Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Представяте ли си в каква помийна яма живеем, та и бежанците ни заобикалят
Маргарита Петкова
Да се радваме ли, че бежанският поток ни заобикаля
СВЕТЪТ се променя непрекъснато. Това не е тъпа клиширана констатация, надживяла ери в развитието на човечеството. Пред очите ни довчерашният уж уседнал свят се превръща във върволица от хора, напуснали обичайната си от векове територия и устремени с цената на всичко към нови за тях земи.
Тази миграция вече бе окачествена като преселение. И реално погледнато, няма как да отречем този факт. България от няколко години приютява бежанци от изток. Полемиките във връзка с този проблем, защото точно това е определението на ситуацията, ту затихват, ту се разгарят с нова сила в зависимост от инцидентите, гражданското недоволство или единичните апели да бъдем човеци.
Заемала съм позиция по този болен въпрос. Отстоявала съм мнение, че човешко е да протегнеш ръка за помощ на възрастните хора, на майките с дребни дечица, които
бягат от срутващия се над главите им свят
И не се отказвам от тази позиция. От друга страна обаче, прави са и защитниците на обратната теза - през нашия разграден двор влиза не куцо и сакато, ами младо, силно, в разцвета на силите си и с незнайни намерения. Слава богу, уверяват ни, че стриктно спазваме изискванията, че има контрол над емигрантите, че те се настаняват в съответните лагери и тяхната самоличност се установява, че молбите им за убежище се разглеждат строго и справедливо.
Но на територията ни не цари спокойствие. И няма как да се възцари. България винаги е била на геостратегически кръстопът с насочени към нея политически апетити. Великият кан Аспарух не ни е виновен, че е забил тук меча си и е построил онгъла си.
Светът просто се променя непрекъснато. От европейска държава, миеща границите си на три морета, сега сме държава членка на ЕС, с размерите на агнешка кожа, погледнато в глобален мащаб. Което не значи, че не трябва да милеем за тези 111 000 кв. км и не трябва да ги пазим. Като зеницата на окото си. Клишето е нарочно. Защото за виждане на проблемите ви говоря. А те нито са малки, нито трябва да се пренебрегват.
Бежанският поток излезе от бреговете си и заля Македония и Сърбия. Челната му вълна вече удря границата на Унгария. Не зная дали строежът на триметрова стена ще устиска на този прилив. Не зная
дали Старата дама Европа ще смогне да вдигне мполите си,
или морето от бежанци далеч няма да ѝ бъде до колене в близките месеци.
Светът се променя непрекъснато. Вече не наричаме хората, устремили се към злачна Германия и отвъд нея, емигранти. Мигранти са. Мигрират. Преселват се. Търсят нови територии, защото техните са подпалени от локални войни, опустошени от военни конфликти, сринати от глобалните икономически и политически кризиси.
Всички искат да живеят спокойно, мирно и обезпечено. И ние, българите, в това число. Кажи-речи, 2 милиона млади, здрави и прави наши сънародници се преселиха на Запад, за да не живеят в мизерия в родината си. Само по икономически причини.
Дай боже да не става по други, защото светът се променя непрекъснато.
Бежанският поток ни заобикаля. Не съвсем, разбира се, но не ни наводнява, както това става в последните дни на запад от нас. Не мисля, че е повод да скачаме от радост.
Пътят през Македония и Сърбия е по-кратък, да, но България е на първо място в черния списък на мигрантите като страна с неприемливи условия за живот. Настрана враждебността на населението. И това население аз бих искала да попитам: какво става бе, мили хора, отрудени и безработни, болни и здравнонеосигурени, потомци на герои и възпитаващи децата си в стремеж да напуснат границите на тази държава с цената да ги откъснете като жива плът от сърцата си, но с надеждата да е за тяхно добро.
Не мога да ви упреквам. И не искам. Представяте ли си къде и как живеем, погледнато през очите на едни хора, прогонени от домовете си, събрали в две бохчи цялото си имущество, нарамили голи и боси децата си, бягащи от бомби, кланета и поругавания,
та и те да ни заобикалят?!
Земя, в която суха пръчка да боднеш, плодно дърво ще израсте.
Само дето отдавна никой не иска и една клечка да бодне в нея, пустееща, залята с евтин бетон и напукващ се след първия дъжд асфалт, превърната в сметище, разпарцелена на имения с преобладаващ мутробарок и постмутрорококо, земя, из чиито предели законът е само за спазващите го, раздирана от скандали и политически козни, с народ, управляван на принципа разделяй и владей, при това предимно предизборно. Ами обидно ми е. Не че съм ръгнала да посрещам великото преселение с хляб и сол, ама поне хляб и сирене за нас да има бе, хора.
Дано не ни повлече вълната, дано не ни завлече. Ама, казах ви, обидно е да останем единствено като един толкова мизерен остров, че и най-изпадналият мигрант да ни отминава с погнуса. Искам да си опазим тази “мила родино, ти си земен рай”, както е казал поетът, да цъфти тя и децата ни да берат плодовете ѝ. Искам още 130 века България да стои непоклатимо на световната карта. Патос е. Нарочен е. Белким поне ви обедини възроптаването срещу “патриотарския” ми изблик. Щото иначе - на преселение като на преселение. /24chasa.bg, vestnikzora.com/
Следвайте "Буднаера" в Телеграм
Ако този материал Ви харесва, помогнете ни да го популяризираме. Благодарим Ви!