Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Мария Гигова: Съжалявам за връщането ми в България след 10-годишния престой във Франция. Българя се оказа тясна за мен и Нешка и...
Мария Гигова: Бях на 24 години, когато Живков ме накара да подпиша декларация, че ще стана шампионка
Мария Гигова избягва медиите. Първата голяма звезда на българската художествена гимнастика, първият трикратен световен шампион за 1969, 1971 и 1973 година отдавна не е в светлината на прожекторите. Нейните сложни съчетания, изиграни с изключителна прецизност вдигаха на крака световните зали във време, когато България беше изолирана, затворена в системата на източния блок. Дълги години конкуренцията й с Нешка Робева, другото чудо на българската художествена гимнастика, изведе България на върха на този спорт.
През 2006-а примата е обявена за гимнастичка на века, със собствена звезда на Алеята в славата. През 2001-а изненадващо влезе в политиката, стана депутат от НДСВ и дори надяваше се да бъде избрана от царя за министър.
Стаила е някаква болка в душата си, наранена е от войните в българската художествена гимнастика, които изправиха една срещу друга спортистки, израсли заедно и заедно печелили спортната слава на България. И в този разговор ще чуя истини, дълбоко скрити зад зад паравана на блясъка в спорта.
- За вашите съчетания, г-жо Гигова, още от онова време казваха, че са изключително сложни, на ниво далеч над съчетанията на другите гимнастички. Публиката имаше усещането, че се сливате с уреда, с който играете.
- Съчетанията на всички бяха сложни, но при мен имаше една много сигурна манипулация с уреда - аз владеех уреда до съвършенство!
- И топката, и бухалката, и обръча...?
- И лентата, и въжето и всичко. Може би с въжето и бухалките не бях толкова добра, но пък там се стараех много. Топката обаче прилепваше по ръцете. Аз я чувствах не като уред, а като живо същество, усещах я като фибра до моето тяло. Това се усещаше и от публиката. Тя може би не долавяше сложността на изпълнението, но виждаше тази перфектност на синхрона в движението. Това го имам от баща ми, той беше много добър майстор. Беше авиомеханик, но от дърво и от метал изработваше най-различни предмети, включително и мебели. Брат ми също умее да борави добре с ръцете си, иде му отръки всичко. Така и аз. И сега да хвана обръч, мога да изиграя съчетание. Разбира се не с тази амплитуда от миналото, но техниката се запазва за цял живот.
- Кой първи ви заведе в спортната зала?
- Дора Ботева, моята учителка по физическо възпитание в 19-то училище. Тя забеляза таланта ми към спортната гимнастика. Тогава беше открита и школата на току-що завършилата ВИФ Жулиета Шишманова /всепризната треньорка, загинала в самолетна катастрофа на път за Варшава на16 март 1978 г./ Аз попаднах в първата й група заедно с Красимира Филипова, Вера Маринова, Нешка Робева и още няколко бъдещи гимнастички. Дотогава се занимавах с музика, свирех на пиано и играех балет в школата на Лили Диловска във Военния клуб, изучавах френски език. Имах много ангажирано детство - увличах се по театъра, по цирковото изкуство. Бях изключително гъвкава и много ми харесваха игрите на акробатите. Баща ми ме стимулираше да правя такива упражнения - подаваше ми да взема роза по време на мост пред краката ми. Можех да изпълнявам всичките движения, които виждах в цирка, отдаваха ми се без проблем. Така от малка бях закърмена с пластиката на тялото, оттам тръгна и любовта ми към балета.
- Вероятно сте обичала да се изявявате на сцена?
- Да. Много обичах сценичното изкуство. Обичах да се показвам на сцена. Във Военния клуб имахме представления и играехме на Лунната соната на Бетовен – с красиви бели туники. Бяхме много крехки и нежни. Вера Маринова беше по-добра от мен в балета. Аз бях по-фриволна в движенията и по-емоционална, но пък и това се харесваше.
- Първият златен медал с какво го свързвате?
