Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Петър Воденски: В момента Турция е като тенджера под налягане
Трябваше ли да чакаме Доган да ни каже, че Турция користно се меси във вътрешните ни работи?
Докарахме се дотам чужди сили да ни пазят границата, казва още посланик Воденски
Петър Воденски е роден на 15 януари 1951 година. Завършил е Английската гимназия в София и международни отношения с турски и френски в Москва. Бил е български генерален консул в Истанбул и посланик в Анкара, Кишинев и Никозия. Два пъти е бил началник на Кабинета на министъра на външните работи, директор на различни дирекции във външно министерство, изкачил е „кариерната дипломатическа стълбица” от аташе до посланик, без да „прескача” стъпала. Полковник от българското военно разузнаване. Автор на книгата „А иначе дипломацията е сериозен занаят“.
Г-н Воденски, създава се усещането, че българо-турските отношения днес навлизат в нова фаза предвид напрежението в ДПС. Какво е вашето мнение?
Като дипломат-експерт (не политик) не съм съгласен с наложените през последните двайсетина години разбирания в нашето общество, че българо-турските отношения трябвало, видите ли, да са функция от положението в една или друга българска политическа партия или пък на една или друга част от българските граждани. Българските партии се подчиняват и зависят от законите в България, а не от желанията на съседни нам страни. Същото важи и за българските граждани – те са бедни или богати, щастливи или нещастни, доволни или недоволни не според раса, пол, етническо самосъзнание и т.н., а по съвършено други причини, валидни за всички български граждани, а не за българите да е едно, за ромите – друго, а за останалите групи – трето.
Ето защо, според мен, ставащото в ДПС (или, напр., в ГЕРБ, или в Партията на любителите на бирата, или в която и да било друга партия в България – те сигурно са вече повече от 100) не би трябвало да оказва влияние върху двустранните българо-турски отношения.
Друг е въпросът за намеса от страна на едната държава във вътрешните работи на другата държава. А опитите за подмолно „овладяване” на една политическа партия в България от страна на съседна държава с оглед оказване на влияние върху политическите процеси у нас е нищо друго освен намеса във вътрешните работи. Подобно нещо представлява флагрантно нарушение на международното право и то – поне според „букварите” на дипломацията – не трябва да остане без последствия.
Чуват се гласове, че Доган бил произнесъл прословутата си Новогодишна реч по конюнктурни съображения, че бил рупор на „чужди североизточни интереси” и пр. Бих попитал – а трябваше ли да чакаме Доган да ни каже, че Турция користно се меси във вътрешните ни работи? Трябва ли да чакаме някой да ни каже, че са необходими мерки за пресичане на тази намеса?
Турският посланик Гьокче се превърна в медиен герой у нас. Преобладаващите оценки са, че той вече е участник в политическия процес в страната. Какво направи или не направи българското правителство, за да се стигне дотук?
Виенската Конвенция за дипломатическите отношения дефинира доста прецизно какво може и какво не може да прави един чужд посланик в страната на акредитация. Посланикът не може, например, да се меси във вътрешните работи. Аз, като посланик в една или друга държава, не съм си позволявал да ходя на предизборни митинги на една или друга политическа партия в страната на акредитация и да произнасям речи, излизащи извън обсега на развитието на двустранните отношения на България със страната-домакин. Не съм си позволявал да се обаждам по телефона на местни граждани-фактори в една или друга политическа партия и да им казвам как да гласуват на вътрешни форуми на партията. И т.н. и т.н. Такава дейност би следвало да бъде санкционирана от наша страна.
Стигнахме дотам, един чужд посланик да се появява на митинг, протестиращ против законното правителство на България – към което, всъщност, този посланик е акредитиран!?! Друг се произнася публично по всякакви въпроси от дневния ред на България, дори по – така да се каже – цената на доматите в „Плод и зеленчук”!?! Това не е редно. Намесата във вътрешните работи на България си е намеса, независимо от страна на кой посланик идва тя. Нека сме наясно: тук не става въпрос да разрешим на едни посланици да правят едно-друго, а на останалите да не разрешаваме.
И още един ракурс към същото. Споменатите прояви на чужди посланици в България са – освен всичко друго – и проява на непрофесионализъм. Има си начини дадено мнение и отношение да бъде доведено до знанието на законното правителство на страната-домакин, без да се излиза извън нормите на Виенската конвенция. Може да звучи нескромно, но когато бях посланик в Анкара, изработихме и подписахме „Договор за приятелство, добросъседство, сътрудничество и сигурност“, в който залегнаха и българските интереси (въпреки резервите от турска страна), като моите действия не излязоха извън рамките на протокола и не предизвикаха отрицателни реакции сред домакините. А когато бях посланик в Молдова, нашата страна успя да постигне (с усилията на много хора и институции) връщане на статута на българския район Тараклия, като молдовската страна, въпреки положените усилия, не можа да намери валидни аргументи да изгони българския посланик (сиреч мен). Посланик Гьокче не е лош професионалист, дори напротив. Фактът, че се държи по подобен начин, говори, според мен, не за липса на професионализъм, а за спусната от Анкара линия на поведение. А това налага много, наистина много добър анализ и изводи, включително последващи наши действия.
