Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Le Figaro - Путин в Сирия: геополитическо джудо
Повечето медии редовно обвиняват Русия в това, че нейни приоритетни цели са „бунтовниците“, а не на ИДИЛ, и че удря безразборно по военни и цивилни жители. Във вечерните новини наFrance 2 на 4 февруари беше показан доклад за хирургическата точност на международната коалиция срещу „Ислямска държава”, само че …тези кадри се оказаха руски бомбардировки, които преди това руското министерство на отбраната е пулбикувало на сайта си. Макар и тази грешка да звучи като виц, тя хвърля светлина върху заблудите в стратегията на Запада в Близкия изток, който сега се превръща в заложник на опасния алианс – все по-ясно ислямизиращата се Турция и държавите от Персийския залив. А тяхната двойна игра сега излиза наяве, притискайки Запада към стената.
Като опитен джудист Путин предпочита да използва слабостите на противниците си, за да постигне целта с минимална загуба на сили. Включвайки военната помощ на Иран и дипломатическа подкрепа на Китай, руският президент се опитва да спаси режима на Башар Асад така, че той де факто да се превърне в последната твърдина срещу Ислямска държава.
Но това не е всичко. В условията на противопоставяне на турците и кюрдите (които са заклети врагове един на друг, но поотделно са съюзници на Запада), Владимир Путин прави така, че уморените от тази ситуация милиции Пешмерга(професионалната армия на Иракски Кюрдистан) да се обърнат към Москва. Както и в Украйна, Путин се проявява като отличен тактик, който се опира на стабилни и внимателни военни съюзи, за да засили позициите си в международните преговори. Той дори не се страхува да ги зачеркне, ако смята, че може да постигне повече, и това беше перфектно илюстрирано на настоящата среща в Женева. При това стратегията на Путин има отбранителен характер на фона на американската политика към Москва, която стана още по-твърда от 1991 година насам.
Превръщането на Асад в надежна защита срещу Ислямска държава
Водещата се в момента битка за Алепо със сигурност е повратна точка в сирийската криза, както и илюстрация на руския подход за намеса и преговори. Независимо от 5-те хиляди руски въздушни удари през последните четири месеца на миналата година, на запад доскоро тази операция се смяташе неефективна. Така например, на 19 ноември от Jane’s Terrorism & Insurgency не е без ирония отбелязаха, че режимът на Башар Асад си е върнал едва 0,4% от територията на страната от началото на руската намеса.
Но както и да е, ситуацията изглежда се промени драстично през последния месец, а през изминалата седмица ходът на събитията претърпя главозамайващ обрат. От 1 до 3 февруари руските бомбардировачи поставиха рекорд с 875 удара за 237 полета. Ударите бяха съсредоточени на територията от град Алепо до турската граница, така че да блокират създадените от Анкара канали за снабдяване с хора, оръжие, пари и нефт. Сирийската армия на Башар Асад, с подкрепата на иранските сили, както и на шиитските отряди от Ливан, Ирак и Афганистан, успя да обгради Алепо от север, отрязвайки окончателно един от пътищата, които свързват метежниците с Турция. За тях Алепо се превръща в „котел“, от който бягството е невъзможно.
Полемологът (полемология – науката за война, бел.пр.) Каролин Галактерос с право отбелязва удивителната прилика между „котела“ в Алепо и този в Дебалцево, в който преди година се оказа украинската армия: „Вторият „котел “ се формира в Сирия в практически идентична последователност (военни успехи за натиск върху партньорите преди началото на политическите преговори). Руската тактика болезнено напомня на тази, която беше пусната в ход и в Украйна. Само че преговорите сега се провеждат не в Минск, а в Женева. На фона на рязката промяна в съотношението на военните сили в Сирия, специалният представител на генералния секретар на ООН Стафан де Мистура нямаше друг избор, освен да отложи първоначално планираните за 31 януари преговори за края на февруари. Русия и сирийският режим се надяват да използват в преговорите цялата си тежест, за да принудят сунитските сили и Запада да приемат новата ситуация. За Анкара, Рияд и Вашингтон подобен ход на Москва се превърна в истински шамар в лицето.
В крайна сметка, какво могат да направят западните страни? Да разширят помощта за бунтовниците, които са подкрепяни от Турция, Саудитска Арабия и Катар? Най-малкото, това би бил твърде сериозен политически риск, който (отново) ще покаже на обществеността, че „умерени“ бунтовници не съществуват и че с режима на Асад се борят само ислямистки групировки под ръководството на „Джабхат ан-Нусра”, тоест, местният „клон“ на „Ал Кайда“. Да не говорим за риска от пряка намеса на Турция (Русия има подобни подозрения) или на Саудитска Арабия (която вече говори за готовност да изпрати сухопътни войски в рамките на международната коалиция). От тази гледна точка ескалация не е изключена: съществуващият в момента в Сирия, Ирак и Йемен непряк конфликт между сунитските и шиитските държави лесно може да премине опасната червена линия.
Кюрдите в руска орбита
Владимир Путин все повече се опира не само на Дамаск, а и на сирийските кюрди, снабдявайки ги с оръжие, включително и RPG-7. За неговия интерес към кюрдите има само две причини.
