Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Акад. Георги Марков: Историята трябва да се чете и с двете очи – и с лявото, и с дясното
Известният историк пред Епицентър.бг: Мечтата ми е да направим България по-добро място за живеене и младите да не я напускат. Отечество се римува с човечество, това е моят девиз.
В края на миналата година „Дружба родина”, на която акад. Георги Марков е съпредседател, излезе с открито писмо до Ахмед Доган. В него членовете на тази организация, пишат:
„Дружба „Родина“ призовава да погледнем по-трезво, по-дълбоко и честно към някои важни обстоятелства, които пречат на единението на нацията ни, така както го желаете и Вие. Днешните граждани на нашата Родина – българи, турци, арменци, евреи и др. носят дълбоко унаследена душевна травмираност от вековете на османското робство и от събития през десетилетията след това. Неизвестно голям брой от нашите предци загинаха във взаимни кланета. От натрупалата се мъка днес се възползват по нечистоплътен начин външни и вътрешни фактори, за да сеят взаимна омраза и разделение. Ние се присъединяваме към Вашия призив да се противопоставим на това в името на България!
Днес, повече от всякога е нужно да изкажем цялата сурова истина и за робството, и за ислямизацията на българите мохамедани, и за тракийските кланета, и за терористичните актове, и за драмата на т. нар. Възродителен процес, когато незаслужено страдаха хиляди наши сънародници – мюсюлмани и християни. Ценно наследство са общите битки на нашите войници – българи и турци, християни и мюсюлмани по фронтовете в защита на Родината, участието на всички нас в изграждането на нейното стопанство и култура, мирното съвместно съжителство и мъдростта на хората в България.
ИСТИНАТА ЛЕКУВА РАНИТЕ!”
Акад. Марков винаги е настоявал за това историята да се чете. „Но не с едното, а винаги с двете очи.”
- Акад. Марков, от няколко години се говори за неоосманистките амбиции на Турция и най-вече на държавното им ръководство, на президент и премиер. Сигурно вече сме забравили онова изявление от декември 2013-а на турския премиер тогава Реджеп Ердоган, което почти взриви с провокацията си. Пред многохиляден митинг в Кешан той разшири понятието за Тракия като включи територии, владени от Османската империя на Балканите, помним ли това?
- Трябва да се помни всичко, историята е за това. Но сигурно искаме прекалено много от политиците ни. А трябва! Казаното от Ердоган тогава не беше изненадващо, защото Ахмед Давутоглу още през 2001 г. в книгата си „Стратегическа дълбочина” (наскоро излязла в превод у нас) очерта ислямската дъга на Балканите. В нея са отбелязани Босна и Херцеговина, Албания, Косово, Македония, Родопите, Западна и Източна Тракия.
И в тази своя реч в Кешан Ердоган тогава посочи и доразви тази ислямска дъга към Лудогорието, на север дори от Стара планина. Република Турция се вживява от някакъв свой имперски синдром. Още преди няколко години в Сараево Давутоглу беше казал: ние сме османци и османските векове са златните векове на Балканите.
- Но заветите на смятания за баща на турската нация Кемал Ататюрк казваха друго?
- Така е, и сега фактически се скъсва със заветите на Мустафа Кемал, наречен Ататюрк, който е казал, че Република Турция е съвременна, нова държава и няма нищо общо с Османската империя. А те твърдят, че вече са нейни наследници. Ще ви припомня и друго: още преди 16-17 години премиерът тогава Тургут Йозал се беше изразил публично, че „този път това, което не можем да го направим с ятаган, ние ще го направим с икономиката”. Сега Турция е в икономически възход и те залагат и на исляма, и на ислямизма. Това е опасната смесица от ислямизъм и неоосманизъм. За жалост, Република Турция става все по-малко светска и все повече ислямистка.
- Опасността днес не е ли съчетанието на този неоосманизъм с радикалния излямизъм?
- Разбира се. Неоосманизмът се базира на тезата, че Османската империя е била успешна и че османските векове на Балканите са били едва ли не златните векове на региона. Ето как този неоосманизъм, съчетан с радикалния ислямизъм, който проповядна Ердоган, се превръща в истинска открита заплаха за България. Причината е, че сме външна граница на ЕС и ние се намираме под натиск. Вижте какво направиха с нелегалните имигранти през пролетта и лятото.
