Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Снегът достигаше до чардака, а никой не мрънкаше
Зима е … Но не е моята зима … И аз вече не съм аз …
Детството ми премина в малко балканско градче, а родният ми дом е малка едноетажна къща, на една малка улица. Не е тайна мястото – гр.Елена, област Велико Търново.
Имаше много сняг, ама много сняг. Когато баща ми почистваше снега от пътеките в двора, се чудеше къде вече да го слага – той беше достигнал до височина на лозите върху чардака…Вървяхме по слой претъпкан сняг около 20 см, който щеше да се стопява до март. Просторът беше неизползваем, защото въженцата му бяха под снега, майка сушеше прането в стаята …
Сутрин бащите ни рано разриваха пътека, за да отидем на училище. Не съм чул нито веднъж някой да мърмори, че не му е разринат пътя – височината на снега беше около 1,80м. Нямаше общински заповеди всеки да почиства тротоара пред дома си – то си беше естествено задължение на децата, когато се приберат от училище. Беше срамно пред твоя дом да не е почистено! Хората си помагаха и бяха някак си заедно в трудното време.
Нито веднъж не сме имали отлагане на училище поради лоши климатични условия. Снегът не беше пречка за нищо, животът си вървеше. То си беше нормална ситуация – зима, снежно и студено е. Не искам това, което пиша, да мирише на социализъм, не се занимавам с политика. Само казвам, че хората бяха други.
Сега живея в жилищен блок със 70 апартамента, няма кой да разрине малка пътечка от входа на кооперацията до улицата при 20 см. снежна покривка. Вече не сме ние. Мрънкалници сме във Фейсбук, никога не хващали лопата през живота си, но компетентни как се чистят улиците в Берлин, Хановер и Токио …
Цялата работа ни е такава, навсякъде! Ако това ви звучи критично, себе си слагам първо отговорен …
Зима е … не е моята зима … само споменът е истински …
Йордан Стоянов, Фейсбук
Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!