Преди всичко, кюрдите използват операциите на Дамаск в Алепо за провеждане на собствено настъпление срещу бунтовническите позиции. Те се стремят да се придвижат на изток, за да образуват единна кюрдска зона от Африн до Кобани (този град стана известен по време на обсадата на „Ислямска държава”), която граничи с Иракски Кюрдистан.
Крайцерът „Москва“ в близост до базата „Хмеймин“ в Сирия
На второ място, руските оръжия позволяват на кюрдите тихо, но активно да подкрепят Работническата партия на Кюрдистан в Турция, което позволява на Москва да упражнява пряк натиск върху Анкара.Кюрдската карта дава възможност на Путин да създаде своеобразен междинен слой между режима на Асад и Ердоган, както и да подчертае противоречивата позиция на западните страни и особено на САЩ, които се оказват съюзници поотделно на такива смъртни врагове като турците и кюрдите. Тяхното съперничество усложнява формирането на сирийска опозиция на преговорите в Женева, защото Анкара се обявява категорично срещу присъствието на кюрдите там. Но как да не бъдат допуснати на масата на преговорите, ако те, за разлика от Турция, се борят героично с „Ислямска държава”? САЩ и Европа са буквално парализирани от непоследователността на играта си в двата съюза.
Москва поставя „червени линии“ пред Вашингтон
Тактическата победа на Владимир Путин в Сирия (на базата на украинския опит) изглежда още по-впечатляваща на фона на отслабената от икономическата криза Русия. И макар руският президент да разчита на възстановяване на икономическия растеж след 2015 г., по-нататъшното падане на цените на петрола не предвещава нищо добро. Независимо от често звучащите уверения, че делът на въглеводородите в руския БВП не е толкова голям (10-15%). В същото време те играят важна роля във формирането на бюджета (40%), така че Путин беше принуден да намали публичните разходи. Това е тежък удар върху вътрешното търсене, което за Русия е традиционен инструмент за растеж. Страната отдавна разчита на богатите си енергийни ресурси, но сега е изправена пред трудности при финансирането на икономиката, които допълнително се изострят от западните финансови санкции. При задържане на ниските цени на петрола и липсата на структурни реформи (особено в банковата система) режимът на Владимир Путин ще трябва да забрави за високи темпове на растеж.
Освен това, въпреки че цената на операцията в Сирия засега не изглежда невъзможна за Москва, това не отменя въпроса за бъдещите интервенции и дългосрочните перспективи на Русия в Близкия изток. На Владимир Путин е присъща ултрареалистичната визия за международните отношения, но дали той е толкова добър стратег, колкото и тактик? Именно този въпрос си задават западните наблюдатели след украинските събития, като отбелязват, че с помощта на ловки маневри той в крайна сметка придоби Крим, но окончателно изгуби Украйна.
В стратегията на Путин сирийският конфликт може да се разглежда като пряко продължение на украинския. Москва иска да начертае „червени линии“, зад които САЩ (и НАТО) нямат право да пристъпят.Така Владимир Путин застава по-скоро в отбранителна позиция, което в дългосрочен план ще струва скъпо на Москва, що се касае до военните разходи. Между другото, може би в това се заключава стратегията на Вашингтон: да отслаби Русия с надпревара във въоръжаването, което тя не може да си позволи. В миналото тя веднъж вече подкопа силите на СССР.
За съжаление американците, независимо от края на Студената война, така и не се отклониха от доктрината на „възпирането”, формирана през 1947 г. от президентаТруман и вдъхновена от трудовете на историка и политолог Джордж Кенън. Въпреки мирното разпадане на СССР, американците не спряха да приближават границите на НАТО към руските граници, въпреки че Варшавският договор отдавна не съществува.
Това желание за продължаване на Студената война наскоро анализира американският историк Стивън Коен, привърженик на разведряването между двата блока. Според него„националната сигурност на Америка трябва да се опира на Москва. Това означава, че на президента на САЩ му е нужен партньор в Кремъл. Беше така по времето на Съветския съюз, така е и днес“. Коен не крие своя песимизъм: американците с опасно високомерие не признават правото на руснаците да чертаят „червени линии“, макар че по времето на СССР тези линии съществуваха. Историкът дава три примера за тази позиция на САЩ: разширяването на НАТО, нежеланието да преговаря за европейската система за противоракетна отбрана (а тя застрашава равновесието на ядреното възпиране) и използването на „меката сила“ за „смяна на режима“ в Русия и в съседните страни.
Стратегията на Владимир Путин в Сирия може да се разглежда и в рамките на американското „възпиране”. САЩ упорито отказват да забележат, че Берлинската стена отдавна рухна. Освен това днес могат да се появят нови стени, но не в Берлин, а в Тбилиси, Киев и Дамаск.Придържайки се към отбранителната позиция, опирайки се на изключителния си тактически талант, руският президент се стреми да начертае червени линии в Сирия, където е разположена единствената военноморска база на Москва зад граница, необходима за устойчивото й присъствие в средиземноморския регион.
Европа и особено Франция трябва да кажат „не“ на тази реинкарнация на съветско-американската конфронтация и да напомнят на Москва и Вашингтон, че „Русия е европейска сила“, по думите на Дидро. Но за това ще е нужна голяма смелост, както би казала нашата бъдеща външна министърка.
Превод: Memoria de futuro
Източник: Le Figaro
Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!