Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Димитър Попов: През 1991-а Максуел ми написа чек за $85 000 и така спаси децата на България
Бившият премиер в едно от последните си интервюта
В семейството му има 8 поколения свещеници. Съпругата му Мария е племенница на последния български екзарх Стефан.
Отиде си бившият премиер Димитър Попов. Държавникът, запомнен с една крилата своя мисъл, превърнала се във фраза на българския преход - „За Бога, братя, не купувайте”.
Димитър Попов бе един от последните мохикани в политиката ни и стожер на родните традиции. Бившият министър-председател казва за себе си, че всичко, което е направил, дължи на опазената през годините вяра в православието и несломимия българския дух.
Преди време съпругата му Мария сподели, че той е в лошо здравословно състояние и е посрещнал трудно рождения се ден. Съпругът й страдал от паркинсон и имал деменция.
Юристът Димитър Попов бе министър-председател на България в правителството, управлявало страната от 20 декември 1990 до 8 ноември 1991 г. Наричано от всички „правителство на националното съгласие“, то бе подкрепено от повечето политически партии и с участието на експерти от БСП, СДС, БЗНС.
Предлагаме ви едно от последните му интервюта, дадено в края на 2013 г., когато 86-годишният Димитър Попов бе в кондиция, и сподели малко известни факти от живота си.
***
До края на 2011-а бившият премиер министър на България Димитър Попов всеки делник можеше да бъде видян да влиза в сградата на столичния булевард „Витоша” № 12 и да се отправя бавно и достолепно към правната си кантора на последния етаж. Малцина могат да се похвалят с 65 години трудов стаж като него.
Г-н Попов е дълги години съдия, по време на прехода му се наложи да влезе в политиката, а в началото на трудовата си кариера през 50-те години на миналия век дори е бил две години миньор.
Министър-председател е на България 11 месеца - от 20 декември 1990 до 8 ноември 1991 г. в най-тежкия период след падането на Тодор Живков и комунизма. По време на икономическата криза през 1990 г. оглавява правителство „на националното съгласие“, подкрепено от повечето политически партии и с участието на експерти от БСП, СДС, БЗНС.
Запомнен е от българите с крилатата си фраза „За Бога, братя, не купувайте“, произнесена, след като освобождава цените. Това води до техния рязък скок – до 30 пъти, но след малко повече от месец рязко падат и увеличението е вече 4 пъти.Той е първият наш премиер, който отива в Атон.
Роден е в Кула, Видинско, през 1927 г. Завършва право в СУ през 1950 г. Като студент пее в известния мъжки хор „Гусла“. Последната му страст е да изследва рода си. А той е наистина забележителен.
В семейството му има 8 поколения свещеници. Съпругата му Мария е племенница на последния български екзарх Стефан. Днес двамата се радват на тримата си пораснали внуци. И вярват, че срещата им никак не е случайна, а е предопределена от съдбата.
„Това е моето Миче, всичко при нея е изпипано като по конец и красиво като за изложба. А сладкишите й са великолепни”, хвали съпругата си г-н Попов. След 57 години брак (бел. авт. - става дума за 2013-а) няма как да не забележиш, че светлинката в очите и на двамата не е угаснала, а блести по свой неотразим начин.
- Г-н Попов, докъде стигна тази ваша страст да изследвате рода си, чиято история, както вие самият сте ми разказвали, е изключително интересна?
- Династията Попови е от 1802 г. Някога родът се е преселил от Тетевен в Кула. В него осем поколения наред са били свещеници и учители. Всеки правел първородния си син свещеник, последният е баща ми. Смятам, че човек, за да върви напред, за да опознае себе си, трябва да знае корените си.
Има една много интересна подробност, която научих случайно. Преди години бях на дело в Тетевен. Докато чаках, влязох в местния музей. Там видях писмо от заточеници в Диарбекир, където дават сведения кой е болен, кой – здрав. Сред имената прочетох Бръмбаров. А майчиният ми род са Бръбарете, бягали от потурчване и пръснати из цяла България. Нашият клон е в Кула, има в Рибарица, в Гложене, в Плевен.
Не се знае много фактът, че моята съпруга Мария е най-малката племенница на Екзарх Стефан – баба й по майчина линия и духовникът са брат и сестра. Екзархът е един от спасителите на българските евреи в годините на Втората световна война, за което е обявен за блажен от еврейския народ (виж карето).
