Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Нешка Робева: Уморих се от битки, уморих се от опростачването на нацията. У нас бушува някаква самоунищожитерна стихия!
Има много свестни хора у нас, на които не им се дава шанс. Не мога да приема тази орисия на българите да нямат политически мъже, да нямат държавници. Разбихме си селското стопанство, разбихме си държавата
Името на една силна и амбициозна жена вече половин век не слиза от обществената сцена. Вдъхновителка на поети и художници, обичана и мразена, Нешка Робева с лекота прескочи драматичното време на “златните момичета”, които създаде в българската художествена гимнастика. Със същата енергия, с която извайваше световни и олимпийски шампионки, сега твори танцови спектакли, с които обикаля страната и света. Не страда от суета. Разтоварва се с градинарство. След два брака и два развода Нешка живее сама в малък уютен дом сред много цветя, картини, пластики и... камъни. Успокоява се с четене на философия и вярва, че това, което не успее да свърши на земята, ще го направи през следващия живот. Преди години влезе в политиката и излезе омерзена от там. Острият й език не подбира обектите на силна критика.. Страда заради бездуховното ни време и липсващите водачи на нацията.
- Отново крамоли и скандали - ежедневието ни сякаш е подчинено на някаква негативна енергия, която ни съсипв. Защо не можем да се отървем от това усещане за безперспективност?
- Нашата драма е, че нямаме обичани политици. Има моменти, в които даже и да не иска, човек трябва да направи крачка назад, в името на това - да спаси идеята, да спаси партията.
Много е страшно у нас! Кой си подава оставката? Кой поема отговорност? При толкова скандали, докато зорлем не го изтикаш от властта, не си отива. Борисов често казва нещо много вярно: “Ако не съм аз, кои сте вие?” Той знае как да поема отговорност. Щом не е доволен от някой министър, казва му: “Заминавай си!” А в нашата партия едни хора са се вкопчили в креслата си и не мърдат от там. Не може да убеждават цяла България: “Това сме ние, ние сме най-умните, няма кой да ни замести!” Не е вярно! Има много свестни хора, на които не им се дава шанс. Не мога да приема тази орисия на българите да нямат политически мъже, да нямат държавници. У нас бушува някаква самоунищожитерна стихия! Разбихме си селското стопанство, разбихме си държавата! Имам в Трудовец две дървета ябълки и нося на всичките си приятелки, защото днес ябълките в магазина са над 2 лева!
- Защо има толкова много камъни в дома ти, цели гроздове?
- Донесла съм ги от Бразилия, два пъти съм била там и два пъти съм влачила куфари, пълни с камъни. Безкрайно обичам камъка. Повечето хора смятат, че камъкът е мъртав. Не! Всеки камък има своя физиономия, свой облик.
- Имаш страст към земята?
. Не знам. Обичам земята. И най-странното е, че когато работя, не слагам ръкавици, просто не ги търпя. Ръцете ми изгарят от пръстта, но това ми е приятно, защото чувствам земята. Има народен обичай - когато свещеникът прави молебен или чете молитва преди жътва, преди оран, и ако няма вода, с която да си измие ръцете, той се измива с пръст. Земята пречиства! В Трудовец отглеждам праскови, круши, сливи, ябълки. Имах една прасковка, която боледуваше, листата й ставаха къдрави и на червени мехури. Три години листенце по листенце съм я чистила, пръсках, чистих, пръсках, чистих, докато я излекувах. И тази година тя роди страшно много.
. И ти с пръскачка на рамо пръскаш дръвчетата? Не мога да повярвам!
. Да, точно така - пръскам! Домати отглеждам, огромни чушки се родиха тази есен, имам малини, имам дюля. Имам една приятелка от Франция, която всяко лято идва да ми помага в градината. С нея сме две луди баби, които не се спираме. Тя е голям почитател на България и на българската художествена гимнастика. Тя ми нареди селските плочи и дори паветата по пътеките. А да не ти казвам какви рози, какви японски трендафили, какви гладиоли съм отгледала. Преди година-две насадихме над 300 гладиоли - приказен свят!
- Познавам те като една борбена, серт жена. Сега те усещам притихнала, ровиш земята. Умори ли се?
- Ако трябва да съм честна - да. Уморих се! Въпреки че не искам да си го признавам, заради младите хора, с които работя.
- От какво се умори? От битките? От успехите? От наградите?
