ли? Никой не можеше да повярва, че Югославия ще се разпадне и ще се самоунищожи – тази Югославия, която беше пример за цяла България, особено за западната, която слушаше само сръбска музика и се друсаше под ритмите на Лепа Брена. Е, случи се. Някой можеше ли да си представи, че 99-та година американците ще бомбардират Белград? Не. Мислеше ли някой, че Съветският съюз ще се разпадне? Тая държава, от която трепереше половината свят? Не. Тя сама се разпадна. Мислеше ли някой, че американците ще обесят Саддам Хюсеин, че ще завземат Багдад? А някой да е мислел това, което се случва сега – че ще влизат тълпи от хора в България и никой няма да ги спира? А някой мислел ли е преди 26 години, че ще я докараме дотам цигани да убиват, да грабят и да безчинстват над беззащитни българи, и това да се смята за нормално, и никой нищо да не им прави? Ако всичкото това преди 26 години някой го беше казал, че ще стане, щяха да го помислят за луд.
Ето сега аз ви казвам – ако така вървят нещата, България не след 26, след 10-15 години вече няма да е държава на българите. Ако въобще съществуваме на картата. Нека не си мислим, че историята е спряла да се развива, напротив. Държавите и народите са като децата – те се раждат, живеят и умират. От нас зависи докъде ще я докараме. Дотук 1300 години държава и 2000 години народ. А оттук-насетне? Аз не смятам, че ние сме най-кьопавото поколение в историята на България и няма да я продължим. Трябва да направим всичко, което зависи от нас, пък да става каквото ще. Дори един ден да загубим всичко, аз искам, ако я докараме до стари години и един ден двете ми деца ме попитат: „Абе, татко, не видяхте ли, как можахте?“, да мога да им кажа следното: „Видяхме, мъчихме се, борихме се, бихме се, но ни биха“. Но не сме си седели вкъщи пред телевизора, не сме чоплили семки пред блока, не сме коментирали политиката с комшии на разпивка, а сме се мъчили нещо да правим. Дали сме каквото сме могли, направили сме всичко необходимо. Пък не се знае, може и да спечелим. Както казах, надеждата е в огледалото.
Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!