Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Доц. Йордан Величков: Лицемерието на ЕС и импотентните му лидери го водят към разпад
Най-големият грях на Европейския съюз и водачите му е, че не можаха да решат проблема със сигурността на неговите граждани
Отбранителната безпомощност и въшнополитическата дезориентация на Брюксел са сериозни фактори, които все повече рушат авторитета на ЕС, превръщайки го в безличен, слаб и без особено влияние субект на световната сцена
Според утвърждаваната векове международна практика военно-политически или икономически съюзи се създават между държави със сходни или съвпадащи интереси за постигане на определени цели – териториални, икономически или политически. След реализацията или провала при преследването им, те се разпадат. Това е съдбата и на всички съюзи, сключени през XIX и XX век, с изключение на НАТО.
След края на Студената война очакванията на международната общност и прогнозите на най-авторитетни политици и изследователи, включително и американски, за разпускането на Североатлантическия пакт като организация, изиграла вече своята историческа роля на сдържащ фактор срещу СССР, не се сбъдват. Влиятелни кръгове във Вашингтон пренебрегват новите реалности на международната сцена и успяват да наложат на американското правителство запазването на НАТО. Целта на този ход е очевидна. Превръщането на пакта от организация за колективна сигурност и отбрана в инструмент за реализиране на американските геостратегически интереси.
Каква ще бъде съдбата на Европейския съюз?
Отговор на този въпрос търсят все повече международни наблюдатели и анализатори, както и негови висши ръководни персони. Причините за изразяваното съмнение и дори скептицизъм за бъдещото на тази организация с почти 60 годишна история, според мнозинството изследователи и политици е, че тя не оправдава съществуването си. Част от целите и идеите, мотивирали нейното създаване, остават нереализирани. Ръководният екип на организацията, особено от началото на това столетие, вместо да разширява и задълбочава интеграционните процеси и да ги насочва към изграждане на една сплотена общност на равноправни държави и народи, той се бюрократизира. Като насочва дейността си не към разработване на стратегическа визия и реализиране на приоритетните цели, за които бе създадена, а към поставяне на дневен ред на второстепенни и често пъти незначителни въпроси.
В съвременната крайно динамична и бързо променяща се международна обстановка, на разширяваща се глоболизация и на нарастващо влияние на транснационалната олигархия и капитал, европейската интеграция е без алтернатива. Вероятно, тя не е най – добрата и най – съвършената, но във всички случаи е най – приемливата форма и средство за запазваане на сравнително малките по територия и ресурси европейски национални държави и за съхраняване на европейската идентичност като цяло. Разбира се, става въпрос за такъв модел на интеграция на Европа, който предвиждат и утвърждават нейните инициатори и създатели в периода от 60-те до края на 90-те години на XX век, а не според обърканите представи на днешните ръководители в Брюксел.
Най-важната цел на всеки съюз - гарантиране на сигурността
Най-важната цел на всеки съюз е гарантиране сигурността на неговите членове. Тя е постижима само и единствено, когато лидерите му имат ясно изградена отбранителна стратегия, създадат необходимия военен потенциал и провеждат строго съгласувана и отговаряща на интересите на всички съюзни държави външна политика. А при напреднала фаза на интеграционните процеси е наложителна обща финансово-монетарна система, гарант на икономическата независимост на организацията. Известно е, че тези три сфери – отбрана, външна политика и финанси, са основополагащите фактори върху които са изграждени федералните държави и които гарантират тяхната сигурност и просперитет.
През последните десетилетия т.е. след Маастрих (1992 г.) администрацията на ЕС извърши значителна по обем дейност, изразяваща се в приемане на мнгобройни нормативни актове, дори по незначителни въпроси. Тя обаче не успя да изгради механизми и институции, гарантиращи сигурността на своите членове и на организацията. Брюкселските бюрократи спускаха дори директиви, които смайваха европейската общественост, като например за размера и формата на зеленчуците или обема на тоалетните казанчета. Но те не успяха да решат жизнено важните за общността въпроси, като отбраната и общата външна политика.
Единна европейска армия – само пожелание. Сега ЕС се охранява от чужда държава
Многократните инициативи за формиране на обща отбранителна система чрез комплектоване на европейска армия, останаха само като пожелания. Съпротивата на някои пронатовски, т.е. проамерикански среди сред европейските управляващи бламира и най-добре аргументираните идеи по този въпрос. Една от тях, например, разработена в детайли, предвиждаше създаване на 60-хилядна европейска армия, разполагаща с възможности и потенциал да отстоява, при необходимост със сила, интересите и сигурността на държавите от ЕС във всяка точка на планетата.