- Наскоро си подреждах документацията. И се върнах в миналото. Намерих си медалите, грамотите, наградите, ордените, оказа се, че съм почетен гражданин на много градове ... всичко това вече е встрани от живота ми. Награди, успехи - какво означават те днес? Уморих се от цялата дивотия, която се шири в държавата ти и в света. Уморих се от наглостта непрекъснато да ми обясняват как това общество, в което живеем, е най-доброто, как тази изродена демокрация е най-добрата. Уморих се да ме правят на глупак. Уморих се от това, което се лее в медиите. Уморих се от пълното опростачване, на което е обречена нацията.
- На едни избори ти участва като кандидат за един от малките кметове на София. Защо не пробва отново?
- Аз и тогава си казах - никога не е късно човек да стане за резил. Аз се орезилих пред самата себе си, защото се поддадох желанието да ме убедят, че трябва нещо да се промени. Народът не иска промяна. Той си харесва това, което е. Онзи ден, в петък си бях вкъщи. И гледах т.нар. парламентарен контрол. Не издържах. Затворих телевизора. Ужасно е! Не искам да се докосвам повече до политиката. Не искам непрекъснато да се убеждавам, че политиците са докарали народа ни до състояние, в което всичко може да му говориш. Как си разрешават такива простотии да говорят от трибуната в парламента? Без значение от коя партия са. Да ме извинят, но мнозина от тях се държат като пълни олигофрени.
- Ядоса се! Какво може да те успокои?
- Ами, поемам дълбоко въздух и се успокоявам. Все в един момент човек разбира, че не може да пробие стената с глава.
- На много места в дома ти има портрети на баба Ванга. Като минаваш покрай тях, какво си казваш?
- Не съм от хората, които ще кажат - тя ми се явява, аз я сънувам. Не! Два пъти съм я сънувала и нищо не ми е казала. Леля Ванга е човекът, пред когото винаги съм се прекланяла, тя за мен беше недостижима във всичко. Когато излизам от дома и когато се прибирам, все й се извинявам, защото или съм избухнала, или съм казала неща, който не е трябвало да кажа, или не съм си оправила къщата. Много често й обещавам: “Тази вечер като се прибера, задължително ще подредя всичко.” Не го изпълнявам. На другата вечер, пак същото! Но как да домакинствам, като се прибирам у дома си в 2 часа през нощта, а сутринта излизам рано като пребито от умора животно? В такива мигове, като видя портрета й, все си мисля: леля Ванга ще ме разбере.
- Не ти ли е казвала някога: “Недей да оставаш сама!”?
- Не. Но ми е казвала: “Нешка, не ти требе маж! Маже много. Требе ти другар за стари години.” И ако се замислиш, права е. Но аз живея вече много дълго време сама.
- От втория ти развод са минали повче от 25 години. Не си помисли в един момент, че трябва да се ожениш още веднъж, за да не стоиш сама, за да намериш другаря, за който баба Ванга ти е говорила?
- Когато се разведох със съпруга си, дъщеря ми беше на 10 години и не съм мислила за това. Правех кариера. И след развода съпругът ми помагаше много. Живеехме разделени, но заедно отглеждахме детето. Въпреки това се чувствам виновна пред дъщеря си, че не й създадохме семейство. И сега, когато тя има дете, й казвам: “Знаеш ли, аз се чувствам виновна, че с баща ти се разделихме”. Тя ми отговори: “Не, аз никога не съм го почувствала това!” Дано да е така.
- Какво не укроти в себе си, за да запазиш брака си? Какви компромиси не можа да правиш?
- Не знам. Така е трябвало да стане. Бях много млада и си спомням моята треньорка Жулиета Шишманова, която много вярваше и много ни водеше по врачки и гледачки. Тя първа ме заведе при леля Ванга. Но имаше една жена, Мария Ковачева, по професия математик, която през 1973-та ми направи хороскоп. Цяла тетрадка изписа. Тогава не обърнах внимание на написаното, защото ми беше писнало от врачки. Много по-късно прочетох този хороскоп. Много неща се бяха сбъднали. Никога не съм си представяла, че ще живея сама, но Мария още в 1973 г. ми беше написала - самотна старост! А сега, иди ме не вярвай!
- И сега няма кой да ти забие един пирон в стената, например, за да си закачиш нова картина?
- Наскоро казах на племинацата ми: “Мъже не ни трябват! И без мъже спокойно можем да се оправим.” И с картините се справям. Но няма кой да ми оправи шкафчето. Е, ако се напъна, и него ще оправя. За една Коледа с приятелката ми от Франция боядихме целия апартамент. Мислиш, че има нещо, което да не мога да направя? Не! Е, отвреме навреме ми се иска да сложа чаша вино на масата. Защото като съм сама, я хапна нещо, я не...
