Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Богдана Карадочева: Страшна е чалгата в живота ни, не само в музиката! Важното е да вярваме в Бог и в Доброто...
Когато запее Васил Найденов - настръхвам. С Емил Димитров бяхме големи приятели - невероятен човек беше! Той не обръщаше внимание на дребните неща, търсеше голямото, истинското, разказва певицата, която на Богоявление винаги черпи с баклава.
В просторния хол в дома ѝ на бул. "Витоша" е уютно, старинни шкафове съжителстват с бяла мека мебел. На пианото освен последните клавири на Стефан Димитров са наредени една до друга малки иконки. "Всеки ми носи, пък и аз си купувам - за любов, за радост, за цяр срещу лошотията", казва Бубата, докато поднася кафето. Под нейните прозорци премина 26-годишната ни площадна демокрация. А тя не се умори да раздава от своята човешка доброта.
- Богдана, годините минават покрай теб и сякаш не оставят следи. Как го правиш? Как поддържаш аристократката в теб?
- У нас няма аристокрация. Никой в България не е аристократ. На всеки прадядо му е бил с цървули. Важното е да си добър човек, да си смирен, да не си агресивен, да искаш на всяка цена да се наложиш. Важното е да вярваш в Бог и в Доброто. И накрая да си отидеш от света спокоен, че не си направил на никого лошо. За мен това е много важно. Аз съм възпитана в християнските добродетели и ако това е аристократично поведение...
- Ти винаги излъчваш една философски осмислена доброта. В теб има някакъв позитивизъм. На лошотията и на завистта как реагираш?
- Може би майка ми така ме е възпитала. Даже брат ми казваше: "Мамо, ти винаги ми казваше да не се бия. Всички деца се бият, а аз стоя настрани..." И такива хора трябва да има. Не знам дали ще ми повярваш, но никога в живота си не съм изпитвала завист. Не познавам това чувство. Аз се радвам на живота и се чудя защо хората са станали толкова лоши и черногледи. Завистта не стига до този, на когото завиждаш, завистта трови теб самия. Имах прекрасна баба, която си измисляше много приказки и в тях побеждаваше все Доброто. Аз просто съм родена оптимист. Имам опори в живота. Християните казват: "Христос е моята патерица!"
- И неповторим стил имаш - белите перли, черните дрехи, елегантни пелерини, кожи...
- Това са принадените стойности... Не мога да сложа къса пола, не мога да не съм сресана, човек трябва да се съобразява с годините, с външността си, с фигурата си, със себе си, с излъчването си. Как бих изглеждала с розова панделка? Прочетох една мисъл на Ив Сен Лоран, че една жена, облечена в черно, е винаги елегантна, от сутрин до вечер. Знам, че някои може би завиждат на бюста ми. Това не ме вълнува, макар че, като ме гледат по телевизията, сигурно има и такива, които си мислят, че правя демонстрации. А аз все се загръщам. Васил (Найденов) ми казва: "Стига си се увивала!" Затова се обличам в черно. По-важното е да чуят какво пея, а не колко е дълга роклята ми или какво е деколтето ми.
- С какво не можеш да се примириш?
- Не мога да се примиря с лъжата, злобата и нихилизма на българина, който всичко отрича. Българинът не вярва в нищо добро, не вярва в Бог. А престанеш ли да вярваш в Бог, в какво друго да вярваш? В парите и мръсотията! Ако не се върне религията в училище, простотията ще ни залее. Защото едно дете трябва да знае, че има Бог, че има грях и че има неща, които не се правят. Баба ми винаги ми е казвала: "Горе е Божието око, което вижда всичко. И да се скриеш от него, то те е видяло. Помни това!" И с чалгата не мога да се примиря. Чалгата не само в музиката, страшна е чалгата в живота ни.
- Мъчно ли ти е за някои пропилени шансове през тези 26 години?
- Не ми е мъчно, защото сме преживели фантастични мигове. Променихме живота в страната. Улиците не са същите. Магазините не са същите. Даже на мои близки приятели, които живеят в чужбина, като им споделям за еуфорията, вълненията, за радостните сълзи, които сме имали, те казват, че ми завиждат, че съм преживяла всичко това. Да си качен на синия кораб отгоре и да виждаш това море от хора как ликува... Невероятно е! Но всяко нещо е с времето си. Революцията изяжда децата си. Много трудно се прави приватизация, трудно е преминаването на собствеността от едни ръце в други. Да, разбирам, че хората са недоволни. Но ние не сме така борбен народ като гърците например, които се съпротивляват истински.
Ние се съпротивляваме с мълчание, с негласуване. Ето, мои приятели отидоха да гласуват и после ми казаха: "Ние пуснахме празни бюлетини." Питах ги - Защо тогава ходите? Защо се редите на опашки. "Ами това е протестен вот!" Не, не е вярно! Накрая, като броят бюлетините, празните ги обявяват за невалидни. И вие сте в невалидните! Какъв протестен вот е тогава? Не можаха да ми отговорят. А много хора са направили същото.