- Роден сте в малкото градче до сръбската граница Кула. Какво си спомняте от онова време?
- Днес Кула замира, там живеят около 3000 души. Но преди години това беше един пълен с живот град. Имах много хубаво детство – къщата ни беше в центъра, с хубав двор и виждах всичко, което се случваше. Аз бях знаменосецът на гимназията в града и пълен отличник.
Съпругата ми, когато става дума за онези години, винаги казва, че всички са ми се възхищавали и са говорели за мен със суперлативи. Трябва да й вярвам, Мичето (г-жа Мария Попова) е много убедителна, когато говори за това.
- Всъщност вие как се запознахте с Мария?
- Запознахме се в Кула, където нейното семейство дойде да живее. Причината – баща й Никола Стефчев бе главнокомандващ военните части на западната ни граница от 1940-1944 г., и бяха настанени във военнния щаб в града. Там двете семейства се сприятелихме.
Аз бях пръв артист в местното читалище, а подполковник Стефчев, съпругата му Стефана и двете им момичета винаги сядаха на първия ред да гледат представленията. Спомням си, че веднъж отидох в щаба да поискам униформата на баща й, за да играя с нея в една пиеса. Имам и такава снимка (показва я).
- Сватбата ви как премина?
- Въпреки дебелия сняг на 26 декември 1956 г., ние се добрахме до гражданското, а след това тайно направихме венчавка в Княжевския манастир. Кумата дори изигра някакъв номер – носеше пазарска чанта, за да не разберат къде отиваме и какво ще правим. Знаете, че в онези години властта не позволяваше църковни бракове.
Оттогава досега моята Мария винаги ме е подкрепяла. Родиха ни се две прекрасни дъщери, имаме трима внука...Тя е моята опора и най-близкият човек до мен, а преди няколко години чествахме златна сватба.
- Това, че и двамата сте наследници на духовници изиграло ли е някаква роля във връзката Ви?
- Толкова години оттогава продължавам да мисля, че нашата връзка не е случайна. Именно това, което казвате, беше много силна притегателна точка между нас, благодарение на което е успехът и благополучието на семейството ни.
Получихме такава Божия благодат, на каквато не сме се и надявали. Смятаме, че дължим това на нашите предци, живели почтено, честно и с християнската вяра, която и ние сега предаваме на поколенията.
- Завършили сте право, но точно след 9 септември 1944-та атестацията „син на свещеник” май не е била много добра?
- Много сте права. Вярно е, че трудно ми се отваряха вратите, но успях да завърша през 1950-а. Работил съм две години като миньор (1953-1955), после като юрисконсулт в София. От 1972-ра станах съдия - та чак до 1990-а. Моя милост е един от членовете на комисията, направила закона за движение по пътищата. Освен това съм и от създателите на рали „Златни пясъци”.
- Когато вие станахте премиер, вътрешният пазар агонизираше, магазините бяха празни. И логично второто правителство на Луканов падна след протести. Как се стигна до предложението към вас за премиер?
- Трябваше да се намери лице, което да се съгласи да състави ново правителство на коалиционна основа - за първи път от 55 години тогава се направи истинска коалиция. Беше ясно, че комунистическата партия не може да излъчи никакъв състав на такова правителство. И там се замеси моето име.
Сред спряганите имена бяха Гиньо Ганев и академик Благовест Сендов. СДС предложи мен и никой не каза „не“. Тогава съпругата ми, госпожа Мария Попова, заяви: „Предпочитам да не се занимаваш с тази работа. Зад теб не стоят политически сили. Ще ти намерят нещо, само и само да те компрометират, и ще ти вгорчат живота.“ Не мислете, че тя изхождаше от страх или политически съображения. Напротив, съпругата ми просто бранеше сигурността на семейството.
- Какво си спомняте от деня, когато разбрахте, че трябва да поемете тежкия кръст в този момент и да съставите кабинет?
- Беше 18 декември 1990 г., към 10 сутринта. Бях в новия си кабинет на председател на Софийския градски съд, когато телефонът иззвъня. Д-р Желев каза: „Моля да приемете да съставите правителство.“ Време за колебания нямах.
Обадих се на съпругата ми и разговорът ни беше малко нервен: „Приготви ми една риза, идвам да се преоблека.“ А тя направо отсече: „Нека намерят друг. Да не приемаш в никакъв случай, помисли за децата.“ И двете ми дъщери обаче бяха категорични: „Татко, приеми!“ Семейството ми съзнаваше отговорността си. Внуците ми - три момчета - бяха малки, но казваха: „С дядо ще правим власт!“
- С кого бяха първите ви срещи?
