Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Клаксони срещу палки
Маргарита Петкова
Тези, дето
бият, явно
се чувстват
безнаказани
НЕ, това не е нова телевизионна игра на късмета. Това е родна действителност, която бавно и полека се превръща в тенденция. А екшън е имало - на Околовръстното шосе в София. В 17,40 ч си е още бял ден. Натоварен трафик. Тоест - нищо изключително. Освен двата черни автомобила със затъмнени стъкла, които карат с превишена скорост, попилявайки по пътя си обикновените возила като пилци.
Един от засечените шофьори обаче придобива смелостта да избибипка. Да надуе клаксона. Това е практика - даваш знак, че се върши нарушение спрямо теб. Предупреждаваш. Добронамерено или ядосано - имаш право и на двете.
Двата автомобила притискат дръзналия да реагира на поведението им на пътя, принуждават го да спре, изскачат трима бабанки и методично включват палки в употреба. Бих казала - професионално. Мъжете в черно безмълвно и хладнокръвно нанасят удари върху 30-годишния мъж по всички закони на пребиването. Един от ударите попада в главата му (кофти премерен, видно), та му избива три зъба.
Перфектен удар
понася и
съпругата
на потърпевшия, която има наглостта да слезе и да извиси глас в защита на мъжа си. Наоколо къде с позволена, къде с превишена скорост автомобилният поток си тече ли, тече, сякаш на всеки километър пребиват някого.
Екшънът е със съвсем кратко времетраене. Ако предположим, че мнозинството си е помислило, предвид униформата на биячите, че става свидетел на залавянето и обезвреждането на опасен престъпник, да го извиним. Ако просто е бързало да се прибере в родния дом, за да седне пред димящата попска яхния, да го осъдим за бездушието.
“Страх лозе пази” е стародавна поговорка. “Не си слагай пръста, дето скърца” - също. Обаче има и “Ако мечката играе у комшията, утре ще заиграе и у вас”, която, кой знае защо, при подобни инциденти не си припомняме.
Клипчето може да послужи пред съответните органи при опознаването на тези органи, дето са си разиграли палките. Съгласна съм. Заловени са. Какво ще ги правят нататък, един Господ знае.
Като гледам опознавателните им белези, вероятно ще се окаже, че човечецът с клаксона е предизвикал
невъобразим
смут в нежните
им души,
стресирал ги е, шофьорите са припаднали на волана и са препречили пътя на автомобилчето, мъжете в черно са помислили, че представител на враждебна цивилизация с психотропните си действия заплашва световния мир и са тръгнали да защитават планетата майка. Не се майтапя. Ако случаят не се потули хептен, все някаква такава версия ще бъде лансирана. И пребитият с избитите зъби ще бъде принуден да плаща на яките момчета за леенето на куршум против уплахи.
Пък накрая ще се окаже, че следите от побоя са всъщност стари натъртвания от злополучно падане със ски в Швейцарските Алпи, а зъбите му са паднали по естествен начин. Всичко това вече се е случвало. Неведнъж. И няма да давам препратки към никой от пресните случаи, които за пореден път разделиха обществото на “за” и “против”. Да не повдигаме кокалите на момчето, тренирало бойни изкуства, дето от естествена смърт си отиде на една врачанска пресечка. Да не връщаме към болезнения спомен авиоинженера от Бургас, пребит от едно пишлеме в автобус на градския транспорт. И към онзи човек,
дето го натупаха
някакви яки
кокорбашии, мислейки, че носи оборота от магазинчето си. Не, нека не се връщаме към всичките пребити, поругани, изтерзани, живеещи в денонощен страх за живота си наши сънародници. Агресията е повсеместна. В училище, на улицата, в домовете ни, на пътя. И тази агресия е от явна по-явна. Даже не в комшийския двор, а под собствения ни нос. Ама ние едно си знаем: “Не си пъхай носа в чужди работи.” В краен случай снимай с телефона. Някои, дето се вика, в услуга на правосъдието, други - за сеир да има. И както си фоткаш от едната страна на телефончето, така неусетно ще се озовеш от другата страна.
Я нечий юмрук
ще се забие в
окото ти,
я някой нервак ще те ступа, защото трябва да се направи на мъж, я два-трима в черно ще заиграят с палки по гърба и главата ти, защото си натиснал клаксона, на каквото попаднеш. Няма избирателност в агресията. Няма предвидимост с какво, кога и как ще я отключиш. Апропо, да не мислите, че не изпитвам страх, пишейки тези думи? То си е за страх да живееш в условията, които отново и отново ни налагат. Кой? Това е въпросът. Кой го позволява? Това е отговорът. Просто сложих ръка върху клаксона и няма да я мръдна, докато не бъде пречупена палката.
Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!