- Представи си на масата, която виждам, че си застлала с романтична покривка, две чинини, две чаши и една свещ.
- Представям си масата, но с повече чинии и чаши. Дечурлигата много обичат да им сготвя боб, а пък Тома Томов, журналиста, обожава една моя супа, която сама съм си я измислила. Когато реша да готвя, слагам една голяма тенджера и след това яденето го раздавам в буркани на приятели. Няма да готвя само за себе си, я!
- В теб говори жената, която е трябвало да има семейство, а не е имала. Каза ми дори, че спиш на дивана в хола.
- Да. И си бъбря с телевизора отвреме навреме. Аз не съм точният образ на жена. Не мога да лъжа, не мога да се умилквам. Няма да забравя бившия ми съпруг (той вече е покойник), който след промените получи голямо наследство и разполагаше с доста средства, как ми казваше: “Кажи какво искаш, от какво имаш нужда, поискай нещо!” Не го направих. Един мъж има нужда жената до него да се чувства слаба. А пък аз мисля, че трябва да има равнопоставеност, приятелство и разбиране в брака. Когато се оженихме, с мъжа ми теглихме младоженски заем. В същото врема той мечтаеше да има музикална уредба. За да я купи, продадохме, каквото имахме. Никой от нас не е мислил кой носи парите вкъщи.
- Говориш с мило чувство към него. Не си ли съжалявала, че сте се разделили?
- Щом сме го решили, значи така е трябвало да стане.
- А с първия си съпруг, защо се разминахте?
- Това бе хлапашка история - влюбване и веднага женене.
- Майка ти не те ли упрекваше?
- Аз съм дете на възрастни родители. Не си спомням те да са ме защитавали, когато в училище направя беля, но и никога не са ме упреквали. Те просто ме изслушваха и ми вярваха. С втория ми съпруг често играехме до късно бридж и татко една нощ ни е слушал как се караме на карти - един математик и една гимнастичка. На сутринта татко ми каза: Ако искаш да запазиш семейството си, не играйте заедно карти!
- Съжалявала ли си за неща, които си извършила?
- Разбира се! Човек винаги прави равносметка. Много от битките, които съм водила, сега не бих ги водила. И съветвам всички, които се хвърлят в такива битки, да не хабят енергия. Проблемите могат да се разрешат и с търпение. Аз съм човек, който очаква нещата да се развиват от само себе си. Така се държах и с гимнастичките. Мислех, че те разбират, че ги обичам. Те са живяли в моята къща, мъжът ми се грижеше за тях като свои деца. И смятах, че няма нужда да им се говори, че те ще усетят моята обич. Така се държа сега и с танцьорите. Аз пътувам с автобуса като тях, кандилкам се по пътищата, единствената привилегия е, че ми отстъпват още едно място и аз се свивам там през нощта. Наскоро се изправихме се пред дилема - една част от тях трябваше да напуснат, защото кризата и нас ни удари. Това подейства негативно на всички. Реших да разговарям с тях. Казах им: не вярвам, че ще ме разберете, но се надявам. Ето, ние правим в България нещо, което се харесва. Да, то ни коства невероятни усилия, знам, че ви е много тежко, но ето, хората ви се радват. Вие трябва да продължите.
- Разбраха ли те?
- Да!
- А защо не те разбраха гимнастичките? Много от златните момичета, които ти създаде, не говорят ласкаво за теб сега, и Бианка, и Лили, и Илияна.
- Е, те няма да говорят ласкаво, защото на тяхната възраст така са приемали нещата.
- Много си била жестока към тях!
- Не съм била жестока! Всяка една от тях е имало правото да избере. Имам много състезателки, които напуснаха тогава, когато бяха готови да бъдат не световни, а олимпийски шампионки. Издържаха на физическите натоварвания, но не издържаха на психическото напрежение, че всички очакват от тях златото. 15 години ние държахме върха.
- Не ти ли се е смилявало сърцето, когато видиш, че едно дете крещи от болка, от обида от това, което си му причинила?