Парадоксално е, континент с 500 милиона население, с невероятно богата хилядолетна културно-цивилизационна и бойна история, в който са разположени 4 от 7-те най-развити държави в света, две от които ядрени сили, да отказва да обезпечи своята си сигурност и да делегира правото на друга държава да го охранява. Неубедително и крайно несериозно звучат твърденията за иранска, руска, талибанска или друга неидентифицирана заплаха и необходимостта от мащабно американско военно присъствие в Европа.
Обща външна политика не се получи
Подобна на отбранителната сфера е и съдбата за съгласуване и провеждане на обща външна политика на ЕС. Очевидно, тесни егоистични и националистически интереси на някои европейски държави, както и упоритото противопоставяне от страна на защитници и проводници на американските интереси в Европа, се явяват непреодолима пречка пред реализирането на тази безалтернативна инициатива.
Неспособността на ръководния екип на ЕС да организира обща военно- отбранителна стратегия, както и да разработи съгласувана външнополитическа програма с конкретно формулирани приоритетни направления и цели, гарантиращи независимостта и сигурността на европейския континент, е една от съществените причини за нарастващия евроскептицизъм и сриването на доверието към тази организация. Отбранителната безпомощност и въшнополитическата дезориентация на Брюксел са сериозни фактори, които все повече рушат авторитета на ЕС, превръщайки го в безличен, слаб и без особено влияние субект на световната сцена. В резултат на тази политика на бездействие и безхаберие много европейски държави и ЕС като цяло бяха въвлечени дори в чужди на тяхните интереси военни конфликти и войни.
Авантюристични и глупави действия
Участие на държави членки на ЕС в глуповато измислената „коалиция на желаещите“, взела участие в авантюристичната и нелигитимна от международноправна гледна точка война срещу Ирак през 2003 г., е не само сериозен удар върху авторитета на съюза, но и отстъпление от основния му външнополитически принцип,според който всички междудържавни, етнически или религиозни спорове могат и трябва да бъдат решавани по мирен път със средствата на диалога и дипломацията. Този принцип е в пълно противоречие с американската външнополитическа практика, налагаща десетилетия силово, т.е. военното разрешаване на тези спорове и конфликти.
Факт е също така, че европейски държави участват във войната срещу режима на Саддам Хюсеин, която не бе толкова в подкрепа на САЩ, ръководени от най-посредствения президент в американската история Джордж Буш-младши, а преди всичко в интерес на транснационалните и олигархични среди от военното и енергийно лоби. За съжаление, тази война даде повод на терористични организации и групировки да активизират и пренасочат дейността си срещу държави от европейския континент, третирайки ги наравно със САЩ. А според последни изявления на лидери на терористичните организации приоритетна цел на тяхните нападения е вече Европа. Очевидно, тази преориентация се прави след огромната бежанска вълна, която прави европейските държави по-уязвими от САЩ.
Придатък на Вашингтон
Една от най-впечатляващите външнополитически грешки на ЕС, която има сериозни последици за сигурността му е, че той не направи усилия да анализира коренно променената обстановка в международните отношения след Студената война и да определи мястото и ролята си на Европа в нея. Лидерите на организацията и тези на отделните европейски държави се проявиха като инфантилни наблюдатели на новия курс на Вашингтон към световен хегемонизъм, започнал с разширяването на НАТО на Изток . Този акт бе не само в нарушаване на договореностите между лидерите на САЩ и СССР Джордж Буш-старши и Михаил Горбачов през 1989 г., но и бе извършен в една напълно променена геополитическа обстановка. Москва едностранно се отказа от сферите на влияние, ход без аналог в световната история, който даде възможност без насилие и кръвопролития да бъде променена политическата система в цяла Източна Европа и държавите, влизащи в състава на СССР. Наред с това съветското ръководство извърши безпрецедентно за този период съкращаване на въоръжените сили с 10 000 танка и 500 хил. войници.
Европейските лидери не само, че не направиха необходимите изводи от авантюрата в Ирак, но останаха пасивни наблюдатели, когато заинтересовани американски и транснационални олигархични кръгове „иницираха т. нар. „Арабска пролет“ и дестабилизираха обстановката в Украйна с подкрепата на неофашистки елементи. Вместо тези груби провокации да стреснат европейските чиновници, тъй като около границите на Европа се разпалват военни конфликти, Брюксел от пасивен наблюдател на събитията се превърна в сервилен съучастник в налагане на ембарго срещу Русия, пренебрегвайки своите собствени интереси. Факт е, че в резултат на ембаргото стокообменът между Русия и ЕС намаля с около 15 %, докато този на Русия със САЩ нарастна със 17%. Следователно, ембаргото е изключително в интерес на заинтересовани среди на Вашингтон, които упорито се стремят да противопоставят Европа на Русия, защото двете страни са най-реалната пречка пред геостратегическите лидерски амбиции на САЩ.
