Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Проф. Боян Биолчев: В живота единственият щастлив брак е между тъгата и смеха - Човек надмогва всичко. И идва надеждата за по-добро!
Народът ни, бистър и пъргав, разви непоносимост към лъжата. Това е най-важният извод, който политиците трябва да осмислят за 2016-а. А пък тези, които са на власт, да знаят, че не са безгрешни.
Взирам се в сините му очи, в които се опитвам да открия харамийските жилки на корена му.
Отгледан е от баба му Грозда, родена в Солун. Другата му баба Виктория крила в кацата за зеле тридесет хиляди лири от аферата „Мис Стоун“. Докато дядо Боян се е изживявал като революционер по балканите, тя е отгледала четирите си деца само с една шевна машина, без да докосне жълтиците. Истинска Султана..Когато го е пращала на пазара, той обръщал от яд сергиите на продавачите, но не смеел да откаже на жена си.“
Боян разказва това странно притихнал.
- Влизаме в Новата година с нови надежди. Научихме ли обаче уроците от старата, разчетохме ли си грешките?
- Замислих се за тази непрекъснатост на националното съзнание. Има нещо, което го виждам като на длан. Политиците накъсват историята, единственото, което я споява, е образованието. В политиците винаги има едно вътрешно убеждение, че всичко започва от тях. Само науката, всички знаят, че започва от Аристотел. Само там се тачи първоучителят. Имаме куп царе, пълни с амбиции или глупост и само едни Седмочисленици. И никой не се отмята от тях. Народната мъдрост е показала какво означава старият човек за живота на младите. Народът ни, бистър и пъргав, разви непоносимост към лъжата. Това е най-важният извод, който политиците трябва да осмислят за 2016-а. А пък тези, които са на власт, да знаят, че не са безгрешни. И ако нещо пречи да се осъществят добрите намерения, това е нежеланието да се огледаш критично. Това съсипваше всички правителства досега.
- Но мнозина се опасяват, че все повече се превръщаме в ронливо племе, а държавата все повече отсъттва.
- Да, де, ронливо, но ето 1300 години все се роним и пак нещо остава. Знам, че ум не може да се налива в главата. Като преподавател толкова години съм имал изключителното преимущество да се движа сред най-интелигентните млади хора на България. И съм се стремял да ги предизвикам, да ги стимулирам, да ги раздразня даже, но да ги тласна към мислене и към собствено решение. Ако нещо се е променило в образованието днес, то е, че тогава, когато ние пристъпвахме прага на училището, белег на знания бе повтарянето на чужди мисли. А днес това е белег за незнание. Единствено ценното е интелектът. И това трябва да стимулираме. Не ни ли дойде до гуша от производството на злъчни простаци?
- Затъването в бездуховност не е ли благодатна почва за неглижиране на демокрацията?
- В мига, в който хората започнат да се подиграват с ума, се създава почва за всичко, което е извън демокрацията. У нас домашното възпитание залиня, поетическо възпитание не притежаваме и... Вчера пътувах в трамвая. Бях единственият, който отстъпи място на възрастна жена. Тя може и да ми е връстница - едва ходеше, но никой не стана. Моето поколение беше приучено да уважава, да почита. Естествено, прости хора е имало винаги, но днес изпростачването се разпростира като болест... Плъзва като трихинелозата при дивите свине - настаняват се едни малки червейчета във всички части на тялото. И няма спасение! Така лъчеобразно се разпростира и простотията. И тя не прощава! И е страшно трудно да я озаптиш. Самочувствието на простия човек е най-деструктивното нещо. Като народ ние превъзхождаме или сме равни по интелект с другите големи народи в ЕС, но в Европа още от Средновековието простакът е приучен да си мълчи, когато говорят умни. При нас в мига, в който умният отвори уста, винаги ще се намери един простак да му каже "Я си затваряй устата, че ще ти прасна един", или нещо от този род. Какво му остава на умния?