- Вероятно си се разминала с много неща в живота си. За какво от тях съжаляваш най-много?
- Не можах да сбъдна голямата мечта на мама. Тя ме научи на най-големите добродетели. Мама искаше да стана оперна певица. Е, радваше се на успехите ми, но като тръгвах на концерт в провинцията, често ми натякваше: "Можеше да пееш в Ковънт Гардън, в Метрополитен, в Ла Скала, а ти сега отиваш да пееш в селски ресторант!" Моите родители много обичаха симфонична и оперна музика и бяха приятели с най-големите оперни певци, които много често идваха вкъщи. Бях много малка, още не ме пускаха в операта и майка и татко ме вкарваха през оркестрината в салона, за да слушам някой спектакъл. Знаех ариите на Азечуна и Хабанерата на "Кармен". Като се събираха гости вкъщи, качваха ме на масата, 4-годишна съм била, и татко казваше: "Хайде, моето момиче, пей!" Да стана оперна певица беше и моята голяма мечта.
- Защо не я осъществи?
- Защото един ден като ученичка - бях на 15 години, отидох на концерт на Вили Казасян. Много ми хареса. Точно по това време се беше появил на сцената моят бъдещ приятел Стефан Воронов и аз останах пленена от неговите френски шансони. Тогава реших да избера този път за ужас на майка ми, която ме виждаше оперна певица. Мама толкова плака, че направи хипертонична криза... Знам, че всеки си има звезда и съдба. Нещо, което не е определено за мен, никога не може да бъде мое. Знам, че имам своя пътечка, и това ми стига.
- Разминаваш се не само с Ла Скала, разминаваш се и с "Олимпия"...
- Така е било писано. Когато ми връчиха "Златният Орфей" (Богдана е първата българка, носителка на приза, 1969 г.-б.а.) при мен зад кулисите на сцената дойде директорът на зала "Олимпия" в Париж, който беше вицепредседател на журито, и ми предложи да пея в "Олимпия". Даде ми чек от 5000 долара като персонална награда. Но аз никога не получих парите. И със залата се разминах, защото, когато дойде поканата да замина за Париж, от България започнаха да предлагат да изпратят сборни програми, дори и фолклорни групи, от които в края на краищата моето име изпадна. Но после съдбата ми даде шанс и имах щастието да пея с Шарл Азнавур, с Жилбер Беко и Салваторе Адамо. Благодаря на Господ, че ми е дал да работя това, което най-много съм обичала, и съм била щастлива.
- Ако баща ти беше жив сега, за какво би те упреквал?
- Баща ми обичаше музиката и футбола. Притежавал е най-голямата колекция с над 4000 плочи, които са били ползвани от радио "София". Той е един от основателите на футболния клуб "Левски" през 30-те години. Татко купува нивите, върху които построяват стадион "Герена". По характер аз приличам на него. Той също беше доверчив, вярваше на всички и на всичко. И може би това бе причината да си отиде така нелепо от този живот.
- Мислила ли си: "А можеше ли татко да се размине със съдбата си?"
- От мама се научих да вярвам във висшата Божия справедливост, да бъда мъдра и смирена пред ударите на съдбата. И до днес не знам къде е гробът на татко. Нямам и смъртен акт за него. Валерия, аз от дете знаех какво е лагер и какво е комунист. Защото вкъщи се говореше за това. Когато чичо ми отива да занесе храна на татко в в лагера, на вратата му казват: "Умрял!" И нищо повече. Няма тяло, няма гроб, няма нищо! В моето семейство ДС беше нещо много страшно. От дете се плашех от тази ДС. Бях десетгодишна, когато за последен път видях татко. После дойдоха онези години, в които мама дни наред ни сервираше на обяд супа от картофи. Но винаги върху колосана покривка. Бяхме "неблагонадеждно" семейство. Парите идваха от правене на копчета и сувенири.
- Как дойде спасението?
- Мама и татко вече са били разведени. Дойде чичо Павел - вторият съпруг на майка, завършил право във Франция, който също пееше френски шансони, и започна да ми разказва за Париж. Този град стана моята фиксидея, превърна се в най-дългата ми любов и най-голяма мечта. Сънувах го. Жадувах го. И трябваше да мине много време, преди да стъпя в Париж. Когато за първи път се качих на голямата сцена, излязох с името Богдана Иванова. Първото турне беше с оркестъра на Вили Казасян. Водеща на концертите беше Невена Коканова. Невероятна жена. Сприятелихме се. Станахме като сестри. По-късно Невена ми стана и кума. Тогава реших, че няма от какво да се срамувам и че трябва да вървя в живота си с истинската си фамилия - Карадочева.
- И това име запази и след трите си брака! Мъжете много са те уважавали.
- Моите бракове! Е, не можах да догоня Елизабет Тейлър, но до три ги докарах. Влюбвах се доста неудачно, а влюбя ли се, аз почти се женя. Съжалявам обаче, че никога не изпитах щастието да се видя като булка в бяло. Първият ми съпруг е Здравко Радоев. Бях на 18 години, когато се оженихме.
