Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Всички сме с вързани ръце
Маргарита Петкова
Животът от въртележка
взе да става мелница и
никой не е застрахован,
че няма да даде на късо
ПОЛУДЯВАМЕ бавно, неусетно почти. Не от вчера и оня ден, не от миналата година, процесът е необратим, както е тръгнало. Не знаеш какво трупаш в себе си, докато уж съвсем нормално ставаш сутрин, пиеш кафе, тичаш на работа, връщаш се с пълни торби или с пликче, в което се кандилкат хляб и сирене с палмово масло,
гледаш
поредното
риалити и
заспиваш
пред
телевизора,
защото въртележката не ти позволява да слезеш от нея. Щом си се качил веднъж с първия си писък, ще се въртиш до последен дъх. Живот. Кой на дървено конче, кой на тенекиена ракета или автомобилче с олющена боя, въртим се ден след ден. И свят ни се завива, и полудяваме бавно. Защо, бе? Нали би следвало да е интересно, да е забавно, да си живеем живота нормално и весело, отговорно и достойно. Нали тази въртележка трябва да ни върти равномерно и сигурно. А тя ту проскърцва едва-едва, ту се люшва шеметно, та центробежната сила се превръща в центростремителна и току ни изхвърли извън борда на ръждясалото корабче.
И ни хващат бесните. Някой си вкарва в главата, че някой му завзема мазето, посяга на частната му собственост, и озверява. Стреля срещу детето си. С незаконно притежаван пистолет, законното му оръжие е в сейфа на 4-о РПУ, както е редно. Барикадира се в жилището си. Вдига на крак спецслужбите, спецпсихолозите и спецжурналистите. Спецсеирджиите са винаги на своя пост, тях няма защо да ги вдигаш под тревога. Ясно е, че за случая с бившия полицай Петър Коджейков говоря. Цяло денонощие държавата следеше развоя на събитията около неговите действия. Не зная броя на контингента, вдигнат на крак за спецакцията. Бивши колеги на потърпевшия. Защо потърпевш, а не престъпник ли? Ами човекът не е бил на себе си. В съседната стая е лежала почти неподвижната му съпруга, дъщерята след произведения срещу нея изстрел от ръката на родния ѝ баща е успяла да избяга невредима.
Всички, участващи в тази баталия, са невредими, червена точка за службите. Защото преди няколко дни си припомнихме друга такава баталия - когато Петко от Лясковец по същия начин се беше барикадирал с майка си в апартамента, та съдът му определи доживотна присъда за отнетия живот на баретата Емил Шарков. Емил никой няма да го върне на близките. Вчера всички се върнаха по домовете си, при децата и роднините си. Само Коджейков беше заведен в съответното болнично заведение.
Какво ще стане с него, тепърва ще се изяснява. Това е частен случай. Не въпросът с конкретния бивш полицай ме яде отвътре.
Как се стига до
такива инциденти
ме интересува. И най-вече - защо липсва превенция. Петър Коджейков не е стигнал до агресия от място в кариер. Нека не забравяме, че е преживял съвсем наскоро инсулт. Знае ли се кой от мозъчните центрове как е бил засегнат, това е чиста физиология и няма как да няма някакви увреждания. Вероятно е имало симптоматика. Човекът не може да бъде закичван ей тъй с квалификацията луд. Обаче. По принцип нас ни е срам да потърсим квалифицирана помощ, това едно.
На нас не ни е осигурена квалифицирана помощ, това второ и главно. Говоря от горчив опит. От собственото си ходене по мъките на българските институции. Мой, да го наречем близък бавно и неусетно полудя пред очите ми, без инсулт, без инфаркт, здрав и прав. Говореше, че го преследва някаква мафия, снимали го с телефоните си в трамвая, наблюдавали го от паркинга на пицарията до блока, нарочно поствали снимки на котенца в социалната мрежа, докато неговата котка седи на прозореца. Нали всички разбирате безумието на тези маниакални твърдения? Опитите да му го обясня, естествено, бяха напразни. Филолог съм, не съм психиатър.
Започнах да търся професионална помощ, защото човекът взе да става опасен за околните с избухванията си и налитането на бой с непознати, смятайки ги за мафиоти. И каква картинка се очерта пред очите ми - ум да ти зайде. За да го лекуват,
трябва
той самият
да отиде и да
заяви, че има
натрапчиви идеи
Почти като “Кой, аз ли съм пиян, бе?” Полицията се оказа с вързани ръце. Законово вързани. Докато жена му беше в болница, обектът на преследване взел, че подгонил с нож децата си, чупейки де що намери - от стъклата на прозорците през телевизора, та до плочките в банята. Дойде полиция и започна да преговаря с него. Не може да го арестуват, защото си е в къщата. От Бърза помощ отказват да се занимават с него, защото на въпроса дали е употребил алкохол, лудичкият дава положителен отговор, което се приема на юнашко доверие. Да се чака 8 часа и тогава да отиде сам в психодиспансера. Параграф 22 ли?! Детска приказка е романът на Джоузеф Хелър пред нашата действителност. Полицайчетата съветват децата да отидат да спят някъде у близки или познати, защото не могат да гарантират живота им.
Никой не е застрахован в този прекрасен живот, че няма да даде на късо. Примери няма да ви давам, гледате ги по телевизора ката ден, хеле пък в петък. И съм гневна, защото никой не обръща внимание на този сериозен, ама наистина сериозен проблем.
Половин България е на розови хапчета, другата половина не си ги взима редовно. Да си кажем истината право, куме, та в очи.
Животът ни от въртележка бавно и неусетно се превръща в мелница.
“На луди ни направиха” не е идиом, а действителност. Не вдигайте рамене, че това не ви интересува. Така се започва. А как се свършва, не ми се мисли. Дебело подчертавам - случаят с Петър Коджейков тепърва ще се изяснява, но въпросът за психичното здраве на нацията, като гледам, не интересува никого. Че всички до един живеем под стрес, спор няма. Проявата на тиха или шумна агресия е плод на нашата психика. Редно е да се тълкуват не последствията, а причините. Не може да нарочваме някого за луд, а ние целите в бяло. Докато не ни вържат ръкавите на ризата, както сме се барикадирали зад собствения си непукизъм.
Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!