- Първия златен медал получих на Световното първенство в Копенхаген, 1967 година, за съчетанието с обръч. Работихме с Жулиета Шишманова, бяхме много амбицирани, защото отивахме на Запад и искахме да завладеем публиката. Избрахме да играя по музика от филма „Доктор Живаго“. Но един месец преди състезанието ни връхлетяха проблеми. За нашето социалистическо тогава общество тази музика беше упадъчна. И ни казаха, че не можем да я използваме. Двете с Жулиета ни викнаха при Тодор Живков, караха ни да се откажем от тази музика, да я сменим.
- Лично той ли ви каза това?
- И той. Извика ни в кабинета си в партийния дом и ни каза, че не може да играем върху тази музика. Ние му обясняваме, че месец преди голямото състезание, когато всичко си усъвършенствал, синхронизирал си всяко детайлче от движенията с музиката, не е възможно да я сменим. Той: “Не, не, не може, ще я смените!” Пак му обясняваме, че за нас това е произведение на изкуството, че ние не възприемаме музиката като част от филма и не пресъздаваме драматургия от филма. Живков не прие аргументите ни. Нареди ни да направим всичко възможно да сменим музиката. И така се разделихме.
- Сменихте ли я?
- Не!
- Колко годишна бяхте?
- Аз на 20, Жулиета бе с 10 години по-голяма от мен.
- Трепереха ли ви краката като излязохте от кабинета на Живков?
- Много, много. Ние тогава не осъзнавахме какво точно правим, но бяхме много уплашени. Живков имаше афинитет към хората на изкуството, винаги ни е приемал много радушно и топло, винаги ни е давал съвети. И въпреки това наши близки ни предупредиха да бъдем много внимателни - те знаеха какви неща стават, когато не се изпълни някакво указание от това най-високо място в държавата. Това ни стресна, но се надявахме, че ако Господ е с нас, ако имаме успех, може пък и да се смилят над нас. Така и стана. Ако не бяхме взели медал, нямаше да се завърнем в България. Но ние направихме много силно представяне, гръмнаха всички западни вестници, че това изпълнение е феномен. Това беше първият златен медал за България в художествената гимнастика. Беше голяма гордост и за мен, и за страната.
- И никаква ли санкция не последва от вашето непослушание?
- Никаква! Завърнахме се. И повече нищо не се заговори. Музикалният редактор на БНТ обаче, която предаваше състезанието, мисля че беше Яна Пипкова, е била пред уволнение. А Люпи Неделчев, който пък коментира играта ни, беше наказан. Нас не ни пипнаха, за да не се задълбочи конфликтът и да не се помрачи успехът на България, но те, двамата го отнесоха сериозно. Повече нищо не се каза по този случай, нищо не се писа. От този момент обаче тръгна възходът на българската школа в художествената гимнастика.
- Преследваше ли ви страхът при мисълта „ами ако не успеем?“
- О, да, през цялото време! За мене това световно първенство и по-късно Варна-1969-а, когато взех първата абсолютна титла, бяха невероятни.
- Имала ли сте и други срещи с Живков?