- Защо толкова си бързала?
- Една врачка ми каза, че ще остана стара мома. И аз реших напук на врачката да се омъжа. Но със Здравко бяхме толкова различни планети, че много бързо се разделихме. После дойде шантавата връзка със Сашо Петрунов, когато той се канеше да се жени за друга. Слава Богу, че ми предложиха да замина за Париж, да пея в прочутото кабаре "Распутин".
- Оттам тръгна навремето и сравнението, че си "българската Едит Пиаф". Там пък кого срещна?
- Митко Аврамов. Едно интелигентно 24-годишно момче, което следваше кинорежисура. Аз пеех в кабарето, докато той разнасяше прано бельо и работеше като нощен хотелски портиер, за да се издържа. На мен ръкопляскаха Жак Ширак, Катрин Деньов, Ален Делон, Жан-Пол Белмондо, на него му стигаше да ме развежда из Париж и да ме целува на Монмартър.
- И ти не знаеш чий син е Димитър Аврамов? Толкова упреци чу заради това име.
- Не. Тогава изобщо не допусках, че това е синът на Лъчезар Аврамов, който по-късно зае висш партиен пост и стана министър. Не съм питала кой е баща му, а и не ме е интересувало. Пък и по време на нашето запознанство баща му не е бил на високи постове. Бяхме млади и отдадени на емоцията си. Оженихме се. Няма от какво да се срамувам! Трябвало е да се срещна с Митко, за да се роди моето прекрасно дете. Не съм ползвала никакви блага от този брак - нито звание, нито кола, нито апартамент, нито съм почивала в специални станции.
- Защо се разделихте?
- Много пътувах, много ангажименти имах. Това се превърна в изпитание за брака ни. Разделихме се без драми и скандали.
- Как се появи Стефан Димитров?
- Ненадейно, странно. Със Стефан сме съученици от 127-о училище в София, с него сме седели на един чин. Незнайно и за нас двамата попаднахме в мрежата на необяснимите неща. Нали знаеш, за любовта обяснения няма. Със Стефан обичаме едни и същи неща, гледаме в една и съща посока. Много години сме заедно, 30 вече. Имам чувството, че цял живот сме били заедно.
- Какво не харесваш в него?
- Понякога се ядосвам на близнака у Стефан. Не знаеш кой от двамата кога ще се обади - лошият или добрият. Близнаците са нарциси, обичат се и се харесват. Аз не съм такава. Много не се харесвам, особено сутрин. Обаче се успокоявам, викам си: "Ей, голяма работа, на Дими баба му!"
- Болката от изневерята изпитвала ли си я?
- Никога никого не съм хващала в изневяра. Да разбереш, че са те лъгали - много е гадно, нали? Знам, че мъжете и на бесилката да ги качиш, отричат. Но с интуицията си усещам забежките. И някога съм нервна, друг път - тъжна. Но никога не съм се молила за любов! Измоленото не е истинско.
- Защо написа автобиографична книга?
- Заради Лъчко, сина ми. С мама имахме дълбока връзка - като се върна вечер, всичко й разказвам. А Лъчко - влезе ли в къщи, отива на компютъра и нищо не го интересува. Дадох си сметка, че синът ми много неща не знае за мен. А пък Дими, мъничкото ми човеченце, то пък съвсем няма да знае нищо. Заради тях започнах да пиша книгата. Когато майка ми казваше колко много се обича внучето, не й вярвах. Сега мога да кажа, че обичам Дими колкото сина си. Това малко ли е? А съм луда по Дими. И понеже синът ми вече е голям, гушкам онова малко, сладко и усмихнато личице. Съжалявам, че забравих да напиша в книгата си за много хора, на които дължа много. Имам още толкова неразказани истории.
- Знам, че с Васил Найденов сте като приятелки. С часове говорите по телефона.
- Да. С него сме неразделни. Той е толкова позитивен човек. А като запее - настръхвам. И с Емил Димитров бяхме големи приятели. Невероятен човек! Емил не обръщаше внимание на дребните неща, търсеше голямото, истинското. Обичаше да пие водка, тя му даваше сили и го правеше още по-артистичен. И си казвам - Боже, ако сега Емил четеше във вестниците тия дивотии, които пишат за него, какво ли щеше да каже? И изобщо какво е това по пресата? Защо се пишат толкова неистини? Само за пари ли?
- В такива моменти какво те крепи?
- Надеждата, че България е тръгнала по нов път и че тази мътна вода все някога ще изтече. Това е моята молитва.
- А разочарованията?
- Никога не съм била с голяма кошница очаквания. За да се промени животът ни, първо трябва да се промени мисленето ни. А то не се променя лесно за съжаление. Така че не гледам песимистично на тази равносметка. Животът ни наистина се промени за по-добро. И би било нечестно, ако не си го признаем.
Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!