- В последните 15-20 години отхвърли много покани за постове, оглеждаха те дори за президент, можеше да бъдеш на нечие високо място сега. Не съжаляваш ли?
- Да, каниха ме, можех да бъда на мястото на доста хора, които се натискаха към този
пост. Но аз никога не съм губил в живота си и никога не съм печелил, за да застана на загубена за мен позиция. Винаги съм печелил заради кауза или заради собствената си свобода. Това са били двете основни неща, които са ме ръководили в живота. Каузата на първо място, на второ - свободата ми да не е накърнена.
- Е, в политиката първо се жертва свободата, за съжаление.
- Неминуемо. Който и да си, Бог да си - в политиката не можеш да не се съобразяваш с
линия. Дори сам да си си я начертал, след това трябва да се съобразяваш с нея. А един пи-
сател може да си чертае линии всеки ден. Може да започне деня с обратен ход, т.е. да тръг-
не назад, защото се връща към нещо забравено преди години. Имаш толкова много свобода на интелекта, че се чудиш какво да правиш с нея.
- А какво правиш със страховете си? Влязохме в 2016-а със страховете си за края на света, за криза, за конфликтите по света. На тъга и печал ли сме обречени?
- Обикновено влизаме със страхове, добре е да излизаме с „наздраве“. Ние си носим стра-
ховете като раница, а радостта - като несесер. Вървим си с раницата на опасенията. От това
нацията много страда. Искаме някой друг да ни зарадва, като че ли сме приели да живеем с усмивка на лиценз. Време е да започнем да произвеждаме сами радостите си.
- Не те ли стресира езикът на агресията, който се лее и от най-високите политически нива в държавата?
- Това е много сериозна тема. Неуважението към говора в България винаги е било демонстрирано от тези, които трудно говорят. Слушането и желанието да чуеш добър език и добър говор все повече залиняват и това ме кара да съм сериозно обезпокоен. Закърнява желанието да чуеш добро слово, това е страшното. Защото уважението към словото е първото и най-важно нещо, което определя човешките отношения, определя радостта от живота. Прераждането от човек в Бог е чрез словото. Ние, обикновените малки жители, които нямаме контакт с Бога, трябва да знаем, че именно словото ни прави повече хора. Богове няма да ни направи, но повече хора - да.
- Говориш като духовен пастир, но във въздуха се усеща обществен гняв, който като че ли няма към кого да се излее. Това не е ли опасно?
- Не вярвам на народния гняв. Вярвам на инерциите в различните слоеве на населението,
които са по-освирепели там, където е по-зле и където са по-малки параметрите на ума. От-
говорността на управленеца е да усеща тези неща и не да ги импулсира, а да ги отстранява.
Има едно правило, което добрият управленец трябва да знае - не дразни хората, които се дразнят лесно.
- Понесе доста удари в годините на демократичния преход. Понякога се питах какво е в душата ти, когато едни вадят костите на майка ти, а други те сочат за предател?
- Много хора се очертаха в годините като нищожества и една голяма част са тези, които
извадиха примера с майка ми. Страстната им позиция, страстното им желание беше един
българин, който е направил все пак нещо запомнящо се, да се изправи пред нацията и да каже: „Отказвам се от майка си!“ Е, не получиха този десерт. Аз нито се отказах от майка си, нито от принципите си. Но никой не си направи труда да бръкне в биографията ми, за да види защо например ме няма в нито един списък от тези, които днес проглушиха света, да ме питат какво съм преживял и какво ми се е случило и защо аз съм си мълчал през всичките тези 20 години.
- Защо?
- Защото никога не съм участвал в хор, не съм се надвиквал. Не съм се опитвал в тълпа да
викам най-високо, за да ме чуят. Винаги съм говорил тихо, за да чуят, че говоря неща, които може би са умни. Интелектът шепти, простотията крещи, обаче го заглушава за много кратко време.
- Виждам, че харамийското в теб не е угаснало.