- През последните години е имало и други подобни изявления като това на Евроган, припомнете ги акад. Марков, защото историческата памет днес не е на мода сред политиците.
Ами те се плащат от историческата памет, те са се вторачили само в настоящето и в мандата си. Кръгозорът им е точно един мандат и ако може още един след това. Та да си дойда на думата.
Спомням си, как през пролетта на 2013-а по време на служебното правителство на Марин Райков във в. „Хюриет”, най-четения турски вестник, излезе карта, която буквално поглъщаше Родопите и Бургаска област. Тогава от Външно казаха: да, това е един вестник, който няма отношение към турската външна политика. Учудващо твърдение – та това си беше опипване на почвата. Преди години беше сключено споразумение за културни центрове в Цариград и в София. Всъщност целта на такъв център е, за да правят пропаганда. Турците имат един фонд за европейска пропаганда, където пробутват книги, пробутват сапунени сериали, които нашите телевизии вземат безумно евтино, дават ги в най-гледаното време и печелят ужасно много от реклами.
- Излиза, че такива изявления през годините са си дългосрочна стратегия, а не са някакви брътвежи.
- Ама разбира се, че е така. Ако някой си мисли, че това са брътвежи, си е за негова сметка. Защото тук става въпрос за блян по Османската империя. Те казват Балкани, Северна Африка, Близък изток, Кавказ, дори и Средна Азия, обзети са от един имперски синдром.
Когато нашите политици отиват в на крака в Цариград, те трябва да се държат достойно и да поставят условия, така другите ще ни уважават и най-важното – ще уважават себе си. Не е вярно, че сме малка държава. Вижте Гърция как се държи, дори и Скопие.
Не мога да забравя как пак преди години, но не много отдавна, в Кърджали дойде оркестър от Одрин и започна с марша на Осман паша. Представяте ли си? Къде беше държавата тогава? А във всичко това няма нищо случайно...
- Световни авторитети днес признават, че ако политиците познават историята, много от събитията днес са щели да имат друго развитие. Повтаря ли се историята през годините, акад. Марков?
- Историята не се повтаря едно към едно, но понякога ни напомня за себе си, като се препъваме в същия камък, както и преди сме го правили. Когато не познаваме историята, сме обречени да повтаряме грешките. За съжаление и при българските политици това е често срещано явление.
- Историята като че ли стана неудобна за тях - този синдром отпреди 1989-а пак се появи. През последните години се забелязва как и наши, и чужди политици се опитват да я прекрояват, да я пренаписват едва ли не, защо?
- Надявах се, че след като падне Берлинската стена ще престанем с политизирането на историята. Но за съжаление това продължава и днес. Ето, през миналата 2015-а се събраха държавни глави в Аушвиц да отбележат 70 години от освобождаването на концлагера там. Оказа се, че президентът Путин не е поканен, а причината - Аушвиц бил освободен от украинци, не от руснаци, защото там е влязъл Първи украински фронт?! Това е направо смехотворно. Та фронтовете, названията им са се променяли в зависимост от това къде действат.
В същото време обаче никой не отиде няколко дни след това в Дрезден и да се поклони пред онези 135 хиляди загинали жени и деца, бежанци след варварските бомбардировки през 1945-а от въздушните сили на Великобритания и САЩ. Там трябваше да отидат, за да се разбере, че и победителите са правили престъпления. Историята трябва да се чете не от края, а от началото и то с двете очи. Преди ни караха да си затворим дясното око и да четем само с лявото, а сега ни карат да затворим лявото и да четем само с дясното.
- А кога ще започнем да пишем истинската история?
- Истинската история няма да бъде написана. Истината е една, но има различни гледни точки. Ние се опитваме да ги доближим. Особено за войните тезите са коренно противоположни. Ето, Чърчил е написал шест тома по 600 страници, но никъде в тях няма и една дума за унищожаването на Дрезден. За това британската историография никога няма да признае това военно престъпление. Или пък американците да кажат: ние изтребихме с атомни бомби 360 хиляди жени и деца в Япония. Дори и да не признават, това е исторически факт.
- В българската история има доста тежки и трагични моменти, кои са най-черните й дати?
- За мен най-трагичната дата в историята ни и тази, от която тръгваме надолу, е 16 юни 1913 г., известна още като денят на трагичнното безумие. Тогава цар Фердинанд заповядва атаката в Македония, за да изтика сръбските и гръцките войски от българската безспорна зона там. По тоя начин ние попадаме сами срещу другите 5 балкански държави и губим и етнически територии.