Напоследък много се говори за „Стратегическата дълбочина“ на Давутоглу. В контекста на книгата, доколко опасно е едно завръщане на Турция на Балканите?
Нека започнем малко от по-далеч. Балканите, погледнати „от по-високо”, представляват част от едно по-голямо геополитическо цяло. Тук, очевидно, след рухването на двуполюсния модел, и особено след разлюляването в момента и на еднополюсния свят, върви борба за това – кой да упражнява основния контрол. „Играчите” са много, като Турция е само един от тях, при това – далеч не глобален.
„Стратегическата дълбочина” на Давутоглу е всъщност разработка – с изложение и план за турски действия – на една битуваща отдавна доктрина в Турция. За първи път чух описанието на „тюркско-мюсюлманска дъга на Балканите” от устата на тогавашния турски президент Тургут Йозал (мир на праха му!): беше дошъл високопоставен гост от България, президентът го прие за среща, а аз, като български посланик по онова време, придружавах госта и присъствах на срещата. Двамата държавници разменяха мнения за двустранните българо-турски отношения, за промените в света (било е някъде 1991-1992 г.) и как това се отразява върху региона. По едно време Йозал нареди да му донесат една карта на Балканите, стана от масата, застана пред картата и започна да обяснява как „за тях” е интересен фактът на наличие на мюсюлманско-тюркски елемент в Албания, минаващ през Босна и Херцеговина, Санджак, Косово, Македония, Родопите (на удивените ни споглеждания с министъра, Йозал се усети и подхвърли „Е, имам предвид Западна Тракия”, което беше казано за наше успокоение), Източна Тракия, „и стигащ Кавказ и отвъд”.
От професионална гледна точка бих казал, че „Стратегическата дълбочина” на Давутоглу заслужава адмирации – за това, че я е „измислил”, за това, че я сложил на хартия, за това, че е планирал и я е привел в действие. Но тя предвижда превръщането на Турция от регионална в глобална сила, а в момента, в който Давутоглу (и Ердоган) се опитаха „да прескочат” тази тънка граница с намеса във вътрешните работи в различни съседни страни, започнаха неприятностите – провали се политиката на „нула проблеми със съседите”, появиха се проблеми вътре в страната.
Дали ще има „завръщане на Турция на Балканите”? Ами това зависи не само от желанието на Турция, това зависи и от страните в региона. Както се казва, ние не сме пасивни наблюдатели, все още има какво да направим така, щото да бъде защитен националният ни интерес.
В момента в България има, най-общо казано, три основни групи политици. Едните „слушат гласове и изпълняват указания” от „Запада” (в широкия смисъл на това понятие); други, условно казано – от „Изтока”; и едните, и другите искрено вярват, че по този начин защитават интересите на България. Има и трета, по сравнение с другите две – много по-малка група, която поставя България на първо място, и за която кредото е: нямаме достатъчно ресурс да се противопоставим на външни влияния, затова трябва да сме добри експерти, за да разберем какво ще поискат от нас „големите” и преди да са ни го наложили силово, да им го предложим ние самите, но в него да вплетем и нашите – на България – интереси. Е, третото е най-трудно, изисква много работа, но пък си струва човек да се опитва да го прави, нали така?
Фантастика ли е идеята за културна автономия на някои региони у нас или е реален проблем, с който трябва да е занимават в дълбочина държавните институции?
Държавните институции са тези, които не трябва да допускат подобни прояви. Имат ли културна автономия, например, българите в т.нар. ”Западни покрайнини”? А положението там е възникнало вследствие на война с откъсване на територии от България, регулира се от международни договори. Да сте чували Сърбия да е предоставяла там културна автономия? Или пък други наши съседи, в които изконно са живеели компактни български маси – властите там да са им давали културна автономия? Не би трябвало да се допуска подобна идея дори да минава в умовете на нашите съседи, още по-малко да им се дава от страна на нашите държавни органи каквато и да било възможност да „мишкуват” в тези български райони.
Вие сте един от водещите експерти по Турция. Много станаха проблемите там. Откъде може да дойде евентуална дестабилизация за режима на Ердоган?
Съвсем накратко казано – единият голям проблем пред Ердоган е този с кюрдите; другият – с продължаващата ислямизация, спрямо която се надига вътрешно напрежение; а третият – с предстоящите промени в района на Близкия Изток, непосредствено до границите на Турция. Бих пожелал от все сърце тези проблеми да бъдат решени, защото Турция е наш съсед и за нас е добре тя да е стабилна.