- Има го и не желая някой да ме обиди така, че аз да реша, че трябва да реагирам на момен-
та. Защото не изпитвам страх. Не пожелавам на никого да ме
ядоса.
- Бил ли си се?
- Много. Изключван съм даже от училище за побой.
- За какво си се бил?
- За кауза, естествено! Винаги съм се биел за кауза. От малък. Бил съм професионален
спортист дълги години, познавам болката, натрошен съм целият, всичко по мен е счупено.
Освен характера! Това никой не можа да пречупи.
- А болката понякога не те ли кара да мислиш - ето, това не трябваше да го правя, трябваше да бъда по-мирен?
- Никога не съм съжалявал за постъпките си.
- И за болката - също?
- Съжалявал съм само за изпусната дума. Понякога, без да си дам сметка, съм обиждал
хора и след това ужасно съжалявам. Защото няма нищо по-страшно от думата, когато нара-
нява човек.
- На кого не си се издължил?
- Когато имаш грях, бързото издължаване е втори грях. Трябва да направиш така, че човекът да те приеме отново, без да правиш театрални жестове. Ако той ти повярва, няма нужда от специални усилия. Аз не съм губил приятели. Човешката злоба ме натъжава, но не ми пречи. Имам толкова много приятели, че цялата злоба да се изсипе върху мен, пак ще имам лек, за да се чувствам добре.
- Лудостта, която и днес искаш да извършиш?
- Животът е лудост, дори и когато ни се налага да вършим сериозни неща. Най-добрият вариант, когато си на тази възраст, е да усетиш, че не изпускаш кормилото на живота си, че
сам се ръководиш, че не са те преместили на седалката за пасажери. Аз още карам ски като момче, това е лудост обаче, тя засяга само мен. Вчера се върнах от планината. Беше страхотно! Лудостите на младостта засягат всички, много често носят и болка, и нови перспективи за човечеството, а лудостите на старостта трябва да засягат само човека.
- Кога си се усещал загубен в пространството, във времето, в ситуация, дори между хора?
- Загубен никога не съм се усещал. Винаги съм знаел накъде отивам, винаги съм знаел към
какво се стремя и винаги съм получавал нещо, което ми е носело наслада от живота, е, и... много болка. Много разочарования.
- Разочарования от какво?
- Много разочарования в живота. Например аз бях последен от моето поколение, което
издаде книга. Мен ме връщаха непрекъснато отвсякъде.
- Говориш за първата ти книга?
- Говоря за първите ми публикации в списания. Ако не беше проф. Динеков, нямаше да пуб-
ликувам и първата си новела. Той просто се пребори за нея, след това Павел Вежинов ми
помогна. Неговите заместници два пъти ми връщаха новелата „Сапфиров съвременник“ и ко-
гато най-накрая му се оплаках, той се разгневи жестоко и нареди да я пуснат. През 60-70-те
години критиката ми беше лепнала един етикет - полски възпитаник, а това беше като мръсна дума. Много ме болеше! Хора, по-малки от мен с 5-10 години, вече бяха издали две книги. А аз не можех. И понеже съм много горд, не отивах втори път на мястото, където са ми отказали.
- Гневът, който си изпитвал? Представям си как отиваш да занесеш ръкописа си,
след което ти казват: „Не, не става!“ и ти излизаш навън по улиците на София като бесен.
На кого си го изкарваш?
- От спорта знам нещо, което е много важно за живота - да не пренасяш собственото си неудовлетворение върху околните. Никой не ти е виновен за неуспеха, дори и този, който ти
го причинява, защото той така мисли. Приемах неуспеха много болезнено, но го преживявах.
Знаех, че трябва да го надживея и да не погубя две неща - желанието да пиша и гордостта си.
Изгубя ли едно от тях, писателят щеше да загине.
- От кого носиш този хъс?