Само след две години, за да поправим злото от последвалия Букурещки договор (28 юли 1913-а), се намесваме на страната на Германия по време на Първата световна война. Германия не можеше да победи света, колкото и нейната армия да беше най-добре въоръжена и обучена, тя нямаше ресурс. И се озовахме с още една национална катастрофа - на 27 ноември 1919 г. с подписания злощастен за нас Нюйски договор.
Друга черна дата е резултат от фаталната стъпка на правителството на Богдан Филов - подписването на Тристранния пакт на 1 март 1941 г. И стигаме до 13 декември 1941 г., когато под натиска на силите от Пакта, България обявява война на САЩ и Великобритания.
- Не е ли парадокс - обявяваме символична война и реално не водим активни бойни действия със съюзниците, но се оказваме жертва на техните бомбардировки? Тази дата не предрешава ли съдбата ни за следващите 45 години?
- Така е. След като обявяваме войната Чърчил зачерква България с червено. В началото на 1942 г. той държи реч в, която казва, че българите са грешен народ, три пъти през годините се озовават срещу англичаните и затова трябва да бъдат наказани. Чърчил ни наказва 2 пъти - с бомбардировките през 1943-1944-а и след това в Ялта – с подписаното споразумение след войната, когато дава България в сферата на влияние на СССР и на Сталин.
По повод бомбардировките една от забранените тайни по времето на социализма бе, че англоамериканските самолети са кацали в Украйна да презареждат и България се оказва, че е била бомбардирана със съветски бомби.
- Днес често обичат да използват максимата, че победителите не ги съдят, защото те пишат историята.
- Във втора част на книгата ми „Историята на Втората световна война”, която пусна преди няколко месеца издателство „Захарий Стоянов” на Иван Гранитски, се обявявам точно против тази известна теза, че победителите не ги съдят и те пишат историята. За мен Чърчил е един военнопрестъпник и масов убиец, когото нареждам до Хитлер. Може да е гениален британски държавник, но не може целенасочено да унищожава стотици хиляди жени и деца и ние да мълчим за това.
Последиците у нас са над 2500 невинни жертви, за Дрезден вече споменах. Крайно време е да се каже, че и антихитлеристката коалиция е извършвала военни престъпления и дори престъпления срещу човечеството. Япония също е бомбардирана (Токио). Ами атомните бомби над Хирошима и Нагасаки - 300 000 души са убити от раз!
- Преди са скривани разни неудобни факти, а излиза, че и днес в епохата на демокрацията, това се случва. Виждате ли някаква несправедливост, която да ви възмущава?
- О-оо, има и те не са една или две. За мен например е възмутително, че преди няколко години пред американското посолство се откри паметник на загиналите американски летци, които са убивали съзнателно мирни софийски жители. Ако преди 1989-а не се споменаваше за бомбардировките, защото САЩ и Великобритания са съюзници на Съветския съюз и бомбите са падали със съгласието на Сталин, сега защо пак се мълчи? Ето, днес е неудобно да се почетат жертвите, защото сме съюзници в НАТО. Крайно време е да престанем да политизираме историята. Победителите също носят отговорност. И историята трябва да осъди техните военни престъпления.
- Ядосан сте, акад. Марков, не се ли страхувате, че ще ви обвинят, че защитавате нацистите и ще ви лепнат някой политически етикет?
- Аз съм историк и в това отношение не съм обременен. Но знаете ли, че и самите германци също не смеят да отбележат унищожението на Дрезден, за да не ги обвинят в неонацизъм. Възмутително е тези летци, убивали мирни граждани, да бъдат обявявани за герои. Затова аз съм в комитет, който предлага да се издигне паметник на българските жертви от тези бомбардировки. Италия например е в НАТО и в ЕС, но Берлускони в качеството си на премиер имаше доблестта да открие такъв монумент в Рим. След като има в Рим, защо да няма и в София?!
- Освен Чърчил, има и други политици, които не са ни обичали. Откъде обаче тръгва това негативно отношение на Чърчил към българите?