- Да, през 1971, преди Световното първенство в Куба. Пак изникна проблем, този път с пианиста Борислав Неделчев, с когото работех. Той беше от белогвардейско семейство и имаше забрана да пътува. Все се надявах, че той ще бъде включен в делегацията и ще мога да замина с него. Вече бях световна шампионка, отивах за втора световна титла, цялото ми съзнание бе насочено към това и... изведнъж ми казват: „Той няма да замине!“
Тогава аз поисках среща с Живков. Веднага ме прие. Бях вече много популярна в България. Прие ме във Варна: „Какво има бе, момиче?“ - посрещна ме от вратата. Казвам: „Другарю Живков, нищо лошо, но аз се подготвям за световно първенство. Искам отново да защитя титлата си, но се оказва, че не мога да замина с моя пианист. - Кой е тоя пианист? Оня, дългуна ли?, пита ме Живков. Той гледал състезанията ни – Борислав Неделчев беше висок, снажен, руснак по произход.- Да, дългуна, казвам аз, но той е изключителен изпълнител на пиано и ми помага много. Аз без него няма да мога да защитя титлата си.“ Живков мисли, мисли: „Как така няма да можеш? Всеки може да седне да ти свири съчетанието и пак да си ти, нали ти играеш. - Да, аз играя, но при нас синхронът е абсолютно точен. Всеки детайл е премислен. Пианистът ме следи директно в играта. Ако има нещо, ще забави или ще забърза, не е възможно без него да спечеля титлата.“ Живков пак мисли и по едно време извика секретарката, а аз се чудя защо я вика: „Донеси ми един лист хартия.“ Тя донесе лист, той седи и ме гледа: „А бе, момиче, ти знаеш ли какво поемаш като ангажимент сега?“ Като каза това, аз разбрах, че той вече е съгласен да направи нещо. И в следващия момент бях попарена, защото Живков ми каза: „Ето сега, вземи тоя лист хартия и пиши: „Аз ще замина с моя пианист Борислав Неделчев и ще спечеля световната титла.“ Настръхнах! И сега ме полазват тръпки като ви разказвам това. Като чух какво иска Живков от мен, дръпнах се назад и потънах в големия фотьойл, където бях седнала. Събрах сили и казах: „Другарю Живков, как така да се подписвам? Това е състезание, всичко може да се случи. - Няма да се случи, отговаря ми той. Ти отиваш, за да защитиш България, да защитиш световна титла. Ти отиваш за България, момиче, разбираш ли? Аз съм съгласен да замине с теб пианиста ти, но ти трябва да гарантираш тук, пред мен сега, че ще донесеш титла!“ ...
И аз с всичкия си акъл взех, че написах това, което ми каза Живков, подписах се и го оставих. Беше нещо като декларация. И след това тръгнах по мъките. Това обещание започна да действа страхотно на съзнанието, на психиката ми. Аз съм дала дума пред Живков писмено, сложила съм си подписа, нямам право на провал... Тази мисъл ме преследваше непрекъснато. Откъде съм извадила тези морални сили да преодолея това чувство, този стрес, че ако не взема златен медал, какво ще правя, не знам.
- На кого казахте за разговора и подписаната декларация?
- На моята треньорка Лили Мирчева, тя знаеше всичко и непрекъснато ме успокояваше.
- Живков е бил жесток в този случай!
- На пръв поглед той много ни ухажваше, всичко даваше за нас, но всички тези победи ние сме ги изживели със страшна мъка в душата... Играх идеално. Съчетанието беше невероятно, “Вдъхновение” се казваше, Димитър Вълчев специално написа музика за моята игра. Накрая цялата публика стана на крака, а Борислав Неделчев излезе на терена, грабна ме и ме понесе на ръце. Защото знаеше, че с това съчетание аз отново съм световна шампионка... Не трябва да говоря повече за тези неща, защото много се вълнувам. Преживяла съм ги много, те са преминали през моя живот. Като ви разказвам сега за този миг, в ушите ми е музиката, на която играех.
- Кога дойдоха поздравите от България?
- Когато излетяхме за България на борда на самолета се получи телеграма от Тодор Живков с поздравление. Беше голяма радост и облекчение. Едва в самолета почувствах, че всичко е приключило, че няма да има никакви последствия, че това, което съм обещала, е станало. Това, за което съм се борила, се е осъществило. Като кацнахме в София - от летището стъпихме на червен килим, заграждения с микрофони, народ, тълпа. Беше изключително преживяване! Всички бяхме толкова щастливи - и състезателките от ансамбъла, също медалистки - Красимира Филипова, Нешка Робева. Такова удовлетворение никога не съм имала.
- А разочарованията кога ви връхлетяха?
- Винаги е имало разочарования. Когато дойдат успехите, идва и завистта. Започват приказки: “Ама тя заслужаваше ли, не заслужаваше ли”. Не им обръщах внимание, но те ми пречеха на комфорта на живот. Слагах си непрекъснато бариери пред мисълта за тези подмятания, но непрекъснато ми се напомняше нещо. И това огорчава, защото знаеш, че ти си направил всичко, дал си всичко от себе си безкористно и когато има несправедливост към теб, не можеш да я приемеш.