Обърканата мигрантска политика
Европейската и световна общественост е свидетел на една крайно объркана, противоречива политика на Брюксел по отношение на огромните мигрантски маси. Оказа се, че европейските лидери нямат единно мнение за причините, предизвикали тези процеси, както и мерки за тяхното овладяване и ограничаване. А още по смущаващо е, че позицията по този въпрос на Брюксел и на националните ръководства са диаметрално противоположни. Едни гледат на мигрантите като източник на евтина работна сила, докато за други те могат да имат катастрофални последици. Дори водещи държави от ЕС се оказаха най-неподготвени и с най- необясними и неадекватни реакции съм връхлитащите мигрантски маси. Вместо да поемат отговорността затова си поведение те непочтено прехвърлиха част от нея върху по-новите и по-бедни държави от Източна Европа, задължавайки ги да приемат определени квоти мигранти. Тази тяхна недостойна позиция предизвика остри сблъсъци и усложняване на отношенията между съседни страни, членки на организацията.
Една от очевидните причини за съществуващия миграционен хаос е неспособността на европейските чиновници да регламентират ясни правила за охрана на европейските граници. По инциатива на някои държави бе изградена граничната система „Шенген“, за да гарантира сигурността само на част от членовете на ЕС. Това бюрократично дискриминационно решение за създаване на „пространство“, ревностно охранявано и ограничаващо приема на други съюзни държави в него, също показа пълната си непригодност и неефективност в екстремна международна обстановка. Затова, някои държави се отказаха от услугите на „Шенген“ и възстановиха контрола върху националните си граници.
Унизителната сервилност на Брюксел пред Анкара
Унизителната сервилност на Брюксел пред Анкара и финансовите и политически дивиденти, които турците получиха , свидетелстват, както за сериозна управленска безпомощност и дефицит на опитни политици, така и на чувствително понижено влияние и авторитет на международната сцена. Пред очите на международната общност управляваща група турски радикални ислямисти открито и нагло шантажират цял един континент без той да реагира адекватно. Европейското ръководство не реагира и срещу грубия опит на президента Ердоган да вкара европейските държави във война с Русия, след дръзката провокация със сваления руски военен самолет.
Няма никакво обяснение за липса на позиция или смислена реакция на Брюксел към бруталните сексуални насилия на мигранти върху хиляди европейски жени. Вместо остро осъждане и предприемане на незабавни решителни мерки за спирането им още на африканския и азиатския бряг на Средиземно море и изхвърляне на цялата икономическа миграция, говорители на Брюксел и „защитници“на човешки права разгъват активна пропаганда за либералните ценности, свободното движение на граждани, хуманните принципи, забравяйки за правата и достойнството на европейските граждани.
Двуличието на ЕС към страните членки
Непоследователен и противоречив е подхода на ръководството на ЕС към вътрешнополитическата обстановка в държавите – негови членки. От една страна, Брюксел е критичен и назидателен към неефективно функциониращи национални сфери, като правораздавателната система или корупцията по висшите държавни институции и организираната престъпност, подкопаващи дори държавността. От друга той толерира и демонстративно флиртува с корумпирани и компрометирани политици, затваря си очите пред грубата намеса на властващи ръководни персони в работата на законодателната и съдебната система.
Това двулично поведение и неоправдано лицемерие и търпимост към персони, потъпкващи принципите на демокрацията и рушащи доверието на гражданите към самата европейска организация има едно единствено обяснение. Това е безпринципния стремеж на някои ръководни европейски лидери да се възползуват от подкрепата на партийно избраните евродепутати на съответната държава за прокарване на лобистки решения. Или пък за отстояване на транснационални олигархични интереси, поставяйки ги над интересите на европейските граждани.
Този кратък поглед върху дейността или по точно на бездействието на ЕС да разреши изключително важни проблеми, свързани със съществуването му, свидетелстват за причините пораждащи скептицизма към ефикасността на тази организация и мотивиращи някои от прогнозите за очертаващия й се край. След като досега тя не се оказа в състояние да осмисли и изпълни със съдържание своята дейност и не изпълнява основните си функции, заради които е създадена, съвсем закономерно е, според някои анализатори, да прекрати своето съществуване.
Има ли изход или разпадът е неизбежен
В днешния си вид, с поведение на пасивен наблюдател на крайнодинамичните геостратегически процеси и бърза променяща се конфигурация на силите и интересите в света, ЕС сам утвърждава образа си на бездеен е дори ненужен субект на световната сцена. Колкото и да е тревожна тази констатация, тя е реалност, която не трябва да се пренебрегва и премълчава.
Единственият изход за излизането от тази тежка кризисна обстановка е връщането към идеите и принципите, мотивирани и приети от нейните създатели. А това означава ЕС от безличен и послушен придатък на чужди държави и мултиолигархични сили да се превърне в активен последователен и безкомпромисен защитник на интересите на европейските народи.
Дано да не е късно.
Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!