- От каква болка? И какво съм му причинила? Че е поискала да стане световен шампион и е станала. Аз се чувствах отговорна, когато съм казвала: “Изпълнявай това, което ти казвам и ти ще станеш шампионка!” И ако някой днес обяснява, че едва ли не ЦК на БКП или Политбюро са ги задължавали да играят - не е вярно! Заклевам се! Нека и те да се закълнат, че някой ги е задължавал. Единствено аз съм ги задължавала, но съм им давала правото - в началото на годината да кажат: “Другарко, аз повече не искам или аз ще играя!” И когато каже “да”, трябва да знае, че не може в последния момент да каже “не”. Въпреки това, и в последния момент са си отивали и никой не ги е задържал.
- Грешките в подхода ти?
- Сигурно е можело да бъда по-сдържана, да не избухвам, да не изригвам. И сигурно щях да постигна същото. Но тогава така съм преценявала. Не забравяй, че аз вървях по ръба бръснача, както казваше Иван Абаджиев. Почти не се радвах на успехите, защо в момента, в който печелехме медалите, аз мислех какво ще стане следващия път, какво трябва да направим. А когато започнаха и нашите колежки в чужбина да се обединяват срещу България, стана страшно. Разбираш ли, хората не обичат прекалено дълго някой да бъде на върха. Те го намразват и се организират срещу него да го махнат от там. Казваха ми: “Спортът се обезмисля, ако вие продължавате да сте все първи!”
- Завистта дърпала ли те е надолу?
- Не знам. Имало е време, когато съм гледала ужасена цялата организирана кампания срещу нас и съм си казвала: “Не може човек да направи това! Не може да се изправиш срещу тези деца, да виждаш каква е огромна разликата между тях и другите и да си затвориш очите!” Но явно може всичко.
- Сега какво ти тежи най-много?
- Тежи ми времето, в което живеем! Това безумие, тази алчност, тази простотия и простащина, омразата и завистта на хората един към друг. Аз не мога да се оплача. Ние играем по площадите. Усещам доверието и обичта на хората. Но знам, че ако вляза в политиката, това като с нож ще бъде отрязано! Наблюдавах тази изборна кампания. Боже, те не се спряха пред нищо! Но всеки народ си заслужава политиците - да си ги носи на гръб, да им се радва, те да го наказват, и после пак да ги избира същите.
- От кого искаш прошка!
- Казват, че добрият християнин трябва да се изповяда. Аз не мога. Знам се греховете, грешките... но да се изповядам, не! Попитах един свещеник защо трябва да се изповядва човек. И той ми каза: “За да преодолее неудобството да бъде искрен със себе си.” Но кой ме изповядва? Може да е някой свестен човек. Ами, ако е някой поп тлъст? Откъде накъде той ще бъде връзката между мен и Бога? Най-страшно е, когато човек не може със себе си да се помири, когато сам не може да си прости.
- Труден човек си! Виждам на много места в дома ти картини от Светлин Русев. Почти от всяка стена те гледа. Духовната ти връзка с него ...
- Ние сме приятели. Той е силен човек. Приятелството със Светлин много ми е дало. Но аз имам и други приятелства.
- Най-голямята ти лудост?
- Аз съм от тези хора, за които казват:-луд за връзване. Леля Ванга често се чудеше: “Леле Нешке, каква са била? И си се давила, и си се пребивала. И какво стана, че така се промени? На 16 години нещо се е променило в теб.” Сигурно!
- Защо никога не смени прическата си?
- Много дълго време ходех с плитки, после се подстригах почти нула номер и това беше кошмар за всички в училище. Често ме мислеха за момче, защото ходех с панталон. Но от 30 години съм с тази прическа. Аз съм доста консервативен човек в някои отношения. В работата си - не. Спазвам съвета на Иван Абаджиев - всеки път трябва да покажеш нещо ново. В противен случай се откажи.
- Като че ли в теб няма женска суета.
- Не, не, има. Но не съм прекалено суетна. Имам спирачки. Няма да си напъхам в устата силикон, ако ще всички да казват, че съм баба Яга, няма да тръгна да си опъвам бръчките.
- Стряскаш ли се от мисълта: толкова години нося на раменете си?
- Да и си казвам: “Господи, благодаря ти!” Тъжно ми е да видя хора на 65 как са се предали. Да, има я умората! Да, не мога да се позная в огледалото, изобщо не искам да се гледам! Но мога да работя. Мисля, че все още съм необходима и съм благодарна на съдбата, че хората ме търсят. Не мога да си спомня празно време. Но сега, често като трябва да стана сутрин, си казвам: “Боже, не мога, не мога!” Усещам, че силите си отиват и все се питам: “Какви са тези сили, къде отиват тези сили, когато ни напуснат?” И отговор нямам.
Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!