Евентуалното му рухване крие ли опасност за връхлитане на бежанска вълна върху България?
Е, Ердоган все още държи здраво властта.
А сериозно – за овладяване на бежанската вълна трябва да разчитаме не само и не толкова на „сили извън нас”. Спомням си през 2013 г., когато, по силата на служебното си положение, започнах да се занимавам по-отблизо с проблема за бежанците, подходът на „факторите” беше да едва ли не да ги посрещаме с хляб и сол на границата (или веднага след нея) и да ги настаняваме в местата за бежанци, или – ако местата не стигат – в „подходящи хотели”. Нямаше никакъв ред, не се правеше разлика между „бежанец”, „незаконно преминаващ границите икономически мигрант” и т.н. А проблемът е реален, виждате, че и Германия започна да се задъхва и да се стреми да въведе – макар и все още плахо – някакви квоти. Мисълта ми е – можем да си изпълняваме международно-приетите ангажименти, без заедно с това да създаваме проблеми за страната във вътрешен и социален план.
И още нещо: защо България стана, образно казано, „разграден двор”? Как навремето и пиле не можеше да прехвръкне нерегламентирано през държавната граница, а сега разчитаме Турция да ни пази от незаконни преминавания?! Докарахме се дотам чужди сили да ни пазят границата, чужди сили да ни пазят небето, и пр.!?!
В книгата си пишете за рефлекторната реакция на турските власти по Кюрдския въпрос. Има ли сигнали, че той ще се изостря през 2016 година? Въобще, в какво се съдържа взривоопасния потенциал на този проблем?
Наистина, навремето сравних реакцията на турците при споменаване на кюрдския въпрос като реакцията на пациент при невролога, който, когато бъде „чукнат” под коляното с чукчето от доктора, рефлекторно рита. Същото, впрочем, е и когато споменеш пред турците въпроса за арменския…, хайде, да го наречем „жестоките арменските събития по време на Първата световна война”.
На първите парламентарни избори в Турция миналата година про-кюрдската партия спечели неочаквано голям брой места в Меджлиса; знаете какво последва – терористични актове в различни градове, затваряне на кюрдски области от страна на жандармерия и военни, стотици жертви, и в крайна сметка – нови избори, на които Ердоган взе с десетина процента повече (?!? – как става такава промяна в броя на гласовете за управляващата партия за няколко месеца, сигурно роля изигра и отмяната на изборите в някои кюрдски райони). В противовес на редица оценки за стабилност на Ердоган след вторите избори, бих казал, че по-скоро в момента Турция е като тенджера под налягане, която е на печката и в нея „ври и кипи”, но всичко е под похлупак. Да видим докога, и да се надяваме, че евентуалните промени няма да са бурни, внезапни и взривоопасни.
Добре известна в региона е дейността на Турската агенция за сътрудничество и развитие (ТИКА). Тя няма офис в България, но в медиите излезе информация, че подобно нещо е договорено по време на посещението на турския премиер в София. Какъв е вашият прочит на случващото се?
Човек не трябва да е специалист, за да оцени какво означава фактът, че шефът на ТИКА впоследствие става шеф на турското разузнаване. Букварен пример, при който хуманитарна дейност като тази на ТИКА се използва от специалните служби като прикритие и за тяхна дейност. Мека сила, както е модерно да се говори сега. Няма лошо, такава дейност се е извършвала от памтивека, всички го правят, затова всяка страна си има – освен органи за разузнаване – и органи за контраразузнаване. Нека и нашите органи си свършат работата, така щото да се оставя само хуманитарната дейност, а (евентуалната) друга да бъде пресичана.
Не разбирам кое налага ТИКА да има представителство в България. В българо-турските отношения има различни „кластери” от въпроси (ако използвам любимата думичка на президента), един от тях е по нерешените проблеми – напр. за екзархийските имоти в Турция, за имотите на прогонените с нечувани зверства тракийски българи и пр. Това са въпроси, намерили място в различни договори между България и Турция.
Дали поне един от тях е бил решен през последните 25 години, та да намерим основание да открием представителство на ТИКА у нас? (Не че двете неща са свързани, но все пак човек остава с впечатлението, че турските желания се изпълняват, турските въпроси се решават, а списъкът с български въпроси за решаване си стои по същия начин, както беше и преди 25 години, дори има добавени допълнителни точки, които търсят решение).
Каква политика трябва да води България в региона оттук насетне?
Да развиваме отношенията със съседите в региона, като използваме съществуващите за нас предимства (географско положение в центъра на Балканите, членство в НАТО и ЕС) и на тази база да решаваме въпросите, по които имаме свой, български, интерес.
Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!