- От дядо ми Боян. За разлика от мен, той до късна възраст е правил глупости, обръщал е
сергиите с два пистолета в пояса. На мен ще ми е малко трудно - не че не ми се иска да обър-
на някаква сергия или по-точно нечие бюро. Вътрешно го искам, но говорихме вече за лудостта на стари години.
- И друг път съм те питала за тази тъга, която излъчваш, която я има в очите ти. Понякога се чудя дали може да се заливаш от смях, или не?
- По-често се смея, отколкото съм тъжен. Умирам за маса с приятели. Умирам за интели-
гентни хора, които се разбират от половин дума. Умирам за хора, които на масата не искат
да се покажат, а искат да използват разговора до максимум. Да изпитат това щастие, че са
заедно хора, които си приличат и които се разбират. А иначе за тъгата... Аз съм си такъв.
При мен тъгата и веселостта са вплетени една в друга. Такъв е и животът. В живота единственият щастлив брак е между тъгата и смеха. Всичките ми книги съдържат и едното, и другото. Пък и в най-тъжните неща има усмивка.
- В теб има много мъжкарлък, а днес като че ли мъжкарлъкът избива в хулиганско
поведение, дори и в политиката. Защо?
- Не бих го нарекъл хулиганство, а загубена мяра. Хулиганството е начин на мислене.
- А какво те плаши?
- Плаши ме не тонът, а съдържанието. Готов съм да приема остри влизания на политик, ако
видя, че е далекозреен и че не е осенен от егоцентрични страсти, а търси нещо в името на общото. За мен истинският политик е този, който реализира силно изявения си егоцентризъм в обща поза.
- Знам, че сте приятели с премиера Борисов, можеш ли да му кажеш за нещо, за което смя-
таш, че не е прав, истината?
- Казвал съм му го и той е приемал. Имало е периоди, когато сме имали по-студени от- ношения, но суров отговор от него не е имало. Това означава, че се замисля. В дълбочина
Бойко е добър човек. Той има много енергия да върви напред.
- Кога си плакал?
- Многократно ми се е случвало да се просълзя. Няма нищо по-мъдро от времето, което изтрива от теб болката. Тя остава като незарастваща рана, но свикваш с нея. Не бива да даваш път на омразата. Омразата унищожава своя носител. Тя е по-страшна от рака.
- Какво пишеш сега?
- Пиеса. Пиеса, която е в тоналността на „Амазонката на Варое“. Шеговит образ за това, което се е случвало между VII и IX век, когато различни племена са се опитвали да направят една държава. Какъв смях е падало, недоразумения, закачки. Хората лекуват несъвършенствата на бита си със смях. Най-умните веднага го компенсират, по-стандартно мислещите трябва да изчакат да мине време, за да може да се превърне в смях тежкото настояще. Ако се смееш навреме, имаш шанс да имаш по-малко тъжно бъдеще.
- А ти с какво лекуваш болките си?
- Аз не се лекувам изобщо. Болката, особено за човек, който се опитва да пише, е допинг.
Болката е допинг, радостта е наркотик, останалото е труд.
- Много тъжен и песимистичен стана нашият разговор. Капчицата оптимизъм къде е?
- Как ще е песимистично? Запазил съм риятелите си. Това го желая горещо на всеки. Не пари. Парите са лош, нулев цикъл за приятелство. Върху него не можеш да изградиш нищо, освен да трупаш пари. Трупаш и се качваш нагоре... И все по-рядко погледът ти се обръща към зеления свят. Човек престава да забелязва сълзите в очите на другите, да се радва на чуждото дете, обожествявайки своите. И се превръща в затворник в златна клетка... Не обичам склонността да се премълчават истините, слонността да се правим на слепи пред видимото, на глухи пред крясъка на изтерзан човек... Да, остават белези. Но те зарастват. Иначе няма живот. Моята баба Виктория казваше: "Ако тридневната болка е през всичките следващи дни, живот няма!" Човек надмогва всичко. И идва надеждата за по-добро!
Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!