- След като приех поста, една от първите ми срещи беше с Андрей Луканов. Помня, че когато го запитах каква България остава, той ми каза: „Ако можете, направете така, че Съветският съюз да остави двата последни танкера с нефт, защото иначе умираме. Няма с какво да се топлим, няма с какво да четем.“
- Как съставихте кабинета, трябваше ли всеки отделен кандидат да бъде съгласуван с БСП и със СДС, имаше ли техни „квоти“?
- В онзи момент беше много рисково да създам правителство без голяма подкрепа. Всеки кандидат трябваше да бъде консенсусна фигура. Моят кабинет беше от 20 души. Десетима бяха предложени лично от мен, а другите от партиите - четирима от БСП, четирима от СДС и двама от БЗНС.
Най-големи проблеми имах с кандидатурата за вътрешен министър. Получих няколко отказа от страна на партиите и това беше много неприятно.
- Кои бяха вашите предложения за шеф на МВР?
- Луканов първоначално прие моето предложение за министър на вътрешните работи - Иван Татарчев. Но после каза: „Невъзможно е, не искам да ви казвам в какво деликатно положение се намирам в тази партия (БСП). Ние сме много близки роднини с Татарчев.“
Всъщност баба Доца е рождена баба и на Луканов, и на Татарчев. Така и стана - след няколко дни при мен дойдоха Луканов, Александър Лилов и Нора Ананиева и ми заявиха, че имат остри забележки към личността на Татарчев. Правителствата на Съветския съюз и на Югославия възразявали остро.
- Сериозно? Та тогава вече е краят на 1990 г.!
- Тези страни обаче следяха какво се случва. След като отхвърлиха Татарчев, бях приговил още двама души. Моят колега Никола Кацарски беше втората кандидатура, а третата - стажантът ми адвокат Георги Гатев. И те не бяха приети.
Христо Данов беше четвъртият кандидат. Направих няколко задкулисни маневри и успях да го наложа за вътрешен министър. Гордея се, че от 400 души във Великото народно събрание моето правителство не получи поддръжка само от 25 депутати.
- Решението, с което оставате в историята, г-н Попов, е либерализацията на цените, тогава изрекохте и знаменитата си фраза: „За Бога, братя, не купувайте“. Как стигнахте до него, сигурно никак не ви е било лесно да го вземете?
- Още щом получих мандата, попитах министъра на финансите тогава - Белчо Белчев, дали има средства да управляваме тази държава. Констатирахме, че от края на март 1990 г., когато излезе указът за избори за ВНС, до първата половина на декември същата година от резерва на държавата са изчезнали 2,150 млрд. валутни лева. Изпариха се яко дим.
Г-н Белчев ми каза, че след смяната на ръководството на БКП Луканов е имал контрол над въпросните пари.
Нашето решение за либерализацията на цените влезе в сила на 1 февруари 1991 г. и даде надежда държавата да събере парите си, за да не умре. Държавата не умря, парите влязоха в сметките й. От „бурканбанк“, както ги наричам, и другите „домашни банки“ бяха събрани около 30 млрд. лева пари, собственост на народа, което гарантираше лихвен процент от 1% на 16 на сто.
- Познавали сте известния Робърт Максуел, как се свързахте с него?
- Няколко дни след като сформирахме правителството, Максуел дойде и поиска да го приема. Каза ми: „Искам да обсъдите моите позиции като приятел на България, трябва да се явите с програма в Давос.“
България още не беше заявила участие там, а и държавата нямаше никакви средства. Той веднага ме репликира, че ще ги осигури, имал фондация. И така отидохме в Давос за три дни.
- С кои министри заминахте и какво се случи там?
- Придружиха ме Емилия Масларова, Иван Пушкаров и Димитър Луджев. На втората вечер получих телеграма в хотела от здравния министър проф. Иван Черноземски, че са спрени детските планови операции - няма пари за лекарства. Направо ми се подкосиха краката - ставаше дума за децата на България.
Максуел също разбра какво пише в телеграмата. Той извика секретарката си и от нея разбра, че в банковата си сметка фондацията му разполага точно с 85 000 долара. Максуел поиска да му донесе чек и на маса в лобито на хотела почти в полунощ пред мен и госпожа Масларова го подписа - на мое име за 85 хил. долара.