- На 9 октомври 1944 г. Чърчил казва: аз плюя на българите. Той е номер 1 сред българомразците, най-отявленият. Омразата му разбира се, има известно основание. През пролетта на 1915 г. при Дарданелската операция, когато е трябвало да се извади Османската импения от Първата световна война, Чърчил и Лойд Джордж (британски министър, после премиер) канят България да вземе печелившата страна – на Русия и на Великобритания. Ние обаче в лицето на цар Фердинанд и премиера Радославов отказваме. Тогава на Чърчил като на министър на военноморските сили му искат оставката и така политическата му кариера се проваля като го пращат на западния фронт.
Друг българофоб е френският премиер Жорж Клемансо. Той казва в Париж: „Българите малко ги наказваме. Те продължиха войната с още две години и с това са виновни за болшевишката революция.”
Още от Първата световна война не ни обичат император Николай II - през 1913 г. той ни нарича: „България, изменници на славянството.” Преди това е конфриктът на Александър III със Стефан Стамболов...
- Какви са измеренията на националните катастрофи за България?
- За мен може би най-страшни са моралните последствия. Погромът ражда един пораженски синдром в националното съзнание: „Колкото и жертви да даваме, каквито и чутовни военни победи да имаме, Великите сили решават всичко”. А от пораженския синдром лесно се стига до сателитния - че трябва да имаш Големия брат, който да се грижи за теб. С всеки Голям брат се прави по-лесната политика - на „дакането”. Казва се само: да, вярно е.
Ето това е страшното... Ние отдаваме фатална роля на великите сили и затова сме много стреснати, когато някой от тях ни избере и посочи. Забравяме, че много пъти сме надживявали империи.
- Акад. Марков, а как дойде любовта ви към историята, това ли беше вашата мечта?
- Баща ми беше инженер, офицер от вътрешни войски, а той в библиотеката освен техническа, имаше и историческа литература, чийто страници жадно поглъщах. Моят учител в гимназията и класен ръководител Георги Георгиев-Гецата, също ме подтикна към историята. Татко много искаше да стана юрист. Бяха ме приели и право, и история. Тогава служех в Кърджали, бях старшина школник.
Трябваше да избера и му написах писмо, че мечтата ми е да уча история. Той се съобрази с желанието ми и не съжалявам. Понякога се шегувам, че живея всъщност и живота на баща ми и на дядо ми. Татко беше участник във Втората световна война, а дядо ми в трите войни - двете балкански и Първата световна. Кръстен към на другия ми дядо, който е от Елена, той загива 34-годишен на БунарХисар.
Дъщеря ми Гергина – кръстена е на майка ми, е бакалавър по история и магистър по „Човешки ресурси”. Но не се намесвам в избора й.
- Не са ли ви канили за министър?
- За министър не са, но за депутат са ме канили няколко пъти през последните 25 години. Само че моя милост нито съм за партийна дисциплина, нито пък за парламентарна група. Мразя вратовръзките, а протокола и делегациите не ги понасям.
Канили са ме за дупутат и от СДС в първите години след 10 ноември, както и покойният професор Николай Генчев, който направи партията „Демократичен форум”.
- Тя беше партия на интелектуалците, ако не ме лъже паметта... Такова чудо не е ли много трудно в наши условия да стане?
- Да, така беше. Но наистина интелектуалците да правим партия си е абсурд! Всеки тегли чергата към себе си – така не става. Най-много едно сдружение да направим. Ние не сме себични, но сме индивидуалисти. Интелектуалците не са за партийно строителство. Е, всяко правило си има изключение, но не съм сред тях. Ето, ако сега бях депутат от ПФ, предполагам, че щях да последвам моя приятел Велизар Енчев. Щях да изразя някакво особено мнение.
- Политиците искали ли са от вас съвети?
- Има хора, които търсят съвети и умеят да изслушват. Сред тях е покойният президент Желю Желев. Колко пъти сме се събирали за да обсъждаме герба на страната. Той казваше – „ето сега отиваме на световното по футбол в САЩ, а нашите момчета ще играят без герб, не може така.” Той самият е интелектуалец и ни събираше често. Друг, който умее да чете историята и да слуша интелектуалците, е царят. Симеон Сакскубургготски умее това, защото има 800 години родословно дърво и това много ми е правело впечатление. Нашите политици не го могат.
- Имате ли някаква мечта и каква е тя?
- Е, макар вече да съм на години и мечтите ми да са по-малко, но продължавам да ги имам. Мечтата ми е свързана с България и тя е много простичка - да я направим по-добро място за живеене и младите да не я напускат. И не само това - да се връщат в България. Отечество се римува с човечество, това е моят девиз.
Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!