- Кога започна конкуренцията ви с Нешка Робева?
- С Нешка бяхме много добри приятелки и сега се разбираме много добре. Но в един период журналистите раздухаха търкания между нас. Оттогава не обичам да бъда близко до журналистите или да съм обект на внимание от тяхна страна. Търсеше се интригата между нас да стане по-интересна, по-силна. Това беше на наш гръб. Но вече всичко е забравено. Не се връщам към тези негативни неща, винаги гледам позитивно и може би това ми е давало сили да продължавам напред. Вярваща съм - вярвам в доброто, вярвам в справедливостта, знам, че рано или късно тя ще възтържествува, колкото и да звучи като клише.
- Имате ли си талисман, хвърляте ли зарове преди състезание, ходите ли да ви гледат на кафе, на боб?
- Една случайна среща през 1964-а преобърна мисленето ми. Тогава се опитвах като хоби да навлизам в астрологията. Имах среща с Ана Ненова, една от много добрите астроложки в България, най-добрата по това време. Преди едно състезание с моя леля посетихме манастира в Малашевци. Там в градината аз поседнах на една пейка, докато тя палеше свещички в църквата, и неочаквано до мен (няма да го забравя това) дойде една жена. Сравнително млада, много симпатична и с много мек глас ми каза: “Мога ли да седна до теб, моето момиче, Мария?” Назова ме по име: “Мога ли да споделя с теб нещо, да ти кажа нещо?” Кимнах. И тя започна да ми казва какво ми е бъдещето. Аз го видях, тя просто тя ми прозря бъдещето, начерта ми го. Тогава още не бях тръгнала по световни първенства. Тази жена ми каза: “Ще имаш три върха в живота си.” Трите върха са трите световни титли. Всичко това аз после го осъзнавах. “Ще имаш по твоя път много завист, много интриги, много неприятности, които ще ти идват само от жени. Но да знаеш едно (това няма да го забравя), ти не бива да се впускаш с действия или с мисли дори да отговаряш на злото със зло. Остави ги, да знаеш, че този който е направил зло на теб, зло ще го постигне, без ти дори да се намесиш с мисълта си!” Беше толкова шокиращо!
- Тази жена коя е била?
- Една монахиня. Ние се сбогувахме, тя стана и си тръгна и ми пожела светъл път в живота. Потърсих я по-късно, след 17 години, оказа се, че е починала и много съжалявах. Съжалявах, че закъснях.
- Защо през 1989-та трябваше да заминете за Франция, принудително ли беше?
- Принудително беше, да. Принудително ме отделиха от гимнастиката. Казаха ми директно: “След две години може да се върнеш в гимнастиката, но сега трябва да си подадеш оставката!” Беше юли месец 89-та.
- Откъде дойде нареждането?
- Имаше нареждане не знам откъде, много хора се намесиха, включително и Димитър Стоянов /вътрешен министър от 1973 до 1988 г - б.а./ Просто ми казаха, че трябва да си подам оставката. Вече бяха създадени тежките взаимоотношения между мен и Нешка и, за да се успокоят нещата, едната трябваше да се оттегли. Това бях аз. И аз го направих.
- България беше тясна за двете ви, така ли?
- Да, за съжаление. Макар, че и за двете имаше поле за изява. Аз дълбоко уважавам Нешка за всичките й качества, тя направи много в нашия спорт. Но тогава журналистите раздухаха нещата до такава степен, че настъпи момент, в който или едната или другата трябваше да се оттегли. Оттеглих се аз. На пресконференцията, която свикаха, и на която аз трябваше да се оттегля, беше на 14 юли, казах на всички: “Съжалявам, че се стигна до тук. С много голямо удоволствие работих за този спорт и ще продължавам да работя, независимо къде ще бъда!
- Значи тогавашното ръководство на партията и държава избира Нешка?