- Как се почувствахте, като видяхте чека?
- Направо ми стана неудобно. Първо, не знаех дали тези пари ще стигнат и каква работа ще свършат, и второ - в живота си никога не бях получавал такъв чек във валута.
Написах следната телеграма до Черноземски: „Благодаря за информацията. Разполагам с чек за 85 хил. долара, обявете конкурс за лекарствата, кажете пред обществеността, че Министерският съвет - а не Попов - е намерил средства като начало за акцията.“
- С каква цел Максуел е помагал на България - само финансова ли?
- Робърт Максуел имаше големи симпатии към България. Той не беше случайна личност - играеше на световната арена с много пари. Беше убит, но впоследствие научих къде е погребан и много се изненадах - до гроба на Давид, и то като национален герой на Израел. Луканов присъстваше на неговото погребение.
Между другото спомням си, че веднъж той дойде на откриването на изложбата на известния художник Александър Поплилов, мой братовчед, и купи четири негови картини. „Никога в живота си не съм получавал такъв хонорар“, ми сподели после Сашо.
- Срещнахте ли се с важни хора в Давос тогава през 1991 г.?
- В Давос се срещнах с германския външен министър Ханс Дитрих Геншер, който изрази несъгласие с правителството на Луканов заради едностранния мораториум върху българските плащания по външния дълг.
След Давос ми предстоеше участие във форум в Кранс Монтана. Там на място успях да се срещна с председателя на ЕС Жак Делор и с шефа на НАТО Манфред Вьорнер. Поисках помощ. Обясних им, че България не е виновна, че след войната големите сили я оставят в т.нар. социалистически лагер. Затова сега те трябва да ни помогнат да се върнем в общия път на нова Европа.
- Излиза, че още по ваше време в началото на 90-те години е ставало дума България да влезе в ЕС?
- Разбира се и това се подработваше на срещите с Ханс Дитрих Геншер. Аз отмених мораториума върху плащането на нашите задължения. И след това разговорите вече станаха възможни. По време на този форум ми дадоха думата и споделеното от мен с господин Делор стана предмет на обсъждане в пленарната зала. Това беше истински бум!
След разговорите ми с Геншер се разбрахме да създадем финансова къща в Лихтенщайн с наши съветници, които да следят проблема и така да можем да разсрочим българските плащания. Първо обаче трябваше да установим дипломатически отношения с херцогството. С принц Ханс Адам Втори се разбрахме преговорите да бъдат на равнище министър-председател, за което получихме и факс. На 24 юни 1991 г., когато пристигнах в столицата Вадуц, ме уведомиха, че Симеон Втори е там и е включен в делегацията.
- Вие как реагирахте на тази новина?
- Веднага поисках да се възстанови договореното - за половин час - или си отивам. Всъщност разбрах, че Симеон и принцът били братовчеди. А в документа за програмата ни пишеше, че делегацията се води от Н.В. Симеон Втори, цар на България, и първия му министър Димитър Попов.
- Имахте ли някаква информация за това участие на царя тогава - все пак нашето разузнаване още не беше унищожено?
- Според мен имаше заговор. Истината е, че имах някаква предварителна информация за готвен такъв сценарий, която получих чрез европейското разузнаване...
- Да не се е обмисляло да бъде направен опит за сваляне на кабинета?
- Имаше нещо такова... Обясниха ми, че няма как да променят програмата, и аз, без да се колебая, наредих на всички с мен: „На конете и обратно към България.“ На журналистите нищо не казах. Като се прибрахме, на летището, ме посрещна развълнуван и напрегнат Ивайло Трифонов с думите: „Желю те чака в кабинета си.“
Президентът ми заяви буквално: „Ако бяхте приели присъствието на Симеон в делегацията, щях да ви искам оставката.“
- Разбрахте ли как в София бяха научили за случилото се?
- Веднага се сетих, че щом президентът не го е чул от мен, значи го знае от друг източник. Попитах откъде знае за този проблем: „В какво участвате, може би чакате да падне правителството? Това няма да стане!“ Обърнах се кръгом и напуснах кабинета на д-р Желев. Но според мен това си беше ход на Симеон.
През годините Симеон няколко пъти ме е канил на срещи, опитваше да разговаряме. Аз обаче винаги съм отказвал. Случаят във Вадуц е показателен, че той е искал властта още през 1991 г., но не го направих. Иначе с него сме се виждали през годините, дори имаме общи снимки.
Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!