- Да. Тогавашното ръководство на държавата, на партията избира Нешка, защото тя беше по-близка с тях.
- Когато излязохте от тази пресконференция, казахте ли си, че вратите на гимнастиката са затворени за вас?
- Да, аз не исках да се връщам повече в гимнастиката. Реших, че ще се занимавам с каквото и да е, но нещо съвсем различно от гимнастиката. Имах нужда да се отдалеча, да почина, да се възстановя психически. За мен беше приключило моето пребиваване в гимнастиката в България.
- И кой ви подаде ръка в този момент?
- Иван Славков беше човекът, който разговаря със Славчо - моя съпруг, Бг да го прости - и той го попита дали има някаква възможност в БОК да работя. Иван каза: “Да, разбира се, за Марийчето - винаги!” И още от същия ден бях назначена за спортен директор в БОК. Веднага се потопих със същата жар и плам в другата работа. Още на втория ден с един тефтер начертах всички задачи и идеи, които си мислех да ги споделя с Иван. Отидох при него в кабинета и той каза: “Чакай бе, момиче, аз не съм те назначил тук да ме натоварваш с толкова много задачи. Прави каквото мислиш, че трябва да се прави, и което е полезно, дал съм ти пълен картбланш.” Оттам нататък вече нещата тръгнаха много добре. В края на 89-та заминах с договор във Франция. Поканиха ме колеги от федерацията по гимнастика. Там към Министерство на младежта и спорта отговарях за подготовките на кадрите, на треньорите. Работех в Париж, в един от големите спортни центрове, който обхващаше огромна област, помагах на спортни клубове с треньорска работа, дори някои от момичетата, които тренираха тогава с мен, влязоха в националния отбор по-късно. Върнах се през март 2000 година.
- Защо?
- Поканиха ме да оглавя федерацията по художествена гимнастика в България.
- Откъде дойде поканата?
- От колеги от България, в това число и Нешка Робева. Не тая нищо в душата си към тези, които са били обърнати към мен. Мои пък близки приятели ми казваха тогава: “Ти си луда жена, как може да си оставиш тази хубава и спокойна работа в Париж - нещо, което ти го правиш от сърце и душа и за което нямаш никакво усилие, и да се връщаш пак в България, пак да се захващаш с администрация, пак да се главоболиш!” Чудеха ми се защо съм го направила. А във Франция наистина беше прекрасно. Хората бяха благодарни към мен и това ме крепеше, макар и далече от родината.
- А смятате ли, че държавата ви отдаде достатъчно почести, че сте оценена както трябва?
- Целият ми живот е минал в спорта, от спорта получих много, но и дадох от себе си много. Може би ако съм била в друга страна, по друг начин щеше да се развие животът ми като световна шампионка. Но в България такава е била системата и аз съм трябвало да изживея това, което изживяват всички останали в тази система. Не мисля, че беше достатъчно това, което се правеше за спортистите. Работихме и тренирахме при мизерни условия. Аз съм тренирала в зала “Армеец” на 4-ти километър, във войнишкия гарнизон, и съм се завивала в стаичката на дежурните войници с войнишките одеяла между две тренировки. Там работехме с Жулиета. Нешка - също, в големия спорт навлизаше. При 3 градуса температура, с тези дървени обръчи, с вкоченени ръце, с по едно мляко и един геврек на ден - така изкарвахме. Сегашното поколение не може да ни разбере, когато им говорим какво е било по наше време. А сме тренирали повече от тях. Нашите съчетания бяха по две минути всяко едно, сега съчетанията са с продължителност по минута и половина, много по-лесно се изиграва. Световни първенства имахме през година и да поддържаш десет години високо ниво на подготовка беше къртовски труд. Сега всяка година има световни първенства, има европейски първенства, има олимпийски игри.
- Спечелихте ли пари от тези медали?
- Аз лично по 1000 лева на медал, на титла. Общо 3000 лева и 1000 лева за “Герой на социалистическия труд”. Това ми е материалната облага. Имаше един лек автомобил, който трябваше да чакам много дълго време. Слава Богу, получих една лада, но така и не я взех. Можех поне да взема парите от ладата.
- Жилище?
- Жилище, не. Купих едно малко тристайно апартаментче с преходен хол от военния гарнизон, точно срещу партийния дом на “Веслец” и “Дондуков” , в старите сгради, изградени в сталинския стил. След когато се омъжих, направихме размяна, доплатих още и взехме тристаен апартамент в “Лозенец”. Това е. Никакви други облаги. В друга страна ще кажат: “Що за държава, що за отношение!” Но такива бяха времената, бяхме големи идеалисти. Не съм мислила за тези неща, честна дума! Но вече от дистанцията на времето и като виждам какво се прави за сегашните момичета, за сегашната подготовка, няма база за сравнение с нашето време.
- Усещам, че таите болка в себе си, таите горчилка. Искате да я скриете, но тя прозира в думите ви. Защо?
- Не може да не е така, защото знам, че каквото съм правила, винаги съм го правила в името на нещо по-добро, винаги с мисъл за другите. И понякога си правя равносметка на моето лично поведение и отношение към нещата от живота и си казвам: “А бе, защо е тази всеотдайност, имало ли е смисъл?. Изцяло си в плен на това, което правиш и в крайна сметка не го оценяват всички!” А пък може би не трябва да бъде оценявано. Ако се погледна отстрани, от дистанция на времето, може да се каже: “Да, тя беше един мохикан, който работеше от сутрин до вечер и не се виждаше това, което прави”. А всъщност то остава. Защото аз всяка сутрин в 7-7.30 съм вече на работа и по 9-10 часа работя на ден, без обедна почивка и никой не ти го признава. Понякога това ме кара да чувствам неудовлетворение. Не толкова болка, защото съм свикнала цял живот да се трудя, колкото неудовлетворение.
- Има ли нещо, за което да съжалявате, че не сте го направила, че сте се разминала с нещо, да се укорявате за някое ваше решение, което сте взела?
- Съжалявам за връщането ми в България след 10-годишния престой във Франция. Мисля, че ако бях останала там, щях да водя един много по-спокоен живот, щях да бъда много повече оценявана. Може би и за семейството си щях да бъда по-добра, а така отново се впуснах в това жестоко ежедневие, което ти изцежда силите. Вечер се връщам и си казвам: “Какво направих? Тази организационна администрация, жестока бюрокрация, тези бумаги, които всеки ден трябва да пишеш, те ти изцеждат мозъка. Защо?”
- Щяхте да ставате министър на спорта по времето на НДСВ. Защо се разминахте с този пост?
- Лучано имаше голям мерак да става министър. А тогава се говореше, че аз трябва да стана министър, имахме уговорката с ръководството на НДСВ. В даден момент Лучано ни извика в един от неговите ресторанти на среща и почнаха дългите уговорки: “Ти защо сега искаш този пост, ти си имаш своя спорт, ще видиш аз какво мога да направя”. И направихме сделката, грубо казано (той е жив, нека да го отрече). Казах му: “Виж какво, аз мога да се откажа, защото за мен е главоболене да ставам министър, стани си ти министър, обаче аз искам да се отпуснат пари и да се построи залата за националния отбор”. Той обеща, а аз тръгнах по мъките да я строя поредната спортна зала. Толкова много зали съм построила и съм организирала построяването им, че никой не може да ми го отнеме. Това остава след мен. Един ден като си отида от този свят, поне построеното остава.
- А съжалявате ли, че влязохте в парламента, че се омешахте в политиката?
- В даден момент съжалявах, а след това си казвах: “Ето на, видях и другата страна на нещата.” Влязох в парламента, видях какво представлява, как се правят законите. Мисля, че бях полезна, защото направихме два закона за спорта, участвах в други законопроекти, направихме Министерство на спорта. До този момент никога не е имало такова министерство, така че го считам за успех в тази посока. Всички други неща, които ставаха в политиката, не ми допаднаха и с рекох: „Един мандат и повече никога!” Животът ме научи да се боря и да не правя компромиси с това